О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60108

гр. София, 04.10.2021 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 2856/2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Я. С. Н., [населено място], чрез процесуалния представител адвокат А. С., срещу въззивно определение № 148/13.04.2021 г. по ч. гр. д. № 112/2021 г. на Окръжен съд - Смолян. Поддържат се оплаквания, че определението е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което същото следва да бъде отменено.

В изпълнение на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба е приложено изложение на касационните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, като се поддържа, че са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ Кога е налице идентитет между предявени искове и какъв е обхватът на силата на пресъдено нещо; 2/ Относно предмета на отрицателния установителен иск; 3/ Относно задължението на съда да определи правилно предмета на спора.

Сочи се противоречие с практиката на ВКС - т. 18 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК; решение № 133/14.03.2011 г. по т. д. № 2020/2009 г., I т. о.; решение № 118/11.12.2020 г. по т. д. № 2278/2019 г., I т. о.; решение № 44/21.07.2015 г. по т. д. № 4619/2013 г., II т. о.; решение № 47 от 20.07.2016 г. по гр. д. № 5642/2015 г., II г. о.; ТР № 8/2012 г. по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК; решение № 329/18.10.2012 г. по гр. д. № 305/2012 г.; ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК; решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2012 г.; решение № 160/07.11.2017 г. по т. д. № 2217/2016 г.; решение № 106/30.06.2017 г. по т. д. № 466/2016 г.; решение № 57/19.05.2017 г. по гр. д. № 3457/2016 г.; решение № 181/22.07.2015 г. по гр. д. № 4554/2014 г.; решение № 56/28.06.2016 г. по т. д. № 3591/2014 г.; решение № 178/13.05.2011 г. по гр. д. № 984/2010 г.; решение № 117/21.05.2013 г. по гр. д. № 20/2013 г. и решение № 156/10.06.2013 г. по гр. д. № 1497/2013 г.

Ответникът по жалбата Т. Н. Г. е подал писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното:

С въззивното определение е потвърдено определение № 19/29.01.2021 г. по гр. д. № 11/2021 г. на Районен съд - Чепеларе, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения от Я. С. Н. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване по отношение на ответника Т. Н. Г., че ищцата е собственик на 3/4 идеални части от самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ***** по ККР на [населено място], находящ се в [населено място], [улица], ет. 3, с площ от 182 кв. м., ведно с 1/3 идеални части от общите части на сградата и изба с площ от 16 кв. м., на основание изтекла в нейна полза десетгодишна придобивна давност и наследство.

Въззивният съд е приел, че ищцата в настоящото производство Я. С. Н. е предявила срещу „Адитон“ ООД, А. Р. Р., А. Й. Р. и Т. Н. Г. пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че ответниците не са собственици на следните недвижими имоти: 1/3 идеална част от поземлен имот с идентификатор № *** по КККР, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 186 кв. м. и самостоятелен обект в сграда № 1, разположена в същия поземлен имот, ет. 3, с площ от 182 кв. м., ведно с 1/3 ид. ч. от общите части на сградата и изба с площ от 16 кв. м. По така предявения иск е образувано гр. д. № 118/2020 г. на Районен съд - Чепеларе, по което е постановено решение № 71/06.06.2019 г., с което предявените срещу ответника Т. Н. Г. отрицателни установителни искове са отхвърлени в частта, с която се иска да бъде прието за установено, че последният не е собственик на процесния самостоятелен обект в сграда № 1, ведно с 1/3 идеална част от общите части на сградата и изба с площ от 16 кв. м. Първоинстанционното решение е потвърдено с въззивно решение № 440/05.11.2019 г. по гр. д. № 316/2019 г. на Окръжен съд - Смолян. С определение № 404/14.09.2020 г. по гр. д. № 715/2020 г. на ВКС, II г. о. въззивното решение не е било допуснато до касационно обжалване, поради което същото е влязло в сила.

