О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2793

Гр. София, 06.06.2024 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. IІІ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети май две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

ДОРА МИХАЙЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. дело № 4723 по описа за 2023 год., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. В. Д., подадена чрез адв. В., срещу онази част от Решение № 769 от 23.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 843/2023 г. на Окръжен - Варна, с което е потвърдено Решение № 59/06.01.2023 г. по гр. дело № 5254/2021 г. по описа на РС – Варна, 19 състав, в частта, в която М. В. Д. е осъдена да заплати на Ч. А. М. сумата от 4928, 43 евро, представляваща платено от ищеца задължение на ответника към „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД по договор за кредит от 29.09.2008 г., за периода от 01.11.2018 г. до 13.04.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на иска до окончателно изплащане на задължението, на основание чл. 74 ЗЗД, вр. 155, ал. 2 ЗЗД.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касаторът твърди, че доказателствената тежест относно подлежащите на установяване факти е била погрешно разпределена от районния съд – порок, който въззивният съд, независимо от позоваването на касатора, жалбоподател и във въззивното производство, окръжният съд не отстранил. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и отхвърляне на предявения иск.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Ч. А. М. не е подал отговор на жалбата.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че страните по делото са бивши съпрузи, чийто брак бил прекратен с развод през 2010 година.

С влязло в сила Решение № 43/05.04.2013 г., постановено по гр. д. № 802/2012 г. по описа на ВКС, предявеният от Ч. А. М. против М. В. Д. иск за делба на ателие № .., находящо се в [населено място], [улица], ведно с избено помещение № 16, както и 6,9654 % ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху УПИ – .., .., по плана на [населено място], бил отхвърлен, като в мотивите на решението било прието, че с оглед фактическата раздяла на страните, настъпила няколко години преди придобиването му на името на съпругата, съпругът М. нямал принос в придобиването му.

С влязло в сила на 20.12.2016 г. Решение № 3542/20.08.2015 г., постановено по гр. д. № 18 208/2010 г. по описа на РС - Варна, в дял на Ч. А. М. бил поставен апартамент № .., находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] заедно с изба с площ от 2,10 кв. м. и 0,4826 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, а в дял на М. В. Д. - апартамент № .., находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] заедно с изба с площ от 3,75 кв. м. и 2,9134 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху земята.

Прието е за установено с писмените доказателства по делото, че на 29.09.2008 г. М. В. Д. в качеството й на кредитополучател сключила с „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД договор за банков кредит, по който получила сумата от 18 324, 41 евро за потребителски нужди с краен срок на погасяване 05.10.2026 година.

За обезпечаване на дълга по този договор страните като ипотекарни гаранти учредили с нотариален акт № 190/2008 г. в полза на банката договорна ипотека върху апартамент № 89, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] заедно с изба с площ от 2,10 кв. м. и 0,4826 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху земята, представляващ към този момент СИО, а след развода– съсобствен в равни квоти на страните и възложен при делбата през 2016 г. на ищеца Ч. А. М..

Прието е въз основа на изслушаното по делото заключение на вещото лице по допуснатата в производството пред районния съд съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните, че за исковия период от 01.11.2018 г. до 13.04.2021 г. ищецът Ч. А. М. е плащал месечни погасителни вноски по процесния договор за кредит, чийто сбор за този период бил 4928,43 евро, а на каса М. В. Д. изтеглила суми общо в размер на 1469,01 евро. Данни М. Д. да е правила вноски за погасяване на кредита липсвали.

С влязло в сила решение от 12.06.2020 г. по т. д. № 1750/2018 г. по описа на Окръжен съд – Варна е уважен предявен от Ч. М. против М. Д. иск с правно основание чл. 155, ал. 2 ЗЗД, като ответницата М. Д. е осъдена да заплати на ищеца 18 449.81 евро, представляваща платено от ищеца задължение на ответника към „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД по договор за кредит от 29.09.2008 г. за период м.08.2010 г. до 30.10.2018 г., ведно със законна лихва върху главницата от предявяване на иска на 30.10.2018 г. до окончателното изплащане на задължението.

Въззивният съд е изложил съображения, че формираната с влязлото в сила решение от 12.06.2020 г. по т. д. № 1750/2018 г. по описа на Окръжен съд – Варна сила на пресъдено нещо обхваща следните правопораждащи спорното право и в настоящия процес факти - изтеглен от ответника на 29.09.2008 г. кредит, сумата по който е ползвана за личните му нужди, поради което задължението за връщане на заетата сума също е в тежест на ответника. Посочил е, че ищецът, ипотекирайки свой собствен имот за чуждо задължение, е придобил качеството на ипотекарен длъжник и като трето лице, което няма задължение да плати, е имал правен интерес от погасяването на дълга. Въз основа неоспореното от страните заключение към съдебно-счетоводната експертиза съдът е уважил главния иск в пълния предявен размер.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпрос:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства?;

2. „Ползва ли се със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите спорното право факти при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане, което не е част от първоначално предявения иск, който не е бил предявен като частичен?“;

3. „Допустимо ли е решението на съда да се основава на заключение към съдебно-счетоводна експертиза, изготвена върху документи, които не са приобщени като доказателства по делото?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС– Решение № 75 от 30.06.2020 г. по гр. д. № 3594/2019 г. на ВКС, III ГО, Решение № 167 от 10.12.2018 г. по гр. д. № 8/2018 г. на ВКС, III ГО, Решение № 211 от 23.07.2012 г. по гр. д. № 177/2011 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 293 от 19.11.2013 г. по гр. д. № 32672013 г. на ВКС, III ГО, Решение № 342 от 04.01.2013 г. по гр. д. № 1358/2011 г. на ВКС, IV ГО (по първия от въпросите), ТР № 3/2016 г. от 22.04.2019 г. на ОСГТК – т. 2 (по втория от въпросите) и Решение № 224 от 07.01.2019 г. по гр. д. № 612/2018 г. на ВКС, III ГО (по последния въпрос).

Процесуалноправният въпрос по т. 1 от изложението на касатора се свежда до задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводите на страните, включен е в предмета на делото и е обусловил правната воля на решаващия състав. При обосноваване на извода налице ли е основание за ангажиране отговорността на ответницата за платените вместо нея от ищеца – ипотекарен длъжник погасителни вноски за исковия период въззивният съд е съобразил доводите на ответника по иска и е извършил преценка на събраните по делото доказателства, относими към възникването на всички правопораждащи претенцията на ищеца юридически факти.

По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. За да направи собствен извод за суброгация на ищеца в правата на банката-кредитор за платените от него суми по кредита като трето задължено лице, обезпечило чужд дълг със свой собствен имот, въззивният съд е извършил анализ на събраните по делото писмени доказателства и заключението към съдебно-счетоводната експертиза. Зачел е силата на пресъдено нещо по първото дело, включително относно правоизключващите възражения на ответника кои са страните по договора за кредит – приел е, че в случая с влязлото в сила решение от 12.06.2020 г. по т. д. № 1750/2018 г. по описа на Окръжен съд – Варна са преклудирани възраженията за персонална симулация на договора за кредит. С оглед на това са преценени за неоснователни оплакванията във въззивната жалба.

Вторият от поставените правни въпроси е по приложението на чл. 299 ГПК и е свързан с оплакването в касационната жалба, че съдът е отказал да разгледа възраженията за персонална симулация на процессния договор за кредит, мотивирайки се с формираната с влязлото в сила решение от 12.06.2020 г. по т. д. № 1750/2018 г. по описа на Окръжен съд – Варна сила на пресъдено нещо. Константна е практиката на ВКС, че обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат основанието на иска, индивидуализирано чрез правопораждащите спора факти, и искането. Със сила на пресъдено нещо се установява съществуването или несъществуването на заявеното от ищеца право, предмет на делото, към деня на приключване на съдебното дирене по производството, по което решението е влязло в сила – това е моментът, в който възниква силата на пресъдено нещо. Съществуването на правото не може да се оспорва впоследствие въз основа на факти, осъществили се до приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание – аргумент от чл. 439, ал. 2 ГПК. Преклудирани са фактите, представляващи основания за нищожност на правните сделки, за погасяване на вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки, на които се основава съдебно признатото право (Решение № 115 от 10.01.2012 г. по т. д. № 883/2010 г. на ВКС, I ТО, Определение № 360 от 21.12.2016 г. по ч. гр. д. № 518/2016 г. на ВКС, I ГО, Решение № 335 от 13.11.2018 г. по т. д. № 2477/2017 г. на ВКС, II ТО). В случая въззивният съд се е съобразил с тази практика на ВКС, поради което не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не са налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по последния от поставените въпроси. За да постави този въпрос, касаторът твърди, че заключението към приетата в производството пред първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, била недостатъчна за обосноваване на извод, че именно ищецът е извършил процесните плащания, тъй като експертът ползвал единствено счетоводните записвания на банката. Заключението е изготвено при използване на посочения в чл. 197 ГПК доказателствен материал – наличните по делото доказателства и след справка в банката, и е преценено от въззивния съд в съвкупност с останалите доказателства по делото съобразно чл. 202 ГПК. Несъгласието на касатора с крайния резултат по делото, при който заключението е кредитирано, представлява оплакване за неправилност и необоснованост на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което е вън от дължимата от съда проверка във фазата по селектиране на касационната жалба. Ето защо въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 200-202 ГПК, обективирана в соченото от касатора Решение № 224 от 07.01.2019 г. по гр. д. № 612/2018 г. на ВКС, III ГО, включително в служебно известните на състава Решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, ІV ГО, Решение № 60 от 25.03.2013 г. по т. д. № 475/2012 г. на ВКС, ІІ ТО, Решение № 174 от 03.12.2018 г. по гр. д. № 4430/2017 г. на ВКС, І ГО и други.

Наличието на съдебна практика по поставените въпроси, която не се нуждае от промяна, вкл. и дадено по тези въпроси обвързващо за съдилищата тълкуване на правните норми, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което касаторът бланкетно се е позовал.

В обобщение - касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 769 от 23.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 843/2023 г. на Окръжен – Варна в обжалваната част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.