Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на ТД на НАП Пловдив срещу решение № 230 от 22.01.2014 г., постановено по адм. дело № 3163/2013 г. по описа на Административен съд Пловдив. В жалбата се правят оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното решение и се иска отмяната му.

В съдебно заседание касационният жалбоподател, редовно призован, не се представлява.

О. М. И. Сиди се явява лично, оспорва касационната жалба и моли да бъде оставена без уважение.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е частично основателна.

Настоящият състав на Върховния административен съд, шесто отделение намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК , в срока по чл. 211, ал. 1 АПК , поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

С обжалваното решение административният съд е отменил по жалба на М. С. решение № 393 от 20.09.2013 г. на директора на ТП на НАП гр. П., с което е потвърден Акт за установяване на задължения № 7530 от 24.07.2013 г., издаден от длъжностен инспектор по приходите при ТД на НАП – Пловдив. За да постанови решението си в този смисъл административният съд е приел, че обжалвания административен акт е незаконосъобразен, тъй като в случая е налице хипотезата на чл. 142, ал. 2 АПК. Така постановеното решение е правилно.

С Акт за установяване на задължение по декларация № 7530 от 24.07.2013 г., издаден от длъжностен инспектор по приходите при ТД на НАП – Пловдив, е установен размера на задълженията за данъци по видове, периоди и лихвите за просрочие към тях, изчислени към 24.07.2013 г. на М. И. С.. Установено е, че задълженията за довнасяне на данък по ЗДДФЛ на лицето са в размер на 170, 00 лв., както и 4, 02 лв. лихва за просрочие, или общо в размер на 174, 02 лв.

От Акт за установяване на задължение по декларация № 7530 от 24.07.2013 г. е видно, че М. С. е подал годишна данъчна декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ с вх. № 60010325 от 29.04.2013 г., като е попълнил и приложение № 3, касаещо доходи от друга стопанска дейност, таблица № 6, касаеща доходи от упражняване на свободна професия – адвокат и място на извършване на дейността в гр. С. З., бул. „М. М. К.” № 33. М. С. е декларирал доход в размер на 3 912,00 лв., нормативно признати разходи за дейността /25%/ в размер на 978,00 лв., облагаем доход по част I на Приложение 3 в размер на 2 934,00 лв. Задължителните осигурителни вноски по КСО и ЗЗО, декларирани от лицето са в размер на 1 224, 72 лв. Вноските за фондовете на ДОО, внесени през годината са 821, 52 лв., а вноските за ЗО, внесени през годината, са 403, 20 лв. Административният орган е установил, че сумата от годишна данъчни основи е 1 709, 28 лв.; общ размер на данъчните облекчения, с които се намалява сумата на годишните данъчни основи – 1 709, 28 лв.; обща годишна данъчна основа – 0, 00 лв. и данък върху общата годишна данъчна основа, декларирана от М. С. – 0, 00 лв.

Административният орган е приел, че към декларацията си М. С. не е приложил валидно решение на ТЕЛК, тъй като приложеното ЕР на ТЕЛК № 0059 от 09.01.2009 г., с което е определена 52 % оценка на работоспособността на същия, е със срок до 01.01.2010 г. Административният орган е посочил, че съгласно § 10 а, ал. 3 от ПЗР на ЗДДФЛ лицето не разполага с валидно решение на ТЕЛК за данъчни цели, тъй като в срока на инвалидност 01.01.2010 г. няма навършена възраст за придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68 от КСО, поради което няма и право на данъчно облекчение в размер на 1709, 28 лв. Поради това административният орган е установил задължения за довнасяне в размер на 170, 00 лв., както и лихвите за просрочие към тях в размер на 4, 02 лв.

Ц. А. за установяване на задължение по декларация е бил обжалван от М. С., като в отговор на това е издадено процесното решение № 393 от 20.09.2013 г. на териториалния директор на НАП Пловдив, с което същият е потвърдил Акт за установяване на задължения № 7530 от 24.07.2013 г., издаден от длъжностен инспектор по приходите при ТД на НАП – Пловдив, като е приел, че М. С. не е приложил към декларацията си валидно решение на ТЕЛК за 2012 г., поради което изчисленият дължим данък е законосъобразен. Действително ответникът в настоящото производство – М. С. не е представил пред административния орган валидно решение на ТЕЛК за 2012 г. Същият е представил такова едва пред административния съд. М. С. е представил пред АС Пловдив ЕР на ТЕЛК № 3109 от 15.12.2009 г., с което му е определена оценка на работоспособността 52 % тр. нам. раб., като срока на инвалидността е до 01.12.2012 г.

Съгласно чл. 142, ал. 2 АПК установяването на нови факти от значение за делото след издаване на акта се преценява към момента на приключване на устните състезания. Именно при съдебното оспорване М. С. е представил копие от ЕР на ТЕЛК № 3109 от 15.12.2009 г., с което трайно намалената му работоспособност /ТНР/ е определена на 52 %, като срока на валидността е до 01.12.2012 г.

От горното следва да се приеме, че М. С. има валидно решение на ТЕЛК относно вида и степента на увреждане 50 и над 50 на сто намалена работоспособност, поради което може да ползва данъчното облекчение за лица с намалена работоспособност за 2012 г. по чл. 18, ал. 1 ЗДДФЛ. Поради това правилно административният съд е приел, че оспореното решение № 393 от 20.09.2013 г. на териториалния директор на НАП Пловдив, с което е потвърден АУЗД, в който са установени задължения за довнасяне по ЗДДФЛ за 2012 г. в размер на 174, 02 лв., е незаконосъобразно и следва да бъде отменено. Изводите на административния съд в тази насока са правилни и напълно се споделят от настоящата инстанция.

С оглед на това като е отменил обжалвания административен акт като незаконосъобразен, административният съд е постановил едно правилно решение, което следва да бъде оставено в сила, тъй като не са налице касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Искането в касационната жалба за присъждане на разноски за двете инстанции е неоснователно. Административният орган би имал процесуална възможност в случай на отмяна на обжалваното решение, да претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение при условиятана чл.143, ал.3 от АПК. При неблагоприятен за касатора изход на процеса, искането се явява неоснователно. Съдът не приема становището на представителя на прокуратурата за дължимост на разноски, тъй като ЕР било представено в съдебното, а не и в административното производство. При така представеното доказателство, административният орган би могъл при условията на чл.156, ал.1 от АПК да оттегли оспорения акт, а не да пледира за неговата законосъобразност.

Водим от горното и на основание чл.221, ал.2 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА

решение № 230 от 22.01.2014 г., постановено по адм. дело № 3163/2013 г. по описа на Административен съд Пловдив. Решението не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ:

/п/ М. П.

секретар:

ЧЛЕНОВЕ:

/п/ Р. П./п/ Н. Г.

М.П.