О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2796

гр. София, 06.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

ДОРА МИХАЙЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 4375 по описа за 2023 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. С. Д., чрез адв. Р., срещу онази част от Решение № 228 от 15.06.2023 г. по в. гр. д. № 480/2022 г. по описа на Окръжен съд – Русе, в която е потвърдено Решение № 661/19.05.2022 г. по гр. д. № 5213/2021 г. на РС – Русе в частта, в която е отхвърлен предявеният от Д. С. Д. против Р. З. В. иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 7 600 лева, представляваща платена от ищеца на 23.07.2013 г. част от продажна цена на съсобствен между страните недвижим имот.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касационният жалбоподател сочи, че съдът е дал погрешна правна квалификация на предявения иск – вместо чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, неправилно приложил чл. 59, ал. 1 ЗЗД, което се отразило на крайния извод за погасяване по давност на съдебно предявеното вземане. Моли въззивното решение да бъде отменено и искът да бъде уважен.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Р. З. В., чрез адв. Т., е подала отговор на жалбата, в която изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд приел за установено, че с нотариален акт № .. от 26.07.2013 г. на нотариус Р. П., рег. № 217 в регистъра на НК, с район на действие РС - Русе, вписан в СВ - Русе с вх. рег. № 10814 от 26.07.2013 г., Акт № .., т. 27, страните закупили недвижим имот, представляващ апартамент „.“, на втори етаж във вх.“.., в ж. бл. № .., ж.[жк]в [населено място], с адрес [улица], вх..., представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ..., със застроена площ от 48,59 кв. м, с избено помещение № 3, заедно с 6,19 %ид. ч от общите части на сградата, за сумата 35 200 лв., от която продавачът заявил, че получил 15 200 лв. по банков път в деня на нотариалното прехвърляне на собствеността, а остатъкът от 20 000 лв. ще бъде изплатен на продавача със заемни средства, отпуснати на купувачите от „С. Ж. Е. АД, за което банката вписала в своя полза договорна ипотека. В т. 2 изрично било посочено, че Д. Д. и Р. В. купили имота при равни права за сумата от 35 200 лв., от която заплатили на продавача 15 200 лв., а остатъкът от 20 000 лв. ще бъде изплатен със заемни средства, отпуснати на купувачите от „С. Ж. Е. АД.

От преводни нареждания за кредитен превод, издадени на 26.07.2013 г. и на 31.07.2013 г. с получател Р. Г. Р., продавач по договора, въззивният съд установил, че касаторът ищец превел на 26.07.2013 г. сумата 15 200 лв., а на 31.07.2013 г. – остатъка от 20 000 лева. За безспорно съдът приел, че към м. юли 2013 г. страните живеели на съпружески начала, като фактическото им съжителство продължило до м.08.2021 година.

От показанията на свидетелите М. В., сестра на ответницата, и З. В., баща на ответницата, въззивният съд установил, че за закупуването на апартамента родителите на ответницата „дали на ръка“ 12 000 лв., а родителите на ищеца - около 10 000 лева.

Въз основа на заключението към изготвената в първоинстанционното производство съдебно – икономическа експертиза въззивният съд приел, че към м. юли 2013 г. ищецът имал парични задължения по договор за потребителски кредит от 27.07.2011 г., сключен с У. К. Ф. АД, за сумата от 1 715. 40 лв., които били погасени чрез плащане на 10.07.2013 година. На 11.07.2013 г. по сметката на ищеца Д. Д. постъпил входящ превод в размер на 12 000 лв. с основание „Превод за покупка на НИ“ и наредител П. Д. Д. – майка на ищеца. На 26.07.2013 г. Д. Д. внесъл в брой по сметката си 5 000 лева. Съгласно заключението отпуснатия на страните жилищен кредит на стойност 20 000 лв. бил усвоен по сметката на Д. Д. и погасяван с плащания от тази сметка.

Въззивният съд счел вземането на ищеца по иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 7 600 лв., представляваща половината от заплатената от него продажна цена на недвижимия имот, придобит от страните в съсобственост при равни права, за погасено по давност. За да обоснове този извод, посочил, че сумата от 15 200 лв. ищецът платил на продавача на 26.07.2013 г., а искът за половината от платеното бил предявен на 23.09.2021 г. след изтичане на петгодишния давностен срок по чл. 110 от ЗЗД. При формиране на крайния извод въззивният съд обсъдил и възражението на ищеца, позовал се на нормата на чл. 115, ал. 1, б. в от ЗЗД, което съдебният състав счел за неоснователно.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1.Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички наведени в жалбата възражения?;

2.“Каква е правната квалификация на предявения иск – чл. 59 ЗЗД или чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че първият от въпросите е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 88 от 03.06.2021 г. по гр. д. № 2747/2020 г. на ВКС, III ГО, а вторият – в противоречие с Решение № 532 от 24.06.2009 г. по гр. д. № 1812/2008 г. на ВКС, I ГО, постановено по реда на чл. 218а, б. „б“ ГПК (отм.).

Процесуалноправният въпрос по т. 1 от изложението на касатора се свежда до задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички възражения и доводите на страните, включен е в предмета на делото и е обусловил правната воля на решаващия състав. При обосноваване на извода налице ли е основание за ангажиране извъндоговорната отговорност на ответницата за платената вместо нея от ищеца продажна цена на съсобствения при равни права между страните недвижим имот и изискуемо ли е вземането на ищеца въззивният съд е обсъдил фактическите и правни доводи на ищеца, изложени като оплаквания във въззивната жалба, както и наведеното от ответницата правопогасяващо възражение.

По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. За да направи собствен извод по съществото на спора, въззивният съд е приел, че в полза на ищеца е възникнало вземане от ответницата за половината от част от продажната цена, но с изтичане през 2018 г. на петгодишния срок по чл. 110 ЗЗД, считано от датата на плащането, вземането се е погасило по давност, поради което предявеният през 2021 г. иск е намерен за неоснователен. В този смисъл въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите и възраженията на страните, не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, което изключва въведените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Касационно обжалване не може да се допусне и втория от поставените въпроси, който не покрива изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма характер на правен въпрос, обусловил решаващите изводи на въззивния съд. С т. 1 ТР ОСГТК № 1/09 г. е разяснено общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК - то съставлява правен въпрос, свързан с решаващите изводи на въззивния съд, довели до постановения и обжалван правен резултат. Формулираният от касатора въпрос се свежда до оплакване по правилността на обжалваното решение. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, които във фазата по селекция на касационната жалба не могат да бъдат изследвани. Поради отсъствие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК е безпредметно обсъждането налице ли са допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

При този изход на делото на ответника по касация следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 1 000 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 228 от 15.06.2023 г. по в. гр. д. № 480/2022 г. по описа на Окръжен съд – Русе в обжалваната част.

ОСЪЖДА Д. С. Д., ЕГН: [ЕГН], да заплати на Р. З. В., ЕГН: [ЕГН], сумата от 1000 (хиляда) лева - разноски за касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.