№ 2914

гр. София, 13.06.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на петнадесети май две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 4542 от 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Г. Д., чрез адв. К. П. и адв. П. К., против решение № 800 от 12.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 77/2023 г. по описа на Апелативен съд – София в частта, с която е потвърдено решение № 3366 от 22.11.2022 г., постановено по гр. д. № 14858/2021 г. по описа на Софийски градски съд и предявеният от А. Г. Д. против Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над присъдените с въззивното решение 3 000 лева до пълния предявен размер от 60 000 лева.

В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че в конкретния случай съдът не е взел предвид всички въпроси, които обуславят неимуществените вреди, като е отдал изолирано значение на едни доказателства, докато преимуществено е обсъдил други. Сочи се още, че въззивната инстанция неправилно и некоректно е обсъдила свидетелските показния. Искането е за отмяна на решението в обжалваната му част и уважаване на предявената искова претенция в пълен размер.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Следва ли въззивният съд при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди да съобрази всички релевантни обстоятелства?“ – сочи се противоречие с т. II от ППВС № 4/1968 г. и решение № 92 от 06.11.2019 г., постановено по т. д. № 2100/2018 г. на I т. о. на ВКС; 2/ „Справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД изисква ли сходно решаване на аналогични случаи и допустимо ли е съдът да присъди обезщетение под обичайния размер при подобни случаи, без да изложи съответни мотиви за това?“ – жалбоподателят се позовава на решение № 62 от 29.06.2023 г., постановено по гр. д. № 4227/2022 г. на III г. о. на ВКС.

Ответната страна по жалбата Прокуратурата на Р. Б. не взема становище по нея в срока за отговор.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че първата инстанция е отхвърлила предявените искове с аргументи, че ищцата А. Г. Д. не е доказала главно и пълно настъпването в цялост на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и по-конкретно на един правнорелевантен факт – наличие на влязла в сила оправдателна присъда, след внесен обвинителен акт от страна на ответника. Формиран е извод, че събраните пред въззивната инстанция писмени доказателства сочат, че този фактически състав всъщност е налице.

Въззивният състав е приел, че от приобщените към въззивното дело материали се установява, че с постановление на разследващ полицай при СДВР от 17.11.2014 г. по пр. пр. 50227 от 2011 г. на СРП, А. Д. е привлечена като обвиняема за престъпления по чл. 212, ал. 1 НК, във вр. с чл. 26, ал. 1 НК. Констатирано е, че е определена мярка за неотклонение „подписка“, като няма данни да й е налагана забрана да напуска страната.

От приложените към въззивното дело писмени доказателства е установено още, че спрямо А. Д. и още четири други лица е внесен обвинителен акт от прокурор при СРП, за което е образувано НОХД № 37 от 2015 г. по описа на СРС, НО, 15 състав, по което дело след провеждане на множество съдебни заседания е постановена оправдателна присъда от 24.01.2018 г., включително и спрямо ищцата А. Д.. Отбелязано е, че срещу така постановената присъда е постъпил прокурорски протест и е образувано ВНОХД № 3498 от 2018 г. на СГС, като с решение от 09.10.2018 г. оправдателната присъда на районния съд е била оставена в сила, а решението на втората инстанция е било окончателно и не е подлежало на обжалване и протестиране.

При тези данни е формиран извод, че исковата претенция за обезщетяване на вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е основателна, тъй като са налице всички елементи от фактическия състав.

Относно размера на претенцията за репариране на претърпените болки и страдания въззивният съд е взел предвид разясненията, дадени в ТР 3/2005 г. на ВКС по гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС – издадено по въпроси, свързани с приложението на ЗОДВПГ (сега ЗОДОВ), както и ППВС № 4/23.12.1968 г. на ВС при направата на преценката за „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД. При тази преценка, като правно значими фактори в казуса са приети следните обстоятелства: взетата мярка за неотклонение – „подписка“, която е най-леката възможна по сегашното наказателно процесуално право; обвинението е за престъпно деяние, което не се характеризира като „тежко“ предвид дефиницията, дадена в чл. 93, т. 7 НК; възрастта на ищцата, цялостният период на наказателното преследване спрямо Д., който е около седем години (2011 г. – 2018 г.), считано от първото привличане за обвиняема в досъдебната фаза до влизане в сила на оправдателния акт на СГС, както и социално-икономическата обстановка в България през този период от време, липсата на данни за забрана да се напуска страната и лицето да се придвижва свободно, както и свидетелските показания на разпитания пред първата инстанция свидетел С. Ш. (сестра на ищцата).

От свидетелските показания въззивният съд е счел за установено, че А. Д. се чувствала зле от обвинението и имала продължителни притеснения, защото делата се проточили доста дълго време. След като я оправдали, посещавала психолог. Имала адвокат, който я карал да се признае за виновна, но св. Ш. намерила друг адвокат, който да я защитава. В семейството на ищцата, посочените събития също се отразили зле – със съпруга имали доста скандали и не се разбирали много добре в този период, като обвиненията от страна на прокуратурата, са допринесли за конфликтите, защото имало липса на финансови средства, ищцата имала малко дете и нещата били комплексни. Обобщено е от въззивната инстанция, че други относими доказателства за търпените болки и страдания не са ангажирани.

Съобразявайки изложеното въззивният състав е намерил, че сумата от 3 000 лева е в състояние да обезщети неимуществените вреди на ищцата. Съобразил е, че спрямо А. Д. не е упражнена принуда с голям интензитет. Същата е била с най-леката мярка за неотклонение и е била обвинена в престъпление, което не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. От показанията на нейната сестра, преценени по реда на чл. 172 ГПК, е направена оценка, че същата е преживяла трудно процесния период от време, но е взето предвид и обстоятелството, че не са ангажирани други доказателства за трайни последствия върху нейната психика следствие на незаконното обвинение, както и не са ангажирани доказателства за твърденията, че е посещавала психолог. Спрямо сочените от свидетеля семейни проблеми, въззивният съд е посочил, че дори и наказателните дела да са оказали някакво влияние, то причините за влошаване на семейната атмосфера са били комплексни – липса на финансови средства, трудностите при отглеждане на малко дете и други, а не само процесните наказателни производства. Поради това е прието, че сумата от 3 000 лева отговаря на критерия за справедливост, посочен в чл. 52 ЗЗД.

При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:

Поставените в изложението въпроси се свеждат до обобщения от съда въпрос „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл.52 ЗЗД”. Този въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика.

Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка.

На практика въпросът е поставен във връзка с оплакванията на касатора, че въззивният съд не е преценил всички обстоятелства, за които е налице причинно-следствена връзка с незаконното обвинение. В тази връзка следва да се отбележи, че необсъждането от въззивния съд на някои обстоятелства, които според касатора са от съществено значение за определяне на размера на обезщетението и обуславят присъждането на значително по-висок размер са твърдения по правилността на обжалвания акт и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол.

За пълнота на мотивите следва да се посочи, че не е налице противоречие с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки, след собствен анализ на събраните доказателства е изложил ясни фактически и правни изводи, посочил е изрично кои от установените факти счита за значими за определяне размера на обезщетението и тяхната значимост. Що се отнася до разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, то последната произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.

Съобразно горните изводи не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставения въпрос.

Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е подала писмен отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, съответно не е претендирала присъждането на такива.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 800 от 12.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 77/2023 г. по описа на Апелативен съд – София в обжалваната част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: