Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба, подадена от С. И. от гр. С., срещу решение № 1008 от 18.02.2021 г., постановено по адм. дело № 12249/2020 г. от Административен съд – София град. С него е отхвърлена жалбата на касатора против заповед № ЗС-133/07.10.2020 г. на министъра на отбраната. С касационната жалба се твърди неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и произнасяне по същество, при което оспореният административен акт да бъде отменен. Претендира се присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Ответникът – министърът на отбраната оспорва касационната жалба в представен по делото отговор от 05.04.2021 г. и поддържа правилност на решението на първата инстанция в съдебно заседание, чрез процесуалния си представител.Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава подробно заключение за неоснователност на касационната жалба.
Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение като взе предвид разпоредбите на чл. 218 и сл. от АПК, приема за установено следното:
Касационната жалба е допустима като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:
Производството пред Административен съд София - град е било образувано по жалба на С. И. срещу заповед № ЗС-133 от 07.10.2020г. на Министъра на отбраната, с която на основание чл. 80а от ЗДС е разпоредено доброволно, алтернативно принудително изземване на ползван на отпаднало правно основание имот, както следва: гараж №9, самостоятелен обект в сграда с идент. №68134.1895.851.9.9, със застроена площ от 17.00 кв. м., находящ се в град София, [район], [адрес].
С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен административен орган, в рамките на материалната му компетентност, в предвидената от закона форма и съдържание. При издаването й не са били допуснати съществени процесуални нарушения, обуславящи отмяната й. Съдът е обсъдил разпоредбата на чл. 80а, ал. 1 от ЗДС (ЗАКОН ЗЗД ДЪРЖАВНАТА СОБСТВЕНОСТ) /ЗДС/, като е приел, че в разглеждания случай са били изпълнени предвидените в нея предпоставки. Счел е, че в процесния случай няма спор, че е бил налице договор за наем от 1981 г. относно конкретния обект, в т.1 на който е посочено, че срокът на договора е до момента, в който наемателят загуби качеството си на военнослужещ. Съдът е отчел, че по делото е налице спор дали това е станало, считано от 01.04.1991г. / както приема органът/ или от 18.12.1991г./ според твърдението на жалбоподателя/. Последният факт не е от значение за настоящото производство, тъй като за същото е релевантно дали към момента на отправеното предизвестие на това основание – прекратено правоотношение за изпълнение на военната служба – чл. 23, т.4 от Наредбата – той е налице. Предизвестието е отправено на 25.06.2020 г. и връчено надлежно на 10.08.2020 г. и по делото е безспорно, че лицето е с прекратено правоотношение като военнослужещ. Според съда, този въпрос би бил от значение по отношение на заявеното от него желание за закупуване на имота, което обаче не е предмет на делото. Както бе посочено, няма данни да е завършен фактическият състав по продажба на гаража, което се подкрепя и от последващо сключваните анекси към договора за наем. Няма данни и за проведено производство по оспорване на твърденията относно момента на прекратяване на военната служба, респ. наличие или липса на право на закупуване на имота към момента на подаденото заявление. Защо последното не е установено към по-ранна дата, а напротив – сключвани са анекси за наемното правоотношение към 2007 г. и са правени уточнения в начина на плащане не е предмет на делото. Но неустановяването от ответника на факта на прекратено наемно правоотношение към онзи момент не може да санира същото и да е основание за безсрочното ползване на имота, още повече при ограничение на Закон за това право за не повече от 10 години. Следователно, при установеното, че към момента на изпратеното предизвестие – 25.06.2020 г. е налице прекратяване на договора за наем, за което лицето е надлежно уведомено към 10.08.2020 г., и при непредаване на обекта до указания срок, за органа е възникнало правното основание да издаде заповед за принудително изземване на обекта по чл. 80а от ЗДС, при наличие на материалноправната предпоставка – отпаднало правно основание за ползването му. Обжалваното решение е правилно.
Първоинстанционният съд е развил обосновани правни изводи за наличие на материалноправните предпоставки по чл. 80а, ал. 1 от ЗДС, които настоящата инстанция напълно споделя, поради което и не следва да преповтаря.
Неоснователно в жалбата се твърди, че договорът за наем не е бил прекратен, тъй като предизвестието за прекратяването му не било връчено по реда на ГПК. За да породи своето правно действие, уведомлението за прекратяване е следвало да стигне до своя адресат, т. е. той да разбере за него. Първоинстанционният съд правилно е възприел като доказано това обстоятелство. В случая И. е узнал съдържанието на писмото, с което му е отправено едномесечно предизвестие за прекратяване на договора за наем, с което следва да се приеме, че правата му не са нарушени.
При това положение правилно съдът е приел, че с узнаването на писмо с изх. № 8205/25.06.2020 г. на изпълнителния директор на ИА "Военни клубове и военно-почивно дело" настоящия касационен жалбоподател е бил уведомен, че договорът за наем се прекратява на основание чл. 23, ал. 1, т. 4 и т. 5 от Наредба № Н-22 от 16.07.2010 г. Цитираните норми на Наредбата се отнасят до случаите на прекратяване на правоотношението за изпълнение на военна служба, на служебното или трудовото правоотношение в Министерството на отбраната, Българската армия и структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната, както и до изтичане на срока за настаняване. Наличието на визираните предпоставки обуславят прекратяване на договора за наем, като е налице и едномесечно предизвестие по чл. 24, ал. 1 от Наредба № Н-22 от 16.07.2010 г., чийто срок е изтекъл. При това правилен се явява изводът на първоинстанционният съд, че С. И. държи имота на отпаднало основание, което е посочено и в процесната заповед.
По отношение на приложението §4 от ПЗР от Наредбата, съдът правилно е приел, че нормата предписва право на лицата, заварени като наематели на жилища от жилищния фонд на Министерството на отбраната по отм. § 165 от преходните и заключителните разпоредби на Закон за изменение и допълнение на ЗОВСРБ (ЗАКОН ЗЗД ОТБРАНАТА И ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ) (обн., ДВ, бр. 49 от 2000 г.; изм., бр. 34 от 2001 г.), да ги ползват пожизнено под наем, при определени изброени в следващите точки на нормата условия. От буквалния прочит на същата обаче се налага изводът, че същата се отнася до обект, отдаден под наем, който е жилище. Последното следва както от употребената конкретна терминология, като е визирано само и единствено „жилище“, а не и „гараж“, какъвто е процесният обект, така и се извлича от поставените условия за приложението й, като напр. т. 3 и т.4, поставящи условие за липса именно на жилище или имот, годен за обитаване или прехвърляне на такива, считано от 01.06.1996г. Налага се изводът, че нормата следва да се тълкува стриктно, а не разширително и представлява осигуряване на особена закрила по отношение на правото на обитаване на жилище при изпълнение на поставените в нея условия, които също са изцяло свързани с възможността да бъде осигурено нормално обитаване на жилищен имот със съответното му предназначение. Същата е неприложима и не може да се тълкува разширително по отношение на гаражите, които не осъществяват подобни функции не гарантират основни права, като правото на обитаване на нормален дом.
При този изход на спора, в полза на Министерство на отбраната следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, във връзка с чл. 24 от Наредба за заплащане на правна помощ, в размер на 100 лева.
По тези съображения и по мотивите, изложени в първоинстанционното решение, към които настоящата инстанция може да препрати на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК, решението като правилно следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1008 от 18.02.2021 г., постановено по адм. дело № 12249/2020 г. от Административен съд – София град.
ОСЪЖДА С. И. от гр. С., [район], [адрес], да заплати в полза на Министерство на отбраната юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Решението е окончателно.