Въззивният съд е приел, че спорът за собственост върху процесния недвижим имот е разрешен с влязло в сила решение, поради което е формирана сила на пресъдено нещо и повторен иск е недопустим. И по двете дела страните, спорното право на собственост върху имота и основанието, от което ищцата извежда правото си /придобивна давност – владение за период от м. юли 1997г. до завеждане на иска/ са едни и същи. Когато ищецът отрича правото на собственост на ответника не защото се засягат други негови права, а защото твърди, че той е собственик на вещта, тогава правният спор засяга едно и също по съдържание спорно право. И двете страни претендират, че притежават едно и също спорно право. В случая се касае за правото на собственост върху недвижим имот като ищцата се позовава на придобивна давност /владение, осъществявано с нейния съпруг/, а ответникът се позовава на деривативно основание. След като правният спор е разрешен вече с влязло в сила решение, с което е отхвърлен предявеният от нея отрицателен установителен иск, то повторното му разглеждане чрез предявяване на положителен установителен иск се явява недопустимо.

На основание чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК частната касационна жалба е допустима, тъй като същата е подадена от легитимирана страна и е насочена против съдебен акт, с който се потвърждава определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото.

Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжавлане на определението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение (определение), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби.

По първия въпрос, касаещ наличието на обективен и субективен идентитет между предявени искове и обхвата на силата на пресъдено нещо, не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е приел, че в настоящия случай страните, спорното право и основанието, от което ищцата извежда правото си, са едни и същи по двете посочени по-горе дела. Делото, образувано по предявения от Я. С. Н. отрицателен установителен иск, е приключило с влязло в сила съдебно решение, поради което по-късно предявеният положителен установителен иск е недопустим поради наличие на обективен и субективен идентитет между делата. Според практиката на ВКС субективен идентитет е налице, когато двете дела са между същите страни - противопоставените субекти на материалното правоотношение, които са ищецът и ответникът и които ще бъдат обвързани от силата на пресъдено нещо. Обективен идентитет е налице при пълно съвпадане на предмета на делата; при пълна идентичност на спорното материално право, претендирано или отричано от ищеца. Обективен идентитет е налице и когато в едно от делата се иска установяването на определено право, а с второто се претендира да се установи, че това право не съществува /в този смисъл - решение № 154 от 03.07.2018 г. по гр. д. № 4251/2017 г., ІV г. о. на ВКС/. Съгласно практиката на ВКС, вкл. ТР№ 8/2012г., ОСГТК, ВКС при отхвърляне на отрицателния установителен иск се признава правото на собственост на ответника върху заявения в исковата молба имот. Налице е идентитет между отрицателен установителен иск и положителен установителен иск за обема на защитаваното с тях субективно материално право. При наличие на влязло в сила решение, с което е отхвърлен отрицателен установителен иск за собственост, предявеният от същия ищец срещу същия ответник за същия имот по-късно положителен установителен иск за собственост е недопустим. Обжалваното въззивно определение е в съответствие с посочената съдебна практика, поради което по този въпрос не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

Следва да се посочи, че не намират правна опора доводите на жалбоподателя за наличие на нови фактически твърдения и основания за правото на собственост, които не са преклудирани от влязлото в сила съдебно решение. Обстоятелството, че след смъртта на съпруга си, жалбоподателят прибавя към основанието давностно владение и наследствено правоприемство, не променя основанието, на което е твърдял право на собственост по приключилото дело. По него като ищец Н. се е позовала отново на придобивна давност за същия период от време, осъществявана от нея по време на брака. Ето защо и наследяването от съпруга /при липса на твърдения, той да е бил собственик на друго придобивно основание, освен придобивна давност/ не променя основанието на иска. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и относно втория въпрос относно предмета на отрицателния установителен иск за собственост. Той не може да се прецени като относим. Следва да се посочи, че в ТР № 8/2012 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС е даден отговор по въпросите за предмета на отрицателния установителен иск за собственост, тежестта на доказване и правния интерес от предявяването му. Приетото в обжалваното определение по отношение недопустимостта на предявения в случая положителен установителен иск за собственост не е в противоречие с посоченото ТР.

Въпросът относно задължението на въззивния съд да определи правилно предмета на правния спор не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. С него се навеждат единствено оплаквания относно правилността на постановеното определение, които са основания за касиране по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не представляват основание за допускане на касационно обжалване в производството по предварителна селекция на жалбите.

По така поставените въпроси е неприложимо основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не се обосновава приложимостта му. Следва да се посочи, че по тези въпроси е налице константна непротиворечива практика на ВКС, включително цитираната от касатора, която е съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалваното определение.

С оглед изложеното, предвид липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 148/13.04.2021 г. по ч. гр. д. № 112/2021 г. на Окръжен съд - Смолян.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: