№ 4230

гр. София, 21.12.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и първи декември две хиляди и двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдията Владимиров ч. гр. д. № 4801/2023 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, предл. 1, вр. с чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ответника по делото „Електроразпределение Север“ АД чрез адв. Б. срещу определение № 340 от 26.05.2023 г. по ч. гр. д. № 192/2023 г. на Окръжен съд – Габрово.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено.

Ответникът по жалба К. Н. А., чрез адв. Д. Й., е подал отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, с който ангажира становище за нейната неоснователност.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното определение е отменено определение № 374/18.03.2023 г. по гр. д. № 411/2023 г. на Районен съд – Габрово, вместо което е допуснато в полза на ищеца К. Н. А. против „Електроразпределение Север“ АД обезпечение на предявения иск с правно основание чл. 200 КТ за заплащане на сумата от 120 000 лева, чрез налагане на запор върху банковите сметки на „Електроразпределение Север“ АД до размер на 60 000 лева в конкретно посочени банки, на основание чл. 390 във вр. с чл. 391, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 397, ал. 1, т. 2 ГПК.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че в обжалваното определение неправилно е преценено, че не са налице предпоставките за допускане на поисканото обезпечение на предявения иск по чл. 200 КТ и по-конкретно, че не е налице обезпечителна нужда. Позовал се е на трайна съдебна практика на ВКС, съгласно която при липса на данни, които я опровергават, обезпечителната нужда се предполага, когато обезпечението има за предмет парично притезание, какъвто е настоящият случай. Въззивният състав е намерил, че са налице всички предпоставки по чл. 391 ГПК за допускане на исканото обезпечение, а именно: допустим иск, подкрепен с убедителни писмени доказателства досежно основателността му, обезпечителна нужда и подходяща обезпечителна мярка. Направен е извод, че с оглед размер на сумата, чието обезпечаване се иска и цитираните от първоинстанционния съд данни от Търговския регистър досежно материалните и нематериалния актив на ответното дружество, с допускането на обезпечение на предявения иск до размер на 60 000 лева не съществува опасност да бъдат причинени вреди или да бъде затруднено осъществяването на дейността на ответника, поради което е прието, че не следва да се определя парична гаранция. Изложени са съображения, че регистрираният капитал от 1 318 000 лева е пасив, а не актив на дружеството, доколкото принадлежи на акционерите.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация и поставя следните въпроси:

1. „Следва ли съдът да задължи ищеца да представи парична гаранция в определен от него размер по смисъла на чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК, когато искът не е подкрепен с убедителни писмени доказателства?“;

2. „Следва ли решаващият състав да извърши обща преценка и на представените от ответната страна с отговора на исковата молба писмени доказателства при дължимата проверка на молбата на молителя, относно наличието на предпоставките за допускане на обезпечение по чл. 391, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК?.

Сочи се противоречие с практиката на ВКС, изведена в определение № 435 от 21.11.2008 г. по ч. гр. д. № 1319/2008 г. на II г. о. и определение № 140 от 18.03.2011 г. по ч. гр. д. № 133/2011 г. на III г. о. (по първото питане), определение № 272 от 04.04.2014 г. по ч. гр. д. № 932/2014 г. на I т. о. и т. 5 от Тълкувателно решение № 6/2014 по тълк. д. № 6/2013 г. на ОСГТК (по второто питане). В условията на евентуалност спрямо второто питане се поддържа основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Искането за достъп до касация е неоснователно.

Първият повдигнат въпрос е поставен на плоскостта на тезата на жалбоподателя, че предявеният иск не е подкрепен с убедителни писмени доказателства, какъвто извод съдът в обжалваното определение не е формирал. Разпоредбата на чл. 391, ал. 1 от ГПК не изисква посредством представените към искането за обезпечение писмени доказателства пълно доказване на предявения иск, а само установяване на неговата вероятна основателност. Изводът на съда дали искът е вероятно основателен се формира въз основа на заявените от ищеца твърдения за обстоятелствата, от които извежда правата си, както и при преценка дали представените писмени доказателства подкрепят тези твърдения. Когато ищецът не разполага с убедителни писмени доказателства, или представените бъдат оценени като недостатъчно убедителни, обезпечението може да се допусне при представяне на гаранция в определен от съда срок при условията на чл. 180 и чл. 181 ЗЗД. В разглеждания случай въззивният съд е взел предвид наведените от ищеца в исковата молба твърдения за претърпени от него неимуществени вреди и представените писмени доказателства, включващи: декларация за трудова злополука; разпореждане на ТП на НОИ, с което злополуката е приета за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО; отговор от ТП на НОИ за влизане в сила на разпореждането, с което злополука е приета за трудова; история на заболяването на ищеца. Решаващият състав е приел, че са налице всички посочени предпоставки за допускането на исканото обезпечение – допустим иск, подкрепен с убедителни писмени доказателства досежно основателността му, обезпечителна нужда и подходяща обезпечителна мярка. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с този извод, не може да обоснове основание за достъп до касация.

Поставеното под номер две питане е привързано към оплакванията на страната за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при анализа и преценката на доказателствения материал. Сочи се, че решаващият състав не е извършил преценка на представените с отговора на исковата молба писмени доказателства и доказателствени искания, които опровергават твърденията, че искът е вероятно основателен. Следва да се изтъкне, че по отношение правомощията на инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба въззивният съд в обжалваното определение е съобразил постановките на ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Според там даденото обвързващо тълкуване, инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, винаги е разполагала с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. Разяснено е още, че съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. Обжалваното определение е постановено в съответствие с тези правни разрешения. Второинстанционният съд е обсъдил релевантните за процесуалния спор, предмет на делото обстоятелства и мотивирано е заключил, че са налице всички предпоставки на чл. 391 ГПК за допускане на исканото обезпечение и не съществува опасност да бъдат причинени вреди или да бъде затруднено осъществяването на дейността на ответника, поради което е намерил, че не следва да се определя парична гаранция. Изводите му са обосновани и почиват напълно на данните по делото. Следва да се отбележи още, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивния акт са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на акта и не подлежат на преценка в производството по селектиране на жалбите. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Жалбоподателят недопустимо са позовава по втория въпрос едновременно на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и на това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – касае се за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки и имат своето приложно поле. След като по въпроса се сочи отклонение с практика на ВКС и такава се прилага (т. е. страната се позовава на нея) не е допустимо същото питане да се отнася за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която намира приложение при липса на съдебна практика по приложението на дадена разпоредба, респ. при създадена съдебна практика, която се нуждае тълкуване (при неясна или непълна правна уредба) или пък е налице необходимост от осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Освен това, за пълнота на изложението ще следва да се изтъкне, че в случая жалбоподателят не е съобразил изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с изискванията, поставени с указанията по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС относно съдържанието на визираното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В обобщение, жалбоподателят не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, което има за последица недопускане на въззивното определение до касационен контрол.

При този изход на делото жалбоподателят дължи на ответника по жалба сторените и своевременно претендирани разноски за настоящото производство. Те възлизат на сумата от 500 лв. и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Частният жалбоподател е релевирал довод за прекомерност, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, на уговореното възнаграждение на адвоката на ответника за това производство. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 7 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за производства по частни жалби възнаграждението е определено на 1/3 от минималния размер за една инстанция според предмета на делото и интереса на страната, но не по-малко от предвиденото в чл. 11 – т. е. 200 лв., а когато жалбата се разглежда в открито заседание – 300 лв. Ето защо, предвид на направеното искане от частния жалбоподател по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, в полза на насрещната страна ще следва да бъдат присъдени разноски за настоящото производство, определени в размер на 250 лв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 340 от 26.05.2023г. по ч. гр. д. № 192/2023 г. на Окръжен съд – Габрово.

ОСЪЖДА „Електроразпределение Север“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище в [населено място], [улица]да заплати на К. Н. А., с ЕГН [ЕГН] и адрес в [населено място], [улица], ет. .. ап. .., сумата от 250 (двеста и петдесет) лева – разноски в настоящото производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.