О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2668

София, 30.05.2024 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 4324 по описа за 2023 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Ж. Д., действащ чрез своята майка и законен представител Ж. Я. Д., чрез адв. М. и по насрещна касационна жалба на ЗД „Б. И. АД против решение № 32/07.03.2023 г. по в. т.д. № 16/2023 г. на Апелативен съд Б., с което като е отменено частично решение № 260012 от 11.10.2022 г. по гр. д. № 430/2020 г. на Окръжен съд Сливен, ЗД „Б. И. АД е осъден да заплати на С. Ж. Д., действащ чрез своята майка и законен представител Ж. Я. Д., на основание чл.432, ал.1 КЗ, сумата от 4 400 лв.- обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и страдания в резултат на ПТП на 2.11.2019, при което са му причинени счупвания на лява ръка и травми по гърба, ведно със законната лихва от 29.11.2019 г. до окончателното изплащане, а в останалата част, с която искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 65 000 лв., решението на първата инстанция е потвърдено.

Касаторът – ищец обжалва въззивното решение в частта, с която като е потвърдено първоинстанционното решение, е отхвърлен предявения иск по чл.432, ал.1 КЗ за сумата над 4 400 лв. до пълния предявен размер от 65 000 лв.

Касаторът – ответник обжалва въззивното решение в частта, с която като е отменено частично първоинстанционното решение, е осъден да заплати на ищеца на основание чл.432, ал.1 КЗ сумата от 4 400 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 29.11.2019 г. до окончателното изплащане.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.

Касаторът – ищец обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон – чл.51, ал.2 ЗЗД, съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл.131 и чл.147 ГПК и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси: 1/Трябва ли възражението за съпричиняване да се заяви от страната по изричен начин като такова, с оглед надлежното му релевиране в процеса; 2/ Може ли да се приеме за надлежно въведено от страната възражение за съпричиняване, ако страната не е посочила, че с твърденията си прави конкретно възражение за съпричиняване; 3/ Може ли въззивният съд да разгледа възражение за съпричиняване, без същото да е изрично релевилано от страната; 4/ Преклудирано ли е възражение за съпричиняване, ако не е въведено от страната в първия момент, когато същата е могла да го узнае; 5/ Трябва ли да се вземе предвид от решаващия съд и без да е направено своевременно под формата на възражение, наличието на принос от страна на пострадалия за настъпване на вредата, при определяне размера на застрахователното обезщетение; 6/ Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД за настъпилото ПТП; 7/ Следва ли грижовността на родителите на пострадалия да се отразява негативно върху правото на детето да получи справедливо обезщетение; 8/ При определяне размера на съпричиняването, трябва ли съдът да посочи критерии за определянето му и 9/ При определяне степента на съпричиняване следва ли да бъде направена съпоставка между тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат. По първите шест въпроса се поддържа допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с казуална практика на ВКС /решения по чл.290 ГПК, изрично посочени в изложението/ според която приносът на пострадалия като основание за по чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на дължимото обезщетение следва да се релевира надлежно от застрахователя с възражение пред първоинстанционния съд и същото следва да бъде конкретизирано чрез посочване на фактически обстоятелства относно действията на пострадалия, които са в причинна връзка и за допринесли за увреждането. По седмия въпрос се поддържа противоречие с ТР № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК на ВС, а по осми и девети въпрос – противоречие с решение № 117 от 8.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на I т. о. Касаторът твърди и наличието на основанието на 280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на решението с доводи за нарушение на чл.51, ал.2 ЗЗД и необоснованост.

Насрещната страна - ЗД „Б. И. АД не е депозирала отговор на касационната жалба.

