Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на „Силекса“ АД, гр. Б. против решение №194 от 18.09. 2020 г. по адм. дело № 437/ 2019 г. на Административен съд – Сливен, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против заповед № РД- 13-433/01.10.2019 г., издадена от кмета на община К., както по отношение на доводите за нищожност на акта, така и по съображенията за неговата незаконосъобразност. Жалбоподателят поддържа, че решението на първоинстанционния съд е постановено в противоречие с материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и не се обосновава от събраните доказателства. Моли да бъде отменено и да се постанови нов съдебен акт по същество, с който оспорената заповед да бъде отменена, като на дружеството се присъдят и направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции.
Ответникът-кметът на община К. оспорва касационната жалба. Моли решението на административния съд да бъде оставено в сила. Претендира и направените по делото разноски.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Като взе предвид касационните основания, посочени в жалбата и данните по делото, настоящият състав на Върховния административен съд, второ отделение, констатира следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима.
Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения:
Решението на Административен съд – Сливен е постановено в съответствие с материалния закон и се обосновава от събраните доказателства.
Първоинстанционният съд правилно приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган. Оспорената заповед № РД-13-433/ 01.10.2019 г., с която на „Силекса“ АД, гр. Б. на основание чл. 225а, ал.1 във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ е наредено да премахне незаконен строеж „навес“, находящ се в УПИ IV и УПИ III в кв. 7 по плана гр. К., е подписана от заместник - кмета на общината при условията на заместване, по време, през което по силата на изрична заповед, същият изпълнява функциите на кмета поради отсъствие на последния съгласно заповед № А.4-1465/25.09.2019 г. и заповед № АД 17-709/ 10.11.2015 г. Ето защо доводите на жалбоподателя за нищожност на акта поради некомпетентност на издателя, правилно са приети от решаващия съд за неоснователни.
Изводите на първоинстанционния съд за съответствие на заповедта с изискванията за форма и за постановяването й при спазване на административнопроизводствените правила също следва да бъдат споделени.
Административният акт е писмен и съдържа фактическите и правни основания за постановяването му. Нареденият за премахване строеж е описан с конкретни характеристики и параметри, които позволяват неговото еднозначно индивидуализиране. Ето защо доводът на касатора, че строежът, предмет на заповедта, не е конкретизиран, е неоснователен.
Възражението на жалбоподателя, че поради нарушение на задължението за уведомяване, не е участвал в процедурата по издаване на акта – основание за отмяна на заповедта съгласно чл. 168, ал. 5 вр. ал. 4 АПК отм. , правилно е прието от административния съд за неоснователно. Законосъобразно е отбелязано, че ЗУТ съдържа специални разпоредби относно процедурата по издаване на заповеди за премахване на незаконни строежи, които в случая са спазени. Заповедта е издадена след съставен констативен акт по чл. 223, ал. 2 ЗУТ, като правото на участие на заинтересуваните лица е гарантирано с възможността за подаване на възражение срещу този акт (чл. 225а, ал. 2 ЗУТ). В случая дружеството е уведомено за констативния акт, както и за възможността да представи възражения, от която не се е възползвало. Поради това правилно е прието, че при издаване на заповедта не е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила.
Аргументирани, в съответствие със закона и обосновани от доказателствата са и изводите на първоинстанционния съд, че оспореният административен акт, с който на жалбоподателя „Силекса“ АД е наредено да премахне незаконен строеж, представляващ „навес“ в УПИ IV и УПИ III в кв. 7 по плана гр. К. ( ПИ с идентификатори 39030.501.15 и 39030.501.2041 по КККР на гр. К.), е постановен при наличие на материалноправните основания за това. Съгласно чл. 225а, ал. 1 ЗУТ незаконните по смисъла на чл. 225, ал. 2 ЗУТ строежи от четвърта до шеста категория се премахват със заповед, издадена от кмета на общината или от упълномощено от него длъжностно лице. В случая при правилно тълкуване и прилагане на закона първоинстанционният съд приема, че предпоставките за премахване на строежа са изпълнени. Предмет на заповедта за премахване е незаконен строеж -„навес“, с размери 7.60м. / 2.40 м., без оградни стени. Същият попада частично в поземлен имот с идентификатор 39030.501.15, собственост на жалбоподателя и частично в съседния имот с идентификатор 39030.501.2041, собственост на трето лице. Строежът е от шеста категория, изграден е след 2008 г. без разрешение за строеж от праводателя на дружеството – жалбоподател (гласни доказателства).
При тези факти първоинстанционният съд правилно приема, че оспорената заповед е издадена в съответствие с материалния закон. Разпоредбата на чл. 225а, ал. 1 ЗУТ предвижда премахването на незаконните строежи или части от тях, а според чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, към която норма препраща чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ, незаконен е строеж, който се извършва: без одобрени инвестиционни проекти и/или без разрешение за строеж. В случая предмет на заповедта за премахване е строеж по смисъла на §5, т. 38 от ДР на ЗУТ, от шеста категория, представляващ постройка на допълващото застрояване. Същият е извършен в противоречие с чл. 148 и чл. 147, ал.1, т. 1 ЗУТ - без издадено разрешение за строеж, поради което по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ строежът е незаконен. Като изграден след 2008 г. строежът не попада във времевия обхват на разпоредбите на §16, ал. 1 от ПР на ЗУТ и на § 127, ал.1 от ПЗР на ЗИДЗУТ, поради което не може да се определи като търпим. Ето защо същият подлежи на премахване по реда на чл. 225а, ал. 1 ЗУТ и издадената в този смисъл заповед е законосъобразна.
Възражението на касационния жалбоподател, че описаният в заповедта „навес“ не притежава характеристиките на строеж по смисъла на §5, т. 38 от ДР на ЗУТ, също е неоснователно. Предмет на заповедта за премахване е надземна постройка, която по своето предназначение и характеристики - носещата конструкция от дървени греди и колони, замонолитени в бетонови единични фундаменти - стъпки, с двускатен, дървен покрив, покрит с керемиди и височина 2.50 м. - 2.90 м. при кота стреха, попада в приложното поле на разпоредбата. Доводите, свързани с хипотетичната възможност постройката да бъде отделена от терена не променят този извод, тъй като нареденият за премахване обект не е предназначен за търговска или увеселителна дейност и не може да се характеризира като преместваем обект по смисъла на §5, т. 80 от ДР на ЗУТ.
Възражението на касатора, че не е извършител на строежа и не следва да е адресат на заповедта, също е неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл. 225а, ал. 5 ЗУТ принудителното премахване на незаконен строеж е за сметка на извършителя и на възложителя на строежа или собственика съгласно на чл. 161, ал. 1 ЗУТ. В този смисъл е и § 3 от ДР на Наредба № 13 от 23.07.2001 г. за принудителното изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях от органите на Дирекцията за национален строителен контрол. В случая жалбоподателят е собственик на незаконния строеж, поради което отговаря за неговото премахване.
Касационният довод за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила също е неоснователен.
В съответствие с изискванията на чл. 168, ал.1 АПК първоинстанционният съд извършва преценка за законосъобразността на оспорения административен акт на всички, посочени в чл. 146 АПК основания.
Тежестта на доказване в процеса е разпределена съобразно изискванията на чл. 170 АПК, като на страните са дадени указания за обстоятелствата, за които следва да представят доказателства и им е осигурена възможност да ангажират такива в подкрепа на твърденията си (разпореждане от 20.11.2019 г.). Решението е постановено след обсъждане на доводите на жалбоподателя, събраните писмени и гласни доказателства, включително изслушаните експертизи, като са изложени мотиви в подкрепа на направените правни изводи.
Правилно е преценено, че съдебният спор за собственост между жалбоподателя и трето за настоящото производство лице е ирелевантен за законността на строителството и съответно не е преюдициален по отношение на делото, образувано по жалбата против заповедта за премахване на незаконен строеж. Поради това законосъобразно е прието, че не са налице основания за спиране на съдебното производство, а доводите на касатора в обратен смисъл са неоснователни.
Поради всичко изложено настоящата инстанция приема, че не са налице основания за отмяна на оспореното решение. Същото е допустимо и постановено при спазване на съдопроизводствените правила, в съответствие с материалния закон и се обосновава събраните доказателства, поради което следва да бъде оставено в сила.
С оглед изложеното, направеното искане и доказателствата за действително направени разходи по водене на делото пред касационната инстанция, касационният жалбоподател следва да заплати на община К. сумата 840.00 лв., представляваща възнаграждение за адвокат в касационното производство.
Доводът на касатора, че разноски на ответника не следва да бъдат присъждани, тъй като процесуалният представител на страната не се е явил в откритото съдебно заседание, е неоснователен. Освен процесуално представителство, упражняването на адвокатска професия включва устни и писмени консултации по правни въпроси, както и изготвяне на всякакви книжа – жалби, молби, заявления и други, свързани с възложената от клиента работа (чл. 24, ал.1, т.1 и т. 2 от ЗАдв (ЗАКОН ЗЗД АДВОКАТУРАТА)). За положения труд на адвоката се дължи възнаграждение (чл. 36, ал.1 от ЗЗД). Следователно личното явяване и участие на процесуалния представител в открито съдебно заседание не е единственото основание за присъждане на разноски, ако са налице доказателства за положен труд от адвокат, на когото е заплатено възнаграждение по конкретното дело. В случая в хода на съдебното производство пред настоящата инстанция адв. Р. като процесуален представител на кмета на община К. представя писмено становище с доводи по съществото на спора, както и договор за правна защита и съдействие и пълномощно. Ето защо, по изложените по-горе съображения относно изхода на правния спор и останалите предпоставки за това, на община К. следва да бъдат присъдени разноски в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение.
По тези съображения Върховният административен съд, второ отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ ВСИЛА решение № 194 от 18.09.2020 г. по адм. дело № 437/2019 г. на Административен съд – Сливен.
ОСЪЖДА „Силекса“ АД, гр. Б., ул. „Александровска“ № 115, да заплати на община К., гр. К., пл. „Възраждане“ № 1 сумата 840.00 (осемстотин и четиридесет) лева разноски по делото, представляващи възнаграждение за адвокат.
Решението е окончателно.