Производството е по реда на чл. 209 от АПК във връзка с чл. 160, ал. 7 от ДОПК.

С касационна жалба Изпълнителния директор на "Л. С" ЕАД, конституиран по правилото на чл. 153 ал. 2 от АПК, приподписана от адв. Д., е оспорил Решение № 7333 от 16.12.2020 г., постановено по адм. дело № 9250/2019 г. по описа на Административен съд – София град, с което е отменен Отказ за прихващане № 24/18.07.2019 г., издаден от Ф. Д на „Л. С“ ЕАД, потвърден с Решение № 3-637 от 01.08.2019 г. на Изпълнителния директор на „Л. С“ ЕАД, а преписката е върната на финансовия директор на „Л. С“ ЕАД за произнасяне по искане на „България Ер“ АД с вх. № 100-11568 от 12.06.2019 по описа на "Л. С" ЕАД, допълнено с писмо вх. № 100-12857 от 01.07.2019 г., при спазване на указанията в настоящото решение по тълкуване и прилагане на закона.

Касаторът твърди, че съдебното решение е неправилно и необосновано, поради нарушение на материалноправните и процесуалноправните норми. Твърди се, че в настоящия случай не е приложимо особеното производство по чл. 128-132 от ДОПК за издаване на акт за възстановяване, поради това, че нито органът, нито предметът на сумите, евентуално подлежащи на възстановяване, съвпадат с тези, дефинирани в кодекса. Отделно от това се сочи, че приложимата разпоредба - чл. 170 от ДОПК, не предвижда, че органът по установяването може да издава актове за възстановяване, а само актове за прихващане. Не се споделя и основния „мотив“, изложен от съда, извън цитатите на разпоредби от ДОПК, че липсата на компетентност на финансовия директор не можело да бъде основание или мотив за отказ, а искането следвало да се препрати на компетентния орган. Според касатора съда неправилно квалифицира искането на жалбоподателя (с вх. № 100-11568/12.06.2019 г.), с което е започнало административното производство, като искане за прихващане на насрещни задължения. Твърди се, че отменителното решение на ВАС не простира действието си по отношение на фактурите, които са издадени преди акта, и които обуславят възникването на задължението за плащане на съответните летищни такси. Не се споделят също и изложените съображения на съда относно идентичност на субектите МТИТС и ГД ГВА. Същите противоречат на закона и на възприето от ВАС, в негово решение Решение №3738/14.03.2019 г. по адм. дело №14700/2018 г.

Заявено е искане за отмяна на решението на Административен съд – София град и постановяване на друго по съществото на спора, с което да бъде отхвърлена жалбата на „България Ер” АД, като неоснователна и да бъде потвърден издадения Отказ за прихващане № 24/18.07.2019 г., като правилен и законосъобразен. Претендира се присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Ответникът – "България Ер" АД, чрез процесуалния си представител адв. В., в писмен отговор и в съдебно заседание оспорва касационната жалба и твърди, че постановеното решение следва да бъде оставено в сила. Заявява и претенция за присъждане на разноски за касационната инстанция съгласно приложен списък.

Върховна административна прокуратура, чрез своя представител намира подадената касационна жалба за процесуално допустима, а по същество – за неоснователна, за което излага подробно мотивирано становище.

Върховен административен съд, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна, участник в първоинстанционното производство, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което се дължи разглеждането й по същество.

Тук е мястото да се посочи, че в с. з. 11.05.2021 г. е направено изявление от адв. Д., че към длъжността „Финансов директор“ при „Л. С“ЕАД с оглед влизане в сила на концесионен договор е закрита, без да има посочен правоприемник, като единствените длъжности в дружеството са Съветът на директорите и Изпълнителният Директор, който е и представляващ дружеството. С оглед тези констатации и изричното заявление на процесуалния представител на Изпълнителния директор на „Л. С“ ЕАД и на основание чл. 153 ал. 2 от АПК, който е приложим на основание чл. 228 АПК е заличен като страна по делото „Финансовият директор на „Л. С“ ЕАД“ и като страна по делото - касационен жалбоподател е конституиран Изпълнителният директор на „Л. С“ ЕАД. По съществото на правния спор.

Предмет на спора пред Административен съд – София град е бил Отказ за прихващане № 24/18.07.2019 г., издаден от Ф. Д на "Л. С" ЕАД, с който на „България Ер“АД е отказано възстановяване и прихващане на суми в общ размер на 5020 878,87 лв., от които 4 935 737,72 лв. главници, платени по 22 броя фактури, издадени от "Л. С" ЕАД и 85 141,15 лв. лихва, които суми са платени доброволно от „България Ер“ АД на "Л. С" ЕАД след датата на издаване на АУПДВ № 11 от 09.12.2013 г., изцяло отменен с решение № 8038/29.05.2019 г. по адм. дело № 13403/2018 г. по описа на ВАС.

За да откаже прихващане и възстановяване на сумите по искане на "България Ер" АД, финансовият директор на „Л. С“ ЕАД е приел, че част от претендираните за възстановяване суми, платени след издаването, но преди отмяната на АУПДВ в общ размер на 3 847 737,71 лева, са постъпили по доброволен ред от длъжника след изтичане на петгодишния давностен срок по чл. 171, ал.1 ДОПК, поради което същите не подлежат на връщане или възстановяване, като доброволно платените преди изтичане на давностния срок задължения също не подлежат на връщане. Поддържа се също, че издаването на АУПДВ не прави задълженията за плащане на летищни такси изискуеми, а такава изискуемост настъпва с изтичане на 30-дневен срок от издаване на фактурите за тях, следователно в случая се претендирало възстановяване на задължения, чиято изискуемост е настъпила без значение от факта на издаване на АУПДВ.Сременно отменителното решение на ВАС не простирало действието си по отношение на издадените фактури, нито съдържало мотиви, че претендираните летищни такси не са дължими, че услугите, които са фактурирани не са предоставени, нито е налице осъдителен диспозитив за връщане на платените след издаването на акта суми. Отрича се наличието на причинно - следствена връзка между издаването на АУПДВ и направените плащания. Изложено е още, че финансовият директор на „Л. С“ ЕАД, в качеството му на орган по чл. 166, ал.2 ДОПК, не е компетентен да издава актове за възстановяване, които се издават по реда на особените производства по чл. 128 - чл.132 ДОПК. Посочва се още, че сумите, платени след издаването на АУПДВ покриват задължения на „България Ер ЕАД за летищни такси по фактури, издадени през 2008 г., когато носител на вземането е ГД ГВА, а в искането се предлага извършване на прихващане на задължения с носител на вземането МТИТС, т. е. иска се извършване на прихващане на задължения, по които няма пълно съвпадение на субектите по създаденото административно правоотношение. В отказа също така се сочи, че подлежащите на връщане суми от летищни такси, които са били отчетени по реда на Споразумението за управление и Споразумението за заемане на средства, следва да се прихващат само и единствено срещу задължения, които също се отчитат по този ред, а не с такива, отчитани по реда на Договора по чл. 43д от ЗГВ.

С обжалваното пред настоящата инстанция решение, Административен съд – София град е отменил Отказ за прихващане № 24/18.07.2019 г., издаден от финансовия директор на „Л. С“ ЕАД, потвърден с Решение № 3-637/01.08.2019г. на изпълнителния директор на „Л. С" ЕАД.

За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, но при допуснати процесуални нарушения, в противоречие с материалния закон и с целта на закона.

За да обоснове тези изводи съдът, е установил от фактическа страна, че административното производство е започнало по инициатива на длъжника – „България ЕР АД с искане вх. № 100-11568/12.06.2019 г. за издаване на АУПДВ, с който да се прихванат насрещни вземания установени с отменен АУПДВ № 11/09.12.201З г., издаден от финансовия директор на „Л. С“ ЕАД /с решение № 8083/29.05.2019 г. по адм. дело № 13403/2018 г. по описа на ВАС/, съобразно правилата на чл. 170, ал. 2 ДОПК.

Анализирайки установените по делото факти, съдът е приел, че оспореният отказ за прихващане е издаден от компетентен орган. По отношение на тезата на касатора, че финансовият директор на „Л. С“ ЕАД, в качеството му на орган по чл.166, ал.2 ДОПК, не е компетентен да издава актове за възстановяване, съдът е посочил, че това не може да бъде основание или мотив за отказ, доколкото при липса на компетентност на сезирания орган, то искането следва да бъде препратено на компетентния такъв. Освен, че липсата на компетентност на органа не би могла да доведе до неоснователност на искането, с което е сезиран, съгласно чл.170, ал.1 ДОПК извън случаите по чл. 128 - 130 ДОПК до образуването на производството за принудително изпълнение на публичното вземане компетентният за установяването на публичните вземания орган извършва прихващане по реда на чл. 166, ал. 2, когато са налице основания за погасяването му с изискуемо вземане на длъжника за надвнесени или подлежащи на възстановяване суми от публични вземания, и по актове, издадени от същия орган, компетентен да ги определя.

Решаващият състав е изложил подробни мотиви за допуснати процесуални нарушения при издаване на акта – нарушения на чл. 34, 35, 36 АПК, нарушения на Вътрешния ред за установяване на публични държавни вземания за летищни такси утвърден със заповед №704/27.11.2013 г. на изпълнителния директор на Л. С ЕАД. Относно материалната законосъобразност на акта, съдът сочи, че към момента на възникване на задълженията, чието прихващане се претендира, са приложими ЗГВ (ЗАКОН ЗЗД ГРАЖДАНСКОТО ВЪЗДУХОПЛАВАНЕ) /ЗГВ/ и Наредба за таксите за използване на летищата за обществено ползване и за аеронавигационно обслужване в Р. Б в редакция към 30.06.2009 г., разпоредбата на 170 ДОПК и Вътрешния ред за установяване на публични държавни вземания за летищни такси утвърден със заповед № 704/27.11.2013 г. на Изпълнителния директор на „Л. С“ ЕАД. Обратно на приетото в оспорения акт, съдът е приел за незаконосъобразни мотивите, че възстановяването, чрез прихващане може да стане само по реда на особените производства по ДОПК - чл. 128 - 130 ДОПК и в тази връзка органът не е компетентен. Несподелими според съда са и изложените в отказа доводи, че в решение № 8083/29.05.2019 г. по адм. дело № 13403/2018г. по описа на ВАС, не се съдържат мотиви, че претендираните летищни такси не са дължими, нито, че услугите, за които са издадени фактурите не са предоставени. Съдът не е споделил изложените в Отказа аргументи, че в случая се претендира възстановяване на задължения, чиято изискуемост е настъпила без значение от факта на издаване на АУПДВ, а в един по - ранен момент - с изтичане на 30-дневен срок от издаване на фактурите за тях. Действително през 2008 г. и 2009 г. са издадени фактури за установените с АУПДВ задължения, но наличието на фактура, която представлява един първичен счетоводен документ, не поражда автоматично задължение за плащане по същата и не може да се приеме, че въпреки отмяната на АУПДВ, с който са установени задълженията, същите са все още дължими, поради наличието на издадени фактури. Още повече същите фактури, както е посочил ВАС в решението, с което АУПДВ е отменен, също не конкретизират в достатъчната степен дължимите такси, а просто са фактурирани „такса кацане“ или "паркинг" и т. н., без да е посочено дали тази цена е за брой кацане, дали е за определен период от време или касае само предоставените услуги в месеца за който е издадена фактурата. Не са споделени и съображенията в акта свързани със субектите по създаденото административно правоотношение. Съгласно чл. 5, ал. 3, т.1 от Наредбата / в редакцията действала през периода 01.09.2008 г. - 30.06.2009 г./ фактурите за таксите по чл. 3 се издават от летищната администрация /упълномощеното летищно предприятие/ от името на Главна дирекция "Гражданска въздухоплавателна администрация". Съгласно чл. 5, ал. 3, т. 4 от Наредбата /изм. - ДВ, бр. 94 от 2012 г., в сила от 30.11.2012 г./ фактурите за таксите по чл. З, ал.1 се издават от летищния оператор на летището с годишен трафик над 5 милиона превозени пътници или от летищния оператор на летището с най-голям брой пътнически превози на територията на Р. Б от името на Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията - за таксите по чл. 3, ал. 1. От горното е видно, че промяната на доставчика по фактурите е следствие от изменението на Наредба, като същевременно в случая става въпрос за публични държавни вземания. Субективното право за публично държавно вземане принадлежи на държавата и тя осъществява контролната си дейност чрез съответния орган, в случая ГД ГВА и МТИТС.Стелно носителят на вземанията за летищни такси е един и същ, макар и чрез различен орган по съображенията посочено по-горе. В тази връзка съдът е обосновал извод, че актът е издаден в противоречие с материалноправните разпоредби и при несъответсвие с целта на закона.

Съобразявайки задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият касационен състав преценява решението на Административен съд – София град, като валидно и допустимо.

По обосноваността и съответствието с материалния закон на съдебния акт, които следва да бъдат разгледани общо, касационната инстанция констатира следното:

В обжалваното решение в съответствие със събраните по делото доказателства правилно съдът е установил фактическата обстановка.

Предмет на спора пред АССГ е бил отказ за прихващане, издаден от финансовия директор на "Л. С" ЕАД, с който на ответника по касация „България Ер“АД е отказано възстановяване и прихващане на суми в общ размер на 5 020 878,87 лв., платени по 22 броя фактури, издадени от "Л. С" ЕАД и 85 141,15 лв. лихва, които суми са платени доброволно от „България Ер“АД на "Л. С" ЕАД след датата на издаване на АУПДВ № 11 от 09.12.2013 г., изцяло отменен с решение № 083/29.05.2019 г. по адм. дело № 13403/2018 г. по описа на ВАС.

Неоснователни са релевираните в жалбата доводи, че съдът неправилно е квалифицирал искането на дружеството, с което е започнало производството, като искане за прихващане на насрещни задължения. Според касатора в случая е налице искане за възстановяване на суми, за които „България Ер“ АД твърди, че са недължимо платени.

От съдържанието на приложеното по делото искане изх.№ 047-1-3753/12.06.2019 г. /л. 17,18/ е видно, че „България Ер“ АД е сезирало финансовия директор на „Л. С“ ЕАД с искане дължимите суми за възстановяване на дружеството, които са в общ размер на 6 687 948,44 лева да бъдат прихванати със задълженията на авиокомпанията към „Л. С“ ЕАД, които са в общ размер на 6 687 948,44 лева.

В тази връзка правилно съдът е приел за приложима разпоредбата на чл. 170, ал. 1 от ДОПК и не е споделил мотивите в оспорения отказ, че финансовият директор на „Л. С“ ЕАД, в качеството му на орган по чл. 166, ал. 2 ДОПК, не е лице, което може по силата на закона да издава актове за възстановяване с аргумент, че актът за възстановяване следва да бъде издаден по реда на особените производства по ДОПК – чл. 128 – 132 ДОПК.

Следва да бъде посочено, че разпоредбата на чл. 170 от ДОПК регламентира прихващането до образуването на производството за принудително изпълнение на публичното вземане, в случаите, при които прихващането се извършва от орган, компетентен за установяването на публични вземания, различен от органите по приходите. Органът, компетентен за установяването на публични вземания, извършва прихващане по реда на чл. 166, ал. 2 от ДОПК – с акт за установяване на публично вземане, когато са налице основания за погасяването му с изискуемо вземане на длъжника за надвнесени или подлежащи на възстановяване суми от публични вземания. Прихващането от тези органи се извършва само по актове, издадени от същия орган, компетентен да ги определя. Длъжникът се уведомява за направеното прихващане. Съгласно чл. 170, ал. 2 отказът за прихващане може да бъде обжалван от длъжника по реда на Административнопроцесуалния кодекс. С. ал. 3 на същата разпоредба прихващане може да се извърши с погасено по давност публично задължение, когато вземането на длъжника е станало изискуемо, преди задължението му да бъде погасено по давност.

Касационната инстанция изцяло споделя изводите на съда, че оспореният отказ на финансовия директор на "Л. С" ЕАД е издаден от компетентен орган, в качеството му на орган по чл.166, ал. 2 ДОПК. Правомощието на изпълнителния директор на дружеството „Л. С“ЕАД да определи органа за издаване на акта за установяване на публичните вземания за летищни такси произтича от нормата на чл. 166, ал. 2, изр. второ от ДОПК и от факта, че същият е ръководител на администрацията, натоварена със задължението по събиране на таксите по чл. 120, ал. 1 от ЗГВ по силата на чл. 120, ал. 5, т. 3 от ЗГВ, което задължение следва от чл. 6.09, абзац 3 от Финансовият договор, сключен между Правителството на Р. Б, Европейската банка и „Л. С“ЕАД (ратифициран със закон, приет от 38-то Народно събрание на 05.11.1997 г., обн. ДВ бр. 104/11.11.97г., изм. и доп. ДВ бр. 51/03.06.03 г.) във връзка с чл. 4,01, б. „а“ от подписаното Споразумение за управление между Правителството на Р. Б и „Л. С“ЕАД. Съгласно чл. 120, ал. 5, т. 3 от ЗГВ и по силата на ратифицирания финансов договор и споразумението към него, летищните такси по чл. 122, ал. 1 от ЗГВ за ползване на Л. С (гражданското летища за обществено ползване - публична държавна собственост) следва да се събират (като форма на управление на таксите) от „Л. С“ ЕАД, в качеството му на краен бенефициент на финансирането на проекта „Реконструкция, развитие и разширение на Л. С“. Първоинстанционният съд правилно е приел, че в случая, „Л. С“ ЕАД като краен потребител на средствата по заема (бенефициент) има правото до погасяване на заема да събира и усвоява всички такси за паркиране и др., респ. доходите, предоставени от заемодателя (Правителството на Р. Б) такси по чл. 120, ал.1 от ЗГВ за използване на летището за кацане, паркиране, обслужване на пътници, започващи пътуване от летището или други, които могат да бъдат установени в съответствие със закон. В тази връзка и предвид, че ратифицираният от Народното събрание международен (финансов) договор има предимство пред всяка друга норма на вътрешното право по арг. от чл. 5, ал. 4 от Конституцията, то правилно е прието, че „Л. С“ ЕАД добива и качеството на администрация по см. на чл. 166, ал. 2, изр. второ от ДОПК, натоварена по закон със събирането на процесните летищни такси.

Неоснователен е и доводът наведен в касационната жалба, че АУПДВ не е способ за установяване на дължимостта на публичните вземания, а е способ за тяхното събиране по принудителен ред, съгласно разпоредбите на ДОПК, тъй като цитираната по-горе разпоредба на чл. 166, ал. 2 от АПК, изрично сочи, че с актът за публично вземане се установява по основание и по размер публичните вземания.

Настоящият състав не споделя и твърденията на касатора, че вземанията за летищни такси, предмет на установяване с отменения АУПДВ № 11/09.12.2013 г. в действителност съществуват. Видно е, че порокът на АУПДВ довел до неговата отмяна е именно невъзможността да се установи съществуването на конкретни вземания за летищни такси, вследствие на немотивираността на акта. Изрично са изложени и съображения от Върховния административен съд, че АУПДВ се отменя по горните причини, а не поради изтичане на абсолютната давност, независимо, че срокът е изтекъл за част от вземанията.

Както правилно сочи ответникът по касация отречено е самото съществуване на публичните вземания за летищни такси, предмет на АУПДВ, поради невъзможност да се установи съществуването на предпоставките за определянето им в този размер, а не възможността за принудителното им събиране, поради тяхното погасяване по давност. В отменителното си решение ВАС приема, че установяването на задълженията за летищни такси в общ размер без яснота за кой период какви такси се дължат, препятства и обсъждането на възражението за изтекла абсолютна погасителна давност.

От тук произтича и неоснователността на довода, че доброволно платените суми за летищни такси за периодите, обхванати от отменения АУПДВ, не подлежали на връщане.

Напротив – отмяната на акта, с който са установени въпросните вземания с аргументи за тяхната недължимост, е основание да се приеме, че същите са недължимо платени и като такива са в обхвата на приложението на нормата на чл. 170 от ДОПК, която незаконосъобразно – в противоречие с материалния закон Финансовият директор на „Л. С“ ЕАД е отказал да приложи.

Издадените фактури не установяват по основание и размер въпросните публични вземания – съобразно изричната норма на чл. 166 от ДОПК, това следва да бъде сторено с акт за установяване на публично държавно вземане, издаден по реда на АПК. А в случая издаденият такъв е отменен с влязло в сила решение, чиято сила на пресъдено нещо касаторът е отказал да зачете.

Предвид установеното в рамките на касационното производство закриване на органа – „Ф. Д на „Л. С“ЕАД, след издаването на оспорения акт и по аргумент от чл. 142, ал. 2 АПК, обжалваното решение следва да се отмени само в частта, с която преписката е върната на Финансовия директор на „Л. С“ЕАД. Съгласно чл. 153, ал. 2 вр. с чл. 228 АПК е необходимо да бъде съобразено това обстоятелство и преписката следва да се изпрати на съответния компетентен орган на „Л. С“ ЕАД за произнасяне при съобразяване със задължителните указания, дадени по тълкуването и прилагането на закона.

С оглед изложеното, решението на първоинстанционния съд, като валидно, допустимо и правилно, нестрадащо от релевираните в касационната жалба пороци по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК, на основание чл. 221, ал. 2 от АПК в останалата му част следва да бъде оставено в сила.

При този изход на правния спор разноски на касатора не се дължат.

С оглед своевременно направеното искане за присъждане на разноски от страна на ответника по касация на основание чл. 161 ал.1 от ДОПК, „Л. С“ ЕАД /виж § 1 т. 6 от ДР на АПК/ следва да бъде осъдено да чу заплати разноски за настоящото производство в размер на 12 000 лева. Неоснователно е възражението на касатора за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, тъй като същото е под минимума предвиден в чл. 8, ал.1, т. 6 от Наредба № 1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения.

Водим от горното, Върховния административен съд, състав на осмо отделение:

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 7333 от 16.12.2020 г. по адм. дело № 9250/2019 г. по описа на Административен съд – София-град, в частта, с която преписката е върната на Ф. Д на „Л. С“ ЕАД, за произнасяне по искане на „България Ер“ АД с вх. № 100-11568 от 12.06.2019г. по описа на „Л. С“ ЕАД, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ВРЪЩА преписката на компетентния орган на „Л. С" ЕАД за произнасяне по искане на „България Ер“ АД с вх. № 100-11568 от 12.06.2019г. по описа на „Л. С“ ЕАД, при спазване задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени от съда.

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 7333 от 16.12.2020 г., постановено по адм. дело № 9250/2019 г. по описа на Административен съд – София град в останалата му част.

ОСЪЖДА „Л. С“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], да заплати на „България Ер“ АД, ЕИК[ЕИК], разноски за касационната инстанция в размер на 12 000 /дванадесет хиляди/ лева.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.