№ 2727

гр. София, 04.06.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

като разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. д. № 4290 по описа за 2023 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. М. И. и Ц. М. И., чрез адв. Е. Д., срещу решение № 119/05.05.2023 г. по гр. д. № 60/2023 г. на Окръжен съд – Монтана, с което е потвърдено решение № 339/17.11.2022 по гр. д. № 451/2022 г. на Районен съд – Лом. С последното са уважени исковите претенции по чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 44 ЗЗД за признаване за установено по отношение на „Банка ДСК“ АД (ищец) и И. М. И. и Ц. М. И. (ответници), че вписаното, въз основа на решение № 415/02.12.2016 г. по ч. гр. д. №1418/2016 г. по описа на Районен съд – Лом, по реда на чл. 51, ал. 1 ЗН в особената книга за приемане и отказ от наследство, водена при Районен съд – Лом, загубено право на ответниците И. М. И. и Ц. М. И. да приемат наследството, оставено им от М. И. М., е нищожно поради липса на предмет.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо и очевидно неправилно, постановено е при допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се посочва, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК – недопустимост. Излагат се твърдения, че недопустимостта на решението произтича от липсата на правен интерес, абсолютна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск, поради това, че правният ефект на направените откази от наследство не е зачетен, видно от решение № 418/06.12.2021 г. по гр. д. №1648/2020 г. на Районен съд – Лом. Изтъква се също така, че исковете са предявени след срока по чл. 56 ЗН, в която разпоредба е предвиден специален ред и срок за атакуване на отказ от наследство. Твърди се, че решението е процесуално недопустимо, тъй като кредитор на едно лице не може да предяви иск за нищожност на извършения от него отказ от наследство, а има право да иска унищожаване на отказа от наследство в своя полза чрез иск по чл.56, ал.1 ЗН и в тази връзка сочи, че в този смисъл са решение № 43/15.05.2020 г. по гр. д. № 1761/2019 г. на ВКС, III г. о. и решение № 155/23.12.2020 г. по гр. д. № 4919/2019 г. на ВКС, I г. о. Също така сочи, че атакуването на решение № 415/02.12.2016 г. по ч. гр. д. №1418/2016 г. по описа на Районен съд – Лом за вписване на отказ от наследство е следвало да стане по реда на чл. 303 ГПК. Алтернативно, в случай че съдът приеме, че отмяната по чл. 303 ГПК е неприложима, се изтъква, че исковете са недопустими, тъй като решение № 415/02.12.2016 г. по ч. гр. д. №1418/2016 г. на Районен съд – Лом представлява акт на спорна съдебна администрация, който може да се изменя или отменя въз основа на факти, съществували по време на висящността на процеса, съгласно т. 4 на ТР № 7/31.07.2017 г. по т. д. № 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК, а не да се атакува отказа като нищожен. Излагат се твърдения, че решението е и очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ АД в писмен отговор взема становище за нейната неоснователност. Моли съда да му присъди разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че производството е образувано по предявени от „Банка ДСК“ АД искове с правно основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД срещу И. М. И. и Ц. М. И. за признаване за установено, че направените от тях откази от наследството на техния баща М. И. М. са нищожни поради липса на предмет. Изложени са доводи, че отказите от наследство следват по време фактическите действия по неговото приемане, като ответниците са извършили действия на разпореждане с имущество от наследствената маса. По делото е установено, че наследодателят на ответниците М. М. сключил договор за текущо потребление с „Банка ДСК“ АД през 2010 г., а три години по-късно - през 2013 г. починал. С решение № 415/02.12.2016 г. по ч. гр. д. №1418/2016 г. по описа на Районен съд – Лом в производство по чл. 51 ЗН е прогласено, че И. М. И. и Ц. М. И. са загубили правото да приемат наследството на техния баща М. М. и отказите им били вписани в нарочната книга по чл. 49 ЗН. Установено е, че преди участието им в производството по чл. 51 ЗН, през 2014 г., И. М. И. и Ц. М. И. се разпоредили с идеални части от недвижими имоти, притежавани от техния наследодател. Поради това по друго самостоятелно производство по иск на банката кредитор за установяване съществуването на вземането с предмет договорът за текущо потребление с наследодателя М. М. по гр. д. №1648/2020 г. на Районен съд – Лом, в мотивите на решението си съдът е приел, че отказите им от наследство са нищожни.

Въззивният съд е отхвърлил като неоснователен довода, че липсва правен интерес от предявяване на иска за установяване на нищожност на отказите от наследство. Посочил е, че „Банка ДСК“ АД се легитимира като кредитор на наследодателя М. М. по валидно облигационно правоотношение, а със смъртта му вземането е преминало в пасива на наследствената маса на наследниците, поради което е налице правен интерес от предявяване на иск за установяване нищожността на отказите от наследство. Приел е, че макар и в постановеното решение по гр. д. № 1648/2020 г. да е била обсъдена валидността на отказите от наследство, тяхната нищожност не е прогласена изрично, а също така е отбелязал, че решението не е влязло в сила, тъй като е обжалвано пред М., а образуваното дело е спряно.

Въззивният съд е отхвърлил като неоснователен и довода, че правото да предяви иск по чл. 56 ЗН е преклудирано поради изтичане на едногодишния срок. Отграничил е исковете с правно основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД и чл. 56 ЗН, като е отбелязал, че искът по чл. 56 ЗН цели унищожаването на един действителен отказ от наследство, а по чл. 26, ал. 2 ЗЗД – да се прогласи недействителността на отказ от наследство. Също така искът по чл. 56 ЗН следва да се ползва от кредиторите на наследник, отказал се от наследство, а не от кредиторите на наследодателя. Посочил е още, че правната промяна, постигната от този иск, е единствено в полза на кредитора, доколкото не може да се удовлетвори от имуществото на длъжника, а прогласяването на недействителност с иска по чл. 26, ал. 2 ЗЗД засяга права на повече лица, поради което следва да се приеме, че искът е допустим.

Въззивният съд е приел за неоснователен и довода, че е следвало вместо предявения иск по чл. 26, ал. 2 ЗЗД да се иска отмяна на решение № 415/02.12.2016 г. по ч. гр. д. №1418/2016 г. по описа на Районен съд – Лом по реда на чл. 303 ГПК, тъй като производството по чл. 51 ЗН е охранително и решението по него не подлежи на отмяна. С оглед изложеното, въззивният съд е приел, че след извършените разпоредителни сделки с имоти, притежавани от наследодателя и които са конклудентни действия по приемане на наследството и не могат да бъдат оттеглени, последвалите откази от наследство, заявени след приемането му са нищожни поради липса на предмет и е потвърдил първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове.

При тези мотиви на въззивния съд не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:

Настоящият състав намира, че обжалваното решение на въззивния съд не е недопустимо, същото е постановено при наличие на правен интерес за предявяване на исковете, правото на иск е надлежно упражнено и по отношение на легитимирани страни. Съгласно постоянната практика на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 41/02.02.2012 г. по гр. д. № 1540/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 13/30.01.2019 г. по гр. д. № 2081/2018 г. на ВКС, I г. о., решение № 117/01.07.2019 г. по гр. д. № 3692/2018 г. на ВКС, III г. о., решение № 4/13.04.2020 г. по гр. д. № 1885/2019 г. на ВКС, II г. о., е прието, че недопустимо е това решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Така недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на правото на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран – например, когато решението е постановено след оттегляне или отказ от иска; когато въззивната инстанция е постановила решение по същество, макар че жалбата е следвало да се остави без разглеждане като недопустима; когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил решение плюс петитум. В случая не се установява да е допуснато подобно нарушение от въззивния състав.

Във връзка с доводите на касатора по отношение недопустимостта на решението поради липса на правен интерес следва да се отбележи, че когато почине длъжник, неговите кредитори могат да насочат претенциите си към наследниците му, ако са приели наследството. Когато наследството не е прието, разпоредбата на чл. 51 ЗН предвижда по искане на всеки заинтересуван съдът, след като призове лицето, което има право да наследява, да му определи срок, в който да заяви приема ли наследството, или се отказва от него. Ако наследници се откажат от наследството, кредиторите могат отново да поискат на основание чл. 51 ЗН да бъдат призовани следващите по ред наследници и така до приемане на наследството или респективно, преминаването му в патримониума на държавата. Когато обаче е налице недействителен отказ от наследство поради причини, че преди това с конклудентни действия наследството е било прието, а съдът няма възможност да установи, че е направено приемане по-рано, тъй като в книгата на районния съд се отразяват само изричните приемания и откази, то този отказ е нищожен и е налице правен интерес за заинтересуваното лице – кредитора да го установи по исков ред – чл. 537, ал. 2 ГПК. В този смисъл е и решение № 577/30.09.2010 г. по гр. д. № 732/2010 г. на ВКС, IV г. о. В допълнение следва да се посочи и, че в конкретния случай, доколкото наследниците са оспорили легитимацията си и в производството по иска на банката кредитор за установяване на вземането с предмет договорът за текущо потребление с техния наследодател, като са се позовали на отказите си от наследство, вписани в нарочната книга по чл. 49 ЗН, следва да се приеме, че е налице правен интерес за кредитора да бъде установена нищожността им.

По отношение на доводите на касатора, че исковете са предявени след срока по чл. 56 ЗН следва се отбележи, че е налице разлика между защитата, която предоставя производството за унищожаване на отказа от наследство по реда на чл. 56 ЗН и това по чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Разпоредбата на чл. 56 ЗН цели да защити интересите на кредитора на един наследник, а не на кредиторите на наследодателя. Поради това правната промяна, постигната от воденето на иск по чл. 56 ЗН, е единствено в полза на кредитор на наследник, доколкото не може да се удовлетвори от имуществото му, а прогласяването на недействителност с иска по чл. 26, ал. 2 ЗЗД засяга права на повече лица – наследници на наследодателя. Следва да се отбележи също, че фактическият състав на чл. 56 ЗН изисква да са налице следните предпоставки: упражняващият правото по чл. 56 ЗН да е кредитор на наследника; наследникът да е направил валиден отказ от наследство; собственото секвестируемо имущество на наследника да не е достатъчно, за да обезпечи вземанията на кредитора му; и не на последно място, в наследството да има права, които да могат да послужат за удовлетворяване на кредитора. От установеното по делото въззивният съд е приел, че не се касае за предявен иск по чл. 56 ЗН, поради което това производство е неотносимо към конкретното дело. Ирелевантна към делото е и посочената практика от касатора, доколкото тя също се отнася до иска по чл.56 ЗН, предоставен за кредитори на наследник, а не на наследодател, какъвто не е настоящият случай.

Също така следва да се посочи, че производството по чл. 51 ЗН е охранително. В този смисъл съдебният акт не се ползва със сила на пресъдено нещо, поради което не подлежи на отмяна по реда на чл. 303 и сл. ГПК – изрично посочено в чл. 540 ГПК. Съгласно чл. 537, ал. 2 ГПК, когато актът засяга правата на трети лица, породеният от това спор, ако е за гражданско право, се разрешава по исков ред. По отношение на довода на касатора, че решението е акт на спорна съдебна администрация следва да се отбележи, че съгласно т. 4 от Тълкувателно решение 7/31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. и влезлите в сила съдебни решения, постановени в производството по спорна съдебна администрация също не подлежат на отмяна по реда на Глава 24 ГПК. В този смисъл предявяването на иск за установяване нищожността на отказите от наследство, в случай че няма влязло в сила решение по спора за съществуване на вземането и съответно задължението на наследодателя, е способ за защита на кредитор на наследодател, при условие че е налице вписан недействителен отказ от наследниците в производство по чл. 51 ЗН и тези откази не са изрично прогласени за нищожни.

Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Във въззивното решение са обсъдени всички наведени доводи, очертани с въззивната жалба, а несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд не обосновава нарушение на процесуалния закон, водещо до очевидна неправилност.

При тези съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото право на разноски има ответната страна, която е направил такова искане. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. с чл. 37, ал. 1 от ЗПП и вр. с чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащане на правната помощ, касаторите следва да заплатят на ответната страна разноски за юрисконсултско възнаграждение в настоящото производство в размер на 100 лв.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 119 от 05.05.2023 г. на Окръжен съд - Монтана, постановено по гр. д. № 60/2023 г.

ОСЪЖДА И. М. И., с [ЕГН] и Ц. М. И., с [ЕГН], да заплатят на „Банка ДСК“ АД,ЕИК 121830616, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 100 лева - разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: