Производството е по реда на чл.160, ал.6 от Данъчно – осигурителния процесуален кодекс във вр. с чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс ( АПК ).
Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция ОДОП гр. Б. при ЦУ на НАП, чрез процесуален представител, против решение №1550 от 09.10.2017г. на Административен съд - Бургас, постановено по адм. д. №293 по описа за 2017г., в частта, с която е постановена отмяна на РА № Р-02000216001059-091-001/26.08.2016г., издаден от Н.Ж на длъжност Началник сектор, възложил ревизията, и П.Д на длъжност Главен инспектор по приходите - ръководител на ревизията, поправен с ревизионен акт №П-02000217002476-003-001/11.01.2017г., частично потвърден с Решение №10/18.01.2017г. на Директор дирекция ОДОП-гр. Б. при ЦУ на НАП, в частта, с която на „Венид“ЕООД ЕИК812101036, на осн. чл.70, ал.1, т.5 от ЗДДС, е отказано право на данъчен кредит по фактурите, с които са документирани покупки на гориво, резервни части, масла и др. материали, свързани с експлоатацията на леките автомобили.
Касаторът навежда доводи за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.209, т.3 от АПК.
Иска отмяна на съдебното решение в неблагоприятната за касатора част. Претендира разноски -юрисконсултско възнаграждение.
Ответната страна - „Венид“ЕООД, чрез процесуален представител оспорва касационната жалба. Подробни съображения излага в писмени бележки. Претендира разноски.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата на Директора на Дирекция ОДОП гр. Б. при ЦУ на НАП.
Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, преценявайки допустимостта на жалбата, правилността на решението на релевираните касационни основания и след служебна проверка по чл.218, ал.2 АПК, приема за установено следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
С решението на Административен съд - Бургас, в частта му, предмет на обжалване, е отменен РА № Р-02000216001059-091-001/26.08.2016г., издаден от Н.Ж на длъжност Началник сектор, възложил ревизията, и П.Д на длъжност Главен инспектор по приходите - ръководител на ревизията, поправен с ревизионен акт №П-02000217002476-003-001/11.01.2017г., частично потвърден с Решение №10/18.01.2017г. на Директор дирекция ОДОП-гр. Б. при ЦУ на НАП, в частта, с която на „Венид“ЕООД ЕИК812101036, на осн. чл.70, ал.1, т.5 от ЗДДС, е отказано право на данъчен кредит за данъчни периоди от 01.04.2013г. до 31.01.2016г., по фактурите, с които са документирани покупки на гориво, резервни части, масла и др. материали, свързани с експлоатацията на леките автомобили, на осн. чл.70, ал.1, т.5 от ЗДДС.
За да постанови този резултат, Административен съд Бургас е установил, че дружеството е ползвало данъчен кредит при покупка на гориво, резервни части, масла и др. за собствени превозни средства, като от притежаването общо 21 бр. автомобили, 13 от тях са осчетоводени по дебитна сметка 205 Транспортни средства /10 собствени МПС -7 леки и 3 товарни, и 3 леки автомобила ползвани под наем/, за които пред ревизиращите органи са представени отчетни листи за изминати километри за 1 година и отчетни листи по месеци. Предоставени са талони на тези автомобили, според които от собствени 10бр. автомобили, 7 броя са леки автомобили с брой на места за сядане 4+1, и същите отговорят на понятието „лек автомобил“ по §1, т.18 от ДР на ЗДДС.
На основание приетите по делото доказателства, включително заключението на ВЛ по допусната съдебно-счетоводна експертиза, съдът е приел, че неправилно приходната администрация е отказала право на данъчен кредит по отношение на фактурите за направени разходи от дружеството за закупуване на гориво, резервни части, масла и др. за леките автомобили, позовавайки се на обстоятелството, че в случая въпросните автомобили отговарят на критерия „леки автомобили“ по см. но §1, т.18 от ДР на ЗДДС и на осн. чл.70, ал.1, т.5 от ЗДДС, за всички разходи за експлоатацията на леките автомобили, дружеството няма право на данъчен кредит, тъй като:
-обстоятелството, че въпросните 7 автомобила са леки не е единствено и достатъчно условие за да се формира извод за липса на право на данъчен кредит. Съгласно чл.70, ал.2 т.5 от ЗДДС, ал.1, т.4 и 5 не се прилагат, когато превозните средства по ал.1, т.4 и стоките или услугите по ал.1, т.5 се използват и за дейности, различни от посочените в т.1-4, в случаите, когато една или повече от изброените в т.1-4 дейности са основна дейност на лицето. В този смисъл от дружеството са представени доказателства, че транспортните средства не са използвани за лични нужди, като в тежест на данъчната администрация е да докаже, че автомобилите са предназначени за дейност, различна от заявената от ревизираното лице, за транспортни услуги и/или отдаване под наем.
Съдът се е позовал на решение на СЕС по дело С-118/2011г., визиращо достатъчност да е налице придобиване на стока от ДЗЛ в това си качество, включване в имуществото на предприятието и използване на стоката, и дори само намерение за използване на актива за дейност по чл.70, ал.2 от ЗДДС за възникване правото на приспадане на платения косвен данък.
Съдът е счел, че за част от леките автомобили предмет на настоящото ревизионно производство има влязъл в сила съдебен акт, постановен по повод предходно ревизионно производство от същия жалбоподател-„Венид“ЕООД, в който е прието, че дружеството има право на данъчен кредит по отношение разходите за придобиване на тези автомобили, поради което право на данъчен кредит следва да се признае и по отношение на разходите, свързани с поддръжката на същите тези автомобили.
Съдът е приел, че за процесните доставки по фактури, с които са документирани покупки на гориво, резервни части, масла и др. материали, свързани с експлоатацията на леките автомобили, е налице право на данъчен кредит, и е отменил оспорения РА, поправен с РАПРА, в посочената по - горе част. Решението е правилно.
В съответствие с процесуалните правила, при правилно установена фактическа обстановка и след обсъждане на всички доводи на страните, съдът е достигнал до правни изводи, които се споделят от настоящата инстанция.
Съгласно чл.70, ал.1, т.4 от ЗДДС, правото на приспадане на данъчен кредит не е налице, независимо, че са изпълнени условията на чл.69 или чл.74, когато е придобит или внесен мотоциклет или лек автомобил.
В т.5 от същата норма е предвидено, че не е налице право на приспадане на данъчен кредит и за стоките или услугите, предназначени за поддръжката, ремонта, подобрението и експлоатацията на мотоциклети и леки автомобили по т.4, включително за резервни части, комплектовка, горивни и смазочни материали.
Ограничението на правото на приспадане в случая на придобиване на лек автомобил е регламентирано в закона в съответствие с нормата на чл.176, §2 от Директива 2006/112/ЕС, съгласно която в очакване на влизане в сила на разпоредбите на § 1 /определящи разходите, по отношение на които ДДС няма да подлежи на приспадане/ страните-членки могат да запазят всички изключения, регламентирани от техните национални законодателства към 1 януари 1979 г., или в случай на страни членки, които са присъединени към Общността след тази дата, към деня на тяхното присъединяване.
Това ограничение съществува в отменения ЗДДС /чл. 65, ал. 1, т. 2/, а действащият ЗДДС съдържа легална дефиниция на понятието на "лек автомобил", конкретизирана в § 1, т. 18 от ДР на ЗДДС.
Същевременно разпоредбата на чл.70, ал.2, т.1 ЗДДС предвижда дерогация на ал. 1, т. 4 и 5, когато превозните средства по ал. 1, т. 4 се използват единствено за транспортни и охранителни услуги, таксиметрови превози, отдаване под наем, куриерски услуги или подготовка на водачи на моторни превозни средства, включително при последващата им продажба.
В жалбата си пред първоинстанционния съд ревизираното лице е навело доводи за противоречиви констатации и неизяснени фактически обстоятелства от ревизиращия орган, касаещи непризнатия данъчен кредит за горива, масла, резервни части и стоки за процесните автомобили, като е изложило съображения, че стоките, предмет на доставка, са използвани за поддръжка на автомобилите, които от своя страна са използвани за дейности, попадащи в обхвата на изключението по чл.70, ал.2, т.5 ЗДДС.
В този смисъл спорът между страните е дали процесните 7 броя собствени леки автомобили са използвани за такива дейности.
Неправилно първоинстанционния съд се е позовал на Решението на СЕС по дело С- 118/11 г., тъй като тълкуванията в него се отнасят за два автомобила по договор за наем и договор за лизинг, за които не се твърди, че са леки, а в настоящия случай не се спори, че процесните 7 бр. автомобили са леки и са собствени на дружеството.
В настоящия казус обаче, тъй като с нормата на чл.70, ал.2, т.1 - т.5 от ЗДДС се въвеждат изключения от правилото, в тежест на органите по приходите е при извършване на ревизия, която не се провежда по аналог/чл.122 от ДОПК/, каквато е процесната, да установят при условията на пълно доказване, че стоките, предмет на доставка са предназначени за дейности извън предвидените изключения.
В случая освен че не е установено стоките да се използвани за дейности извън предвидените изключения, не са взети предвид и не са изследвани от органа по приходите в процеса на осъществяване на ревизията, наведените от ревизираното лице данни, включително в депозираните от същото обяснителни записки, от които навеждат на обстоятелството, че стоките или услугите са предназначени за поддръжката, ремонта, подобрението и експлоатацията на мотоциклети и леки автомобили по т. 4 на чл.70, ал.1, включително за резервни части, комплектовка, горивни и смазочни материали, и са използвани