Касаторът – ответник обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила – вътрешно противоречие на изводите на съда, нарушение на разпоредбата на чл.300 ГПК, нарушение на материалния закон – чл. 45, ал.2 ЗЗД. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК следните въпроси: 1/ В случаите на приключило наказателно производство с оправдателна присъда разпоредбата на чл.300 ГПК дерогира ли приложението на нормата на чл.45, ал.2 ЗЗД и предполага ли се вината на водача до доказване на противното, ако с влязъл в сила акт по чл.300 ГПК този водач изрично е признат за невиновен; 2/ При наличието на оправдателна присъда по отношение на водач на МПС, т. е при установена липса на виновно поведение има ли задължение застраховалия гражданската отговорност на този водач ответник да оборва презумпцията за вина, въведена с разпоредбата на чл.45, ал.2 ЗЗД; 3/ Допустимо ли въпросът за вината на водача на МПС да бъде разглеждан и решаван два пъти, макар и в две отделни производство-наказателно и гражданско; 4/ Забраната за повторно съдене и наказване на едно и също лице за същото деяние - основен принцип в наказателнопроцесуалното право изключва ли възможността неговата вина да се установява в гражданско съдопроизводство. В хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК е повдигнат въпроса необходимо ли е при преценката дали има виновно поведение на водача и нарушаване разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП да се изследва конкретната пътна обстановка, мястото на удара и поведението на останалите участници в движението с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за движението. Твърди се, че даденото от въззивния съд разрешение по него противоречи на практиката на ВКС – решение № 185 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 889/2012 г. и решение № 17/13.02.2017 г. по т. д. № 50230/2016 г.

С. Ж. Д., действащ чрез своята майка и законен представител Ж. Я. Д., не е депозирал отговор по насрещната касационна жалба.

За да отмени частично отхвърлителното решение на първата инстанция и вместо него да постанови друго, с което да уважи частично иска по чл.432, ал.1 КЗ – до размера от 4 400 лв., въззивният съд като е съобразил, че влязлото в сила решение от 13.01.2022 г. по анд № 80/2020 г. по описа на Районен съд Котел има правните последици на присъда, на основание чл.300 ГПК, е приел за установено със сила на пресъдено нещо, че средната телесна повреда, причинена на ищеца по делото при процесното ПТП, не е в резултат на виновни противоправни действия на водача на л. а. „Опел“ – Л. К., изразяващи се в нарушаване на разпоредбите на чл.23 и на чл.77 ЗДвП. Същевременно, при съобразяване на трайната практика на ВКС, според която влязлата в сила оправдателна присъда, с която е прието, че подсъдимият не е извършил престъплението, за което е обвинен, се ползва със сила на пресъдено нещо само относно основанието за оправдаване на подсъдимия по конкретното обвинение, от една страна, а от друга – изложените в исковата молба твърдения, че ПТП е предизвикано от движението на автомобила, управляван от Л. К. поради несъобразена с пътните условия скорост, които твърдения покриват фактическия състав на нарушението, предвидено в чл.20, ал.2 ЗДвП, въззивният съд е приел, че сочените от ищеца противоправни действия на водача К. не са обхванати от оправдателната присъда, т. е. че решението на наказателния съд не е пречка за ангажиране на деликтната му отговорност. В тази връзка, за неоснователно е намерено възражението на ответното дружество, че е преклудирана възможността в настоящия процес ищецът да доказва, че е пострадал в резултат на други виновни противоправни действия на дееца, извън тези за които е оправдан. Възприемайки заключението на вещото лице по автотехническата експертиза, според което една от причините за настъпването на ПТП е именно извършеното от водача на лекия автомобил нарушение на чл.20 ЗДвП – движение с несъобразена скорост спрямо видимостта пред автомобила, съдът е приел, че са налице кумулативно изискуемите предпоставки на чл.45 ЗЗД за ангажиране отговорността на Л. К. за вредите, причинени в пряка причинно-следствена връзка от неговото виновно и противоправно поведение и доколкото от ответника не се оспорва валидността на застрахователното правоотношение, налице са и предпоставките за ангажиране на отговорността на застрахователя по чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение на вредите, причинени от процесното ПТП. При съобразяване на заключението на съдебно-медицинската експертиза, установяващо получените от ищеца при процесното ПТП телесни увреждания – контузия на лявата ръка с данни за счупване на раменната кост в нейната долна трета, наложило прилагането на оперативно лечение – фиксиране на двата фрагмента с киршнерови игли, както и контузия на гръден кош в областта на гърба, без клинични данни за фрактури на костни структури, които увреждания са причинили трайно затруднение за движенията на горен ляв крайник за период от около 2 месеца, а уврежданията на гръдния кош – до болезнено затрудняване на движенията на снагата за срок до 10 дни, както и на съдебно-психологичната експертиза, според която процесното ПТП не е повлияло на забавеното физическо и интелектуално развитие на ищеца, въззивният съд е приел, че в пряка връзка с процесното ПТП ищецът е претърпял единствено установените по делото телесни увреждания, представляващи средна телесна повреда, в резултат на която по време на общия възстановителен период от около 2 месеца е изпитвал физическа болка и дискомфорт и известен стрес, но не и трайни психически увреждания. При анализ на конкретно установените по делото обстоятелства и релевантните за определяне на обезщетението за неимуществени вреди критерии, посочени в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС, на икономическата конюнктура в страната и лимитите на застрахователно покритие към датата на ПТП, съдът е приел, че справедливият размер на обезщетението е сумата от 22 000 лв. Във връзка с наведеното от ответната страна възражение за съпричиняване, въззивният съд е посочил, че изводът за наличие на такова не може да почива на предположения, като намаляването на обезщетението по реда на чл.51 ал.2 ЗЗД изисква доказване по безспорен начин на конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно да е способствал за появата на вредоносния резултат, като е създало условия за настъпването му или го е улеснило. Съобразявайки разрешението, дадено в ТР № 88/12.11.1968 г. на ОСГК на ВС, според което разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД намира приложение и в случаите, когато пострадалото при злополуката лице е малолетно или непълнолетно дете е допринесло за настъпването на вредоносния резултат поради неупражнения върху него надзор от родителите му, въззивният съд е приел, че поради неположена изискуема родителска грижа, е допуснато обективно неправомерно присъствие като пътник в неотговаряща на техническите изисквания каруца на малолетно лице, без дееспособен придружител, на платно за движение от автомобилен път, по който съгласно препращата норма на чл.60 вр. чл.55, ал.1 ЗДвП каруцата не е имала право да се движи. Съдът е приел, че съпричинителното действие относно вредите е обективното присъствие на малолетното лице-ищец по делото, на място, на което при конкретните условия е било недопустимо да присъства, тъй като вредните последици за него от процесното ПТП не биха настъпили ако не беше допуснато той да участва в движението по автомобилен път като пътник в процесната каруца. При така изложените съображения, въззивният съд е намерил за доказано възражението за съпричиняване на вредоносния резултат, като с оглед конкретните обстоятелства е приел че приносът на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат е в размер на 80 %.

При така изложените решаващи изводи на въззивния съд формулираните от касатора – ищец въпроси от 1-ви до 7-ми, не обуславят допускане на касационно обжалване по следните съображения:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б. или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.

Първите шест въпроса, отнасящи се до начина, по който следва да се релевира в процеса възражението за съпричинавяне и съответно срока за това, нямат характер на правни въпроси, тъй като те са повдигнати във връзка с твърденията на касатора, че в срока за отговор от страна на ответника не е релевирано надлежно възражение за съпричиняване на вредите от пострадалото лице. Тези твърдения обаче се опровергават от съдържанието на депозирания по делото в срок отговор на исковата молба, от който е видно, че възражението по чл.51, ал.2 ЗЗД – за съпричиняване на вредите от страна на пострадалия, е надлежно въведено в процеса от ответника, поради което тези въпроси не могат да обусловят допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Седмият въпрос, макар и да отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, няма претендираното от касатора значение, тъй като по него не се разкрива сочения допълнителен критерий - противоречие със задължителната практика на ВС, според която чл. 51, ал.2 ЗЗД намира приложение и в случаите, когато пострадалото при злополуката малолетно или непълнолетно дете е допринесло за настъпването на вредоносния резултат поради неупражнен върху него надзор от родителите му, както и че при определянето на размера на обезщетението по реда на чл.51, ал.2 ЗЗД не е необходимо установяването както на вината на самия увреден, когато той е дееспособен, така и на вината на упражняващия надзор над увредения недееспособен. Последните два въпроса, които преформулирани от настоящия състав на ВКС се свеждат до въпроса дали при определяне степента на съпричиняване на деликт, съдът следва да извърши анализ и съпоставка на поведението и тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, отговоря на общото и допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което по него следва да се допускане касационно обжалване на въззивното решение, за да се провери дали въззивният съд е действал в противоречие с казуалната практика на ВКС – решение № 117 от 8.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на I т. о. и други, според която при извод, че е налице основание за приложение на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на обезщетението, съдът е длъжен да съобрази степента на приноса за настъпването на вредите, а това предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента, като намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексната преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия.

Повдигнатите в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпроси в насрещната касационна жалба, касаещи приложението на нормата на чл.300 ГПК, не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като по отношение на тях не е налице сочения допълнителен критерий. Наличието на трайна и последователна практика на ВКС, според която осъдителна или оправдателна, обвързващата сила на присъдата винаги предпоставя тъждество между деянието, предмет на същата и деянието, което е предмет на доказване в исковия процес пред гражданския съд, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва наличието на поддържания от касатора допълнителен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Именно при съобразяване на трайната практика на ВКС по приложението на чл.300 ГПК, въззивния съд е приел, че с постановеното решение по анд № 80/2020 г. по описа на Районен съд Котел, водачът на лекия автомобил е признат за невиновен само в рамките на конкретното деяние – за нарушение на чл.23 и чл.77 ЗДвП, но обвързващата сила на решението по чл.78а НК, вкл. възприемане на настъпилото ПТП за „случайно деяние“ по смисъла на чл.14 НК, не се проявява относно друго различно от посочените по-горе нарушения, каквото е несъобразяването с императивното правило на чл.20, ал.2 ЗДвП от водача на МПС, обуславящо ангажиране на деликтната му отговорност за непозволено увреждане по чл.45 ЗЗД.

Последният въпрос, макар и да отговаря на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, няма претендираното от касатора значение, тъй като по отношение на него не е налице сочения допълнителен критерий – противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС. В посочените решения по чл.290 ГПК са разгледани въпросите дали при формиране на преценката за наличие на виновно и противоправно поведение на водача на МПС и допуснато от него нарушение на разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДвП съдът е длъжен да изследва конкретната пътна обстановка, мястото на удара и поведението на пешеходеца с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност да движението, като даденото разрешение от съставите на ВКС е съобразено с конкретно установените по делото факти и обстоятелства относно моментът, в който пострадалия се е появил внезапно на пътното платно, моментът, в който водачът на МПС би могъл да го възприеме като опасност и съответно разстоянието между двата обекта и опасната зона за спиране при конкретно установената скорост. В настоящият случай въззивният съд е кредитирал заключението на автотехническата експертиза, според което при скорост на движение около 50 км/ч водачът на МПС е нямал техническа възможност да предотврати ПТП, тъй като опасната зона за спиране е била около 39 м. т. е. по-голяма от разстоянието, на което се е намирал автомобила в момента на откриване на възможността за възприемане на каруцата, както и че ако при разминаване с насрещно движещия се автомобил, водачът К. бе предприел намаление на скоростта на 40 км/ч, при видимост от около 30 м., е можел да предотврати настъпването на ПТП. При тези конкретно установени данни, въззивният съд е приел, че една от причините за ПТП е и несъобразената скорост на движение спрямо видимостта пред автомобила, като е съобразил и трайната практика на ВКС, че при движение нощно време и при намалена видимост през деня водачът е длъжен да се движи по такъв начин, че разстоянието на видимост да гарантира спиране на МПС в неговите граници, т. е. че когато водачът на МПС извършва движение на къси светлини, величината на скоростта следва да се приеме за несъобразена с конкретните пътни условия, щом като не може да възприеме едно пътно препятствие и да преустанови движението в осветеното пространство напред.

С оглед изложеното, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса дали при определяне степента на съпричиняване на деликт, съдът следва да извърши анализ и съпоставка на поведението и тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на вредоносния резултатите.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 32/07.03.2023 г., постановено по в. т.д. № 16/2023 г. по описа на Апелативен съд Б. по касационната жалба на С. Ж. Д., действащ чрез своята майка и законен представител Ж. Я. Д..

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 32/07.03.2023 г., постановено по в. т.д. № 16/2023 г. по описа на Апелативен съд Б. по насрещната касационна жалба на ЗД „Б. И. АД.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: