О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2493

Гр. София, 22.05.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. трето гр. отделение, в закрито заседание на 3.04.24 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. №4415/23 г., намира следното:

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на И. С. срещу въззивното решение на Окръжен съд Благоевград/ОС/ по гр. д. № 82/23 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са уважени предявените от В. П. срещу касатора искове по чл.422 ГПК, вр. с чл.240 ЗЗД, като е прието за установено, че ответникът дължи на ищеца следните парични суми, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение: 7000 евро, равняващи се на 13 690,81 лв., главница по договор за паричен заем, обективиран в нот. акт № ***/200* г. на нотариус Т., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението 21.02.20 г. и 7525,83 лв. договорна лихва, начислена за 11 месеца – от 10.11.04 г. до 8.10.2005 г.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на осн. по чл.280, ал.1,т.1 и ал.2, пр. последно ГПК.

Касаторът сочи, че в противоречие с цитираната практика на ВКС са разрешени следните правни въпроси от предмета на спора:

1. Дължи ли ищецът да докаже, че е предоставил на ответника сума в заем?

2. Погасено ли е по давност претендираното вземане на ищеца?

3. Налице ли е валидно признание на ответника, че дължи на ищеца процесните суми, с оглед на обстоятелствата, при които е направено и здравословното му състояние?

4. Допустими ли са свидетелски показания за установяване на договори на стойност над 5 000 лв.?

5. Кои са подлежащите на установяване от ищеца факти в производство по иск с пр. осн. чл.422 ГПК, вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД?

6. Как следва да се цени направеното от страната извънсъдебно признание на факти?

7. Допустимо ли е събирането на доказателства за установяване на прекомерност на неустойката или тази преценка може да бъде направена от съда само въз основа на посочения в договора за заем размер на неустойката?

Твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение касаторът обосновава с доводи за неправилност по см. на чл.281, т.3 ГПК, които ВКС не обсъжда в това производство. В практиката на ВКС е посочено, че очевидната неправилност като основание за допускане на обжалването е особено тежък, външно установим порок, различен от неправилността като касационно основание, за което ВКС може да се произнесе, само ако допусне касационно обжалване на въззивното решение.

По допускане на обжалването ВКС намира следното: За да уважи исковете въззивният съд е приел, че договорът за паричен заем е обективиран в текста на нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № ***, том **, рег. № , дело № 328 от 2004 г. на нотариус К. Т.. В т. 1 на въпросния документ е отразено, че ищецът П. дава в заем на отв. С. сумата от 7000 евро, която последният ще върне в едногодишен срок от подписването на нотариалния акт, заедно със съответната месечна лихва, първата вноска от която се заплаща в деня на подписването на нотариалния акт. В т. 2 е записано, че за обезпечаване на дадената в заем сума, лихвите и разноските, трети лица учредяват в полза на П. ипотека върху недвижим имот. Тези изявления на страните според ОС покриват съществените елементи на договора за заем по чл.240 ЗЗД и установяват постигнатото между тях съгласие за сключването на такъв договор. Съгласно т. 1, ищецът дава в заем, т. е. в момента на подписването на договора дава паричен заем на ответника. Ясни са мястото и датата на договора. Записано е, че С. ще върне парите в едногодишен срок от датата на подписване на договора, т. е. сумата е предадена на тази дата, поради което и ответникът се задължава да я възстановява в отброяван от тази дата срок. Ако не са дадени пари на заем, не е логично ответникът да поема задължение за връщането им. В договора е посочено още, че първата вноска по лихвата се заплаща при подписването му на 08.10.2004 г. Ако сумата не е предадена на заем, не възниква задължение да се плаща лихва, а съгласно договора между страните, лихвата за първия месец е и платена. Очевидно според въззивния съд е сключен реалният договор за заем. Ако няма предадена сума по заема, няма задължение за лихва и няма какво да плаща ответникът, а той е платил първата вноска по лихвата. Точка 2 на договора започва така: За обезпечаване на дадената в заем сума... . Използван е изразът дадената, а не даваната, което означава, че даването на парите е било извършено и вече приключило към момента на подписването на договора. Той удостоверява предаването на сумата от заемодателя на заемателя и начина, по който това е било направено. В тази си част договорът има характер на частен свидетелстващ документ, като установява неизгодно за ответника С. обстоятелство, а именно - реалното предаване и получаване на сумата. С оглед на това, че установява неизгоден за ответника С. факт, текстът на договора съставлява извънсъдебно признание и този факт е противопоставим на ответника. Налице са и други изрични признания на задълженията по договора, направени с отговора на исковата молба по приложеното гражданско дело № 65 от 2014 г. на Окръжен съд Благоевград и с нотариално заверените декларации от 27.04.2017 г. и 14.10.2019 г. Съдържанието на тези документи не е оспорено по настоящото дело. Не следва да се пренебрегват и показанията на свидетеля Н., разпитан пред окръжния съд. Макар и дадени от лице, което е тъст на ищеца, те не могат да бъдат игнорирани. Съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност по вътрешно убеждение всички събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на съответния факт или обстоятелство, според разпореденото в закона. Това се отнася и до гласните доказателства, които, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 от ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото Законодателят е създал относно посочените в хипотезата на чл. 172 от ГПК лица предположение за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото. Съдът поради това е длъжен да извърши преценка на обективността им и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията им. В настоящия казус свидетелските показания на Р. Н. не са противоречиви, а и не са оборени от други доказателства. Нормата на чл. 172 от ГПК не забранява кредитирането на показания на роднини и близки, а указва преценката им да става в съответствие с останалите доказателства по делото, от които тези показания в случая не са опровергани. Показанията на св. Н. според въззивния съд са с висока степен на достоверност, защото не противоречат на останалите елементи от доказателствената съвкупност. Разказаното от този свидетел е и вътрешно хармонично, последователно и детайлно. Показанията на свидетеля не оставят съмнение, че той е бил очевидец на признанията на задължението по договора за паричен заем, направени от страна на ответника. С оглед на всичко това, според въззивния съд по делото е доказано, че ищецът е предал на ответника, по сключения между тях договор за заем от 08.10.2004 г., сумата от 7000 евро, която е следвало да се върне до 08.10.2005 г., ведно с договорна лихва Няма спор, че сумата не е върната, затова претендираните суми – главница и лихва, се дължат изцяло.

Възражението за погасяване на вземанията по давност е прието от ОС за неоснователно. В тази връзка въззивният съд се е позовал на приетото по гражданско дело № 65 от 2014 г. на Окръжен съд Благоевград. Там САС и ВКС са приели, че поради признаване на вземането по договора за заем от страна на длъжника, извършено в изходящите от него документи, наименувани декларации, в които е обективирана и волята на страните за изменение на падежа на задължението, както и признанията, направени пред свидетели, чиито показания за това са еднопосочни, давността е била прекъсната /чл.116, б.“а“ ЗЗД / и е започнала да тече нова давност / чл.117 ЗЗД /. Не е установено, че отв. С. не е разбирал съдържанието на документите, които е подписал. Посоченото от него в последната декларация, че не признава вземанията, понеже давността за тях е изтекла, при доказани предходни волеизявления пред различни лица, включително и в писмен вид, за съществуване на задълженията, независимо от целта, с която са направени тези волеизявления, не заличава правните последици, предвидени в чл.116, б.“а“ ЗЗД. Тези изводи според въззивния съд са напълно относими и към настоящото дело. Затова исковете са основателни и следва да бъдат уважени.

При тези данни по делото първият и петият от поставените въпроси не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС.

Въззивният съд е приел, че ищецът е установил твърденията си за сключен с ответника договор за заем с представения нотариален акт от 8.10.04 г., в който са удостоверени реалното предаване на дадената в заем сума 7000 евро и получаването й със задължение за връщане, срокът за което тече от деня на подписването на нот. акт. С подписването на акта е настъпила дължимостта и тогава е платена и първата вноска на договорената възнаградителна лихва от 5%. Въззивното решение не противоречи, а напротив съответства на приетото в цитираното от касатора р. по гр. д. №1362/16 г. на четвърто отд. на ВКС, в което е посочено, че съдържанието на договора за заем следва да се тълкува според волеизявленията на страните и поетото задължение за връщане на сумата, като изявлението за нейното получаване има свидетелстващ характер. В случая това изявление имплицитно се съдържа в поетото от заемополучателя задължение да „изплати сумата“ в „едногодишен срок, считано от днес“ и изплащането на първата вноска от лихвата на същия ден /в същия смисъл е и цитираното от въззивния съд р. по гр. д. №4275/17 г. на четвърто г. о. на ВКС/.

Извънсъдебните признания на ответника за дължимостта на сумата по заема са ценени на осн. чл.175 ГПК с оглед на всички обстоятелства по делото – лицето, от което изхождат не е било поставено под запрещение към подписване на декларациите, а от обосновано приетите за достоверни показания на св. Н. се установява, че ответникът е помнил добре дадените му в заем от ищеца суми, признавал е дължимостта им и е обещавал да ги върне при наличие на средства. С това въззивното решение не противоречи на цитираната практика на ВКС – р. по гр. д. №2979/14 г. на четвърто г. о., р. по гр. д. №513/10 г. на четвърто г. о., р. по гр. д. №584/10 г. на трето г. о. на ВКС и др. Или втория, третият и шестият въпрос също не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС.

Четвъртият и последният въпрос не съответстват на изводите на въззивния съд/ за което възразява и ответникът в писмения отговор/ и на присъденото с решението му и затова не обосновават общото основание за допускане на обжалването – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК, т.1. Въззивният съд е приел за установени твърденията на ищеца за сключен с ответника договор за заем, обсъждайки представеното писмено доказателство/документ/ - нот. акт № ***/8.10.** г., в който е обективиран договорът. С решението е присъдена възнаградителна лихва по чл.240, ал.2 ЗЗД, а не неустойка и затова поставените във връзка с последната от касатора въпроси са неотносими към делото.

Сочените от касатора основания за допускане на обжалването не се установяват – касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а на ответника по жалба следва да се присъдят поисканите с отговора разноски в размер на 1000 лв., за адвокатско възнаграждение, чието заплащане е установено с приложения договор за правна помощ.

Поради изложеното ВКС на РБ, трето г. о.

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд Благоевград от 21.04.23 г. по гр. д. №82/23 г.

ОСЪЖДА И. Г. С. да заплати на В. Н. П. сумата от 1000 / хиляда/ лв., деловодни разноски за адв. в.ие за производството пред ВКС.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: