О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 60142
гр. София, 27.09.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети септември две хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 1207 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Настоящият съд е сезиран с: касационна жалба вх. № 5050/2.12.2019 г., подадена от С. А. К. и С. К. К. срещу решение № 424 от 25.10.2019 г. по гр. д. № 20195400500144/2019 г. на Окръжен съд – Смолян, касационна жалба на същите жалбоподатели вх. № 597 от 12.02.2020 г. срещу решение № 484 от 11.12.2019 г. по гр. д. № 20195400500144/2019 г. на Окръжен съд – Смолян, постановено по реда на чл. 247 ГПК, касационна жалба вх. № 20210124/28.01.2021 г. на Министерство на земеделието, храните и горите и касационна жалба вх. № 20210134/1.02.2021 г. на С. А. К. и С. К. К., последните две подадени срещу решение № 20330 от 21.12.2020 г. по гр. д. № 20195400500144/2019 г. на Окръжен съд – Смолян, постановено по реда на чл. 247 ГПК.
С първото визирано решение въззивният съд е отменил изцяло решение № 56 от 22.02.2019 г., постановено по гр. д. № 214/2019 г. на Районен съд - Девин, и вместо това е: признал за установено по предявения установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК на „Маусс“ ЕООД, гр. Девин срещу С. А. К. и С. К. К., че „Маусс“ ЕООД е собственик на самостоятелна сграда и съоръжения, които в своята съвкупност образуват технически обект - бензиностанция, разположена в югозападната част на УПИ *, кв. 8 по плана на [населено място], с площ от 725 кв. м, придобити на основание правоприемство на активи от МТС - Девин, чрез правна сделка - придобиване на дружествени дялове чрез приватизация, започнала през 2000 г., с договор за покупко-продажба на дялове № РД-50-160/14.03.2000 г., договор за продажба на дялове № РД-50-203/29.03.2000 г., договор № РД-01-723/12.01.2005 г. и договор за продажба на дружествени дялове от 5.04.2005 г., с прилежаща площ от 155 кв. м, защрихована с червени линии в приложената към допълнителното заключение на вещото лице инж. Т. комбинирана скица № *, представляваща неразделна част от решението; осъдил С. А. К. и С. К. К. да премахнат на основание чл. 109, ал. 1 ЗС поставената в югозападната част на УПИ *, кв. 8 по плана на [населено място] метална ограда, която метална ограда е обозначена със зелена линия между точки 1 и 3 на същата скица № * на вещото лице инж. Т.; отменил констативен нотариален акт № 46, том I, рег. № 518, н. д. № 41/2017 г., на нотариус Цв. П. в частта относно земята, представляваща прилежаща площ към самостоятелна сграда и съоръжения, които в своята съвкупност образуват технически обект - бензиностанция, разположена в югозападната част на УПИ * кв. 8 по плана на [населено място], която земя е с площ от 155 кв. м, защрихована с червени линии в приложената към допълнителното заключение на вещото лице инж. Т. комбинирана скица № 2, неразделна част от въззивното решение.
С второто решение съдът, по молба на „Маусс“ ЕООД, е допуснал на основание чл. 247 ГПК поправка на очевидна фактическа грешка в третия диспозитив на решение № 424 от 25.10.2019 г., постановено по гр. дело № 20195400500144/2019 г. на Окръжен съд – Смолян, като вместо отменяне на констативен нотариален акт № 46, том I, рег. № 518, н. д. № 41/2017 г. на нотариус Цв. П. в частта относно земята, представляваща прилежаща площ към самостоятелна сграда и съоръжения, които в своята съвкупност образуват технически обект - бензиностанция, разположена в югозападната част на УПИ *, кв. 8 по плана на [населено място], която земя е с площ от 155 кв. м, защрихована с червени линии в приложената към допълнителното заключение на вещото лице инж. Т. комбинирана скица № *, представляваща неразделна част от решението, се счита, че се отменя констативен нотариален акт № 46, том I, рег. № 518, н. д. № 41/2017 г. на нотариус Цв. П. в частта относно сградата, разположена в югозападната част на УПИ *, кв. 8 по плана на [населено място], със застроена площ от 24 кв. м, защрихована с черни линии в приложената към заключението на вещото лице инж. Т. комбинирана скица № *, представляваща неразделна част от решението.
С третото решение въззивният съд е допуснал на основание чл. 247 ГПК поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 424 от 25.10.2019 г., постановено по гр. д. № 20195400500144/2019 г. на Окръжен съд – Смолян, като го е допълнил с диспозитив, с който е признал за установено в отношенията между „Маусс“ ЕООД, от една страна, и С. А. К. и С. К. К., от друга, че сделката, обективирана в договор № 01/4.04.2018 г. за покупко-продажба на недвижим имот - държавна земя, е относително недействителна спрямо действителния собственик „Маусс“ ЕООД в частта й относно реалната част от земята, представляваща прилежаща площ към самостоятелна сграда и съоръжения, които в своята съвкупност образуват технически обект - бензиностанция, разположена в югозападната част на УПИ *, кв. 8 по плана на [населено място], която земя е с площ от 155 кв. м, защрихована с червени линии в приложената към допълнителното заключение на вещото лице инж. Т. комбинирана скица № *, неразделна част от решението.
С първата от визираните по-горе жалби С. К. и С. К. атакуват основното въззивно решение като недопустимо, неправилно, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и необосновано.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към тази касационна жалба К. се позовават, на първо място, на вероятна недопустимост на решението на въззивния съд, поради произнасяне свръх петитум и по непредявени искове – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. второ ГПК.
Сочат, че по установителния иск за собственост съдът е признал правото на собственост на „Маусс“ ЕООД, освен на техническия обект – бензиностанция, и на прилежаща площ от 155 кв. м, с каквото искане не е бил сезиран. Същевременно по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК е претендирана отмяна на нотариалния акт в частта на признаването право на собственост на спорната бензиностанция, но не и по отношение на каквато и да е част от земята, представляваща прилежаща площ на построените в УПИ * сграда и съоръжения.
Окръжен съд – Смолян в мотивите си (стр. 13 и стр. 14) е посочил и че приема за установено, че „Маусс“ ЕООД е упражнявало фактическа власт върху процесната бензиностанция, като техническо съоръжение, и обслужващата я сграда, разположени в югозападната част на УПИ *, кв. 8 по плана на [населено място], в периода от 1991 г. до 2018 г., който период по смисъла на чл. 79 от ЗС е достатъчен да обоснове извод за придобиване на собствеността на оригинерно основание - изтекла в полза на дружеството придобивна давност по смисъла на чл. 77 от ЗС, както и изрично е визирал, че за установяване придобиването на собствеността върху бензиностанцията, в т. ч. сградата, не без основание е изтичането на давностния срок, въпреки че ищецът се е позовал на придобивна давност едва в писмената си защита пред първоинстанционния съд, т. е. извън реда и сроковете за това по ГПК.
На второ място, жалбоподателите се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:
1. Може ли само въз основа на прието за доказано заприходяване в баланса на преобразуваното дружество на актив съдът да признае осъществяването на придобивното основание по чл. 17а ЗППДОбП (отм.), без въз основа на това прието за доказано заприходяване в баланса на приватизираното дружество и/или други приети за установени обстоятелства с доказателствено значение да е формирал извод и приел за доказано, че имуществото е било предоставено преди преобразуването на държавното предприятие за управление и стопанисване;
2. Относно подлежащите на доказване елементи на фактическия състав на придобивното основание по чл. 17а ЗППДОбП (отм.) и надлежното им доказване, и дължи ли съдът, за да може да уважи иск за собственост на това основание, да формира извод, че е установено, че преди преобразуването държавно имущество е било предоставено за стопанисване и управление на държавно предприятие, или е достатъчно да приеме за доказано, че това имущество е било включено в баланса на приватизираното дружество. Сочат, че по така формулираните въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с приетото в: т. 2г на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, решение № 204/19.10.2016 г. по гр. д. № 1703/2015 г. на ВКС, I г. о., решение № 500/25.01.2012 г. по гр. д. № 60/2011 г. на ВКС, I г. о.
3. За дължимия от страната по положителен установителен иск за собственост стандарт на доказване на подлежащите на доказване факти, както и случаите, когато съдът има право да приеме за доказан факт с правно значение, когато същият е доказван не чрез преки, а чрез непреки доказателства за други обстоятелства, сочещи към осъществяването на подлежащия на доказване факт.
По този въпрос е визирано противоречие на атакувания акт на Окръжен съд – Смолян с решение № 80/3.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г. на ВКС, IV г. о.
4. Длъжен ли е въззивният съд при преценката на гласни доказателства да изложи подробни мотиви защо дава вяра на показанията на едни от заинтересованите свидетели пред тези на други – противоречие с решенията по гр. д. № 4216/2008 г. на ВКС, IV г. о., по гр. д. № 6369/2014 г. на ВКС, IV г. о. и по т. д. № 1871/2014 г. на ВКС, II г. о.
5. Как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК.
По този въпрос жалбоподателите твърдят противоречие с решение № 189/14.07.2005 г., решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 140/23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на ВКС, II г. о., решение № 131/12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 297/22.12.2014 г. по гр. д. № 4004/2014 г. на ВКС, I г. о., решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на ВКС, IV г. о.
6. Относно задължението на въззивния съд да обсъди всички направени от страните доводи, като изложи съображения кои от тях намира за неоснователни и защо.
Сочи се противоречие с възприетото в: решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/ 2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 217/9.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 228/1.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на ВКС, I г. о.
На трето място, Кехайови намират, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса: дали приетите от съда за установени обстоятелства с непряко доказателствено значение са достатъчни за формиране на извод по наличието на предпоставката на нормата на чл. 17а ЗППДОбП (отм.), а именно предоставяне на държавно имущество за управление и стопанисване преди преобразуването на ДП в ТД, и дължи ли съдът, винаги когато обосновава извод за основателност на иск за собственост на основание чл. 17а ЗППДОбП (отм.) на установявания с непряко доказателствено значение, да посочи изрично, че приема за установена предпоставката - предоставяне на имущество за управление и стопанисване преди преобразуването и въз основа на кои от приетите установявания с непряко доказателствено значение, за който твърдят, че е въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
В жалбата срещу въззивното решение № 484 от 11.12.2019 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК, са изложени съображения за недопустимост и незаконосъобразност на атакувания акт.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към тази касационна жалба се твърди, на първо място, вероятна недопустимост на постановения съдебен акт.
Излага се, че в случая съдът е допуснал грешка при формиране на съдийското си убеждение, като грешката в диспозитива е последица от тази грешка, в който случай не е приложима разпоредбата на чл. 247 ГПК.
Жалбоподателите са формулирали и следните въпроси, за които твърдят, че са от значение за крайните изводи на въззивния съд и за които се позовават на наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:
1. Може ли съдът да извърши поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на съдебното решение, с което се е произнесъл по един от обективно съединените искове (за отмяна на констативен нотариален акт за собственост), като обоснове действителната си воля от мотивите по другия обективно съединен положителен установителен иск за собственост, при произнасянето си по който в диспозитива се е произнесъл свръх петитум, като е признал правото на собственост върху сграда, за която е издаден констативния нотариален акт с прилежаща площ от имота (за каквато не е издаден), за което не е бил сезиран с установителния иск, както и въз основа на преценка за действителните установяващи се от доказателства обстоятелства, при преценката на които при постановяване на решението, в което извършва поправката, е достигнал до различни и необосноваващи поправката, макар и неследващи изводи;
2. Налице ли е очевидна фактическа грешка в диспозитива на съдебното решение, когато видно от мотивите съдът е формирал погрешно съдийско убеждение по иска, въз основа на фактически констатации по доказателства, които преди това правилно е докладвал, но при преценката им е допуснал грешки, като е направил изводи, каквито не следват от съдържанието им, но в съответствие с които е постановил диспозитива по този иск;
3. Налице ли е очевидна фактическа грешка, която може да бъде поправена по реда на чл. 247 ГПК, или се касае за недопустимо произнасяне, когато съдът допуска поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на съдебното решение по един от предявените искове (иск за отмяна на констативен нотариален акт), когато в мотивите по този иск е обективирал неправилна преценка на фактическите си констатации и направил неследващи изводи относно това за какво е издаден нотариалният акт, а съдът обосновава действителната си воля с мотивите по обективно съединения положителен установителен иск за собственост, който е разгледал, при което обаче не е формирал воля по отношение частта от нотариалния акт, която следва да отмени.
Жалбоподателите считат, че по първия и втория въпроси въззивното решение е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 321/26.09.2012 г. по гр. д. № 54/2012 г. на ВКС и решение № 169/21.05.2018 г. по гр. д. № 802/17 г. на ВКС. По втория и третия въпроси намират, че е налице и допълнителното основание отговорът по тях да е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
В жалбата срещу решението по чл. 247 ГПК № 20330 от 21.12.2020 г. С. К. и С. К. поддържат становището си за недопустимост на основното решение в частта му относно прилежащата към бензиностанцията част от УПИ *, като сочат, че с въпросното решение по чл. 247 ГПК тази порочност е била задълбочена. Позовават се на незаконосъобразност и необоснованост на решението по чл. 247 ГПК.
В изложението към тази касационна жалба К. твърдят, че решението от 21.12.2020 г. следва да бъде допуснато до касационно обжалване, дори и само ако до касационно обжалване се допусне основното решение по делото в частта му по иска по чл. 124, ал. 1 ГПК, предвид обусловеността им.
Считат и че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с трайната практика на ВКС, в т. ч. с решение № 204/23.07.2012 г. по гр. д. № 607/2011 г. на ВКС, IV г. о., по въпросите: 1. Констатацията за наличие на право на изкупуване по реда на чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ, възникнало в полза на ищеца, дава ли достатъчно основание на съда да приеме ищеца за действителен собственик, на когото продажбата на вещта на трето лице е непротивопоставима, или съдът има право само да признае непротивопоставимостта на сделката с третото лице спрямо ищеца, тъй като в полза на последния продължава да съществува потестативното субективно право за изкупуване, което не е погасено с продажбата на прилежащата към сградата му земя на трето лице - ответника, но и не е установено по делото да е упражнено, а решението по делото би било предпоставка ищецът да заяви и упражни правото си да изкупи; 2. По предявен иск за относителна недействителност на покупко-продажба на държавна земя по реда на чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ, легитимира ли се ищецът, въз основа на установяването за наличие на предпоставките за изкупуване в негова полза и липсата им спрямо купувача по договора, като действителен собственик на земята, прилежаща към сградата, или единствено въз основа легитимиращото действие на решението и след реализиране на непогасеното му потестативно право да изкупи, би се легитимирал като действителен собственик на земята. Ако съдът признава ищеца за собственик на сградата с прилежащата й земя, има ли ищецът правен интерес от произнасянето по установителен иск за относителна недействителност на сделката.
Жалбоподателите излагат, че с първото решение по делото, по приетия за разглеждане иск за собственост на сградата, съдът е признал ищеца за собственик на сградата с прилежащата земя. В тази връзка с касационната жалба срещу това те са навели доводи, че произнасянето е недопустимо, тъй като съдът не е бил сезиран с такова искане. С решението по чл. 247 ГПК от 21.12.2020 г. въззивният съд се е произнесъл, мотивиран от първоначалните си съображения, като сочи, че сделката за земята е непротивопоставима на действителния собственик „Маусс“ ЕООД, без да прави разлика, че непротивопоставимостта в съобразената от него практика на ВКС се отнася до непротивопоставимост на сделката на действителния собственик на сградата (вещта), на който законът признава право да изкупи прилежащата държавна земя към собствената му сграда, и непротивопоставимостта следва от констатацията, че с продажбата от собственик към трето лице, различно от собственика на сградата, не се е погасило потестативното право на собственика на сградата да изкупи само той земята. Затова и собственикът на сградата има правен интерес от провеждане на такъв иск - да си осигури възможността да упражни, по предвидения за това ред, правото си на изкупуване, при което ще може да противопостави на ответника - купувач по договора за същата държавна земя, решението по делото. В случая Окръжен съд – Смолян не е провел ясната разлика, че сделката за продажба на земята е непротивопоставима на действителния собственик на сградата, и е създал неяснота и несигурност в отношенията между страните относно нуждата и възможността да се упражни потестативното право на изкупуване и кой на какво е собственик в отношенията им. Считат, че съдът е постановил решение, с което е приел, че сделката е относително недействителна спрямо ищеца като действителен собственик на земята, а не на сградата.
Намират решението от 21.12.2020 г. и за очевидно неправилно, тъй като въззивният съд в крайните си изводи е допуснал смешение на установените права върху различните вещи - сграда и прилежащата й земя, като е приел, в явно превратно прилагане на разпоредбите на закона, че е достатъчно установяването, че „Маусс“ ЕООД е правоимащо лице по см. на чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ, за да признае, без да има такова твърдение, а още по-малко проведено доказване за осъществяването на фактическия състав на някакво годно придобивно основание, че ищецът е действителен собственик на земята, комуто прехвърлянето е непротивопоставимо. Отделно и предвид мотивите на съда, че ако „Маусс“ ЕООД да не бе придобил бензиностанцията с прилежащата сграда на основание правоприемство на активите на МТС - Девин, то не без значение е, че фактически е владял повече от 10 г. и това е достатъчно да го легитимира като собственик на основание изтекла придобивна давност, съдът не е могъл да уважи иска, тъй като в този случай въпросното дружество не би се легитимирало като правоимащо лице, за което да е възникнало правото да изкупи земята.
Министерство на земеделието, храните и горите счита решението по чл. 247 ГПК, постановено на 21.12.2020 г., за недопустимо и незаконосъобразно.
В изложението по чл. 247, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на МЗХГ се сочи, че решението е недопустимо, като постановено по непредявен иск. Визира се и наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. Може ли да се придобие собственост на прилежаща площ към сграда в стопански двор, без площта да е определена по надлежния ред, без да бъде индивидуализирана, включително и чрез отреждане на уникален номер от генералния план на двора на ТКЗС, и без да е заприходена в баланса на дружеството; 2. Ако действителният собственик на сградата и на прилежащата площ към нея е ищецът, то той ще има ли правен интерес и от произнасяне по установителен иск за частична недействителност на сделката, като жалбоподателят се позовава на противоречие с решение № 204/23.07.2020 г. по гр. д. № 607/2011 г. на ВКС, ІV г. о.
Постъпили са отговори на Маусс“ ЕООД по трите касационни жалби на К., в които са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбите.
По касационната жалба на МЗХГ е подаден отговор от С. К. и С. К., в който е изложено становище за основателност на жалбата.
Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, от надлежни страни, срещу решения, подлежащи на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от „Маусс“ ЕООД, гр. Девин срещу С. А. К. и С. К. К. – за признаване за установено спрямо ответниците, че ищецът е собственик на самостоятелна сграда и съоръжения, които в своята съвкупност образуват технически обект - бензиностанция, разположена в югозападната част на УПИ *, кв. 8 по плана на [населено място], с площ от 725 кв. м, придобити на основание правоприемство на активи на МТС – Девин, преобразуване и приватизация и покупко-продажба на дружествени дялове. Искът за собственост е съединен с иск за признаване за установено спрямо ищеца, че сделката, обективирана в договор № 01/4.04.2018 г. за покупко-продажба на недвижим имот - държавна земя, е недействителна в частта й относно прилежащите към спорната сграда и бензиностанцията части от УПИ *, кв. 8 по плана на [населено място], както и с иск по чл. 109 ЗС – за осъждане на ответниците да премахнат поставената в югозападната част от УПИ *, кв. 8 по плана на [населено място] метална ограда. В случай, че се установи, че сградата, собственост на „Маусс ЕООД, е включена като съставна част на сградата, предмет на нотариален акт № 46, том I, дело № 41 от 2017 г. на нотариус Цв. П., се претендира отмяна на същия в тази му част на основание чл. 537, ал. 2 ГПК.
По делото е конституирано, в качеството на трето лице помагач на ответната страна, Министерство на земеделието, храните и горите.
Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обвързаността на допускането на касационното обжалване от посочените от касатора основания не се отнася до валидността и допустимостта на въззивното решение.
Съдът счита, че следва да спре производството по настоящото дело, предвид обстоятелството, че искът за установяване недействителността на сделката, обективирана в договор № 01/4.04.2018 г. за покупко-продажба на недвижим имот - държавна земя, в частта й относно прилежащите към спорната сграда и бензиностанцията части от УПИ *, кв. 8 по плана на [населено място], не е предявен и срещу продавача по договора – МЗХГ. Това обстоятелство повдига въпроса, за който съдът следи служебно, дали въззивното решение по визирания иск не е вероятно недопустимо поради неучастие, като главна страна, на необходим задължителен другар.
Изводите, които следва да направи касационната инстанция относно вероятната недопустимост на атакувания пред нея съдебен акт в частта по горния иск, са обусловени от изхода на образуваното с разпореждане от 3.12.2020 г. на председателя на ВКС тълк. д. № 7/2020 г. по описа на ВКС, Гражданска и Търговска колегии по въпроса: „Задължителни или факултативни необходими другари са страните по договор, в производството по предявен от трето лице иск за нищожност на договора?“.
След възобновяване на производството съдът ще се произнесе дали са налице други основания за допускане на касационно обжалване на атакуваните пред него решения, съобразно служебните му задължения и доводите на страните в касационните жалби.
Ето защо и на основание чл. 292, във вр. с чл. 229, ал. 1, т. 7 ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
СПИРА на основание чл. 229, ал. 1, т. 7, във вр. с чл. 292 ГПК производството по гр. д. № 1207/2020 г. по описа на ВКС, ІІ г. о., до произнасяне на ОСГТК на ВКС с тълкувателно решение по тълк. д. № 7/2020 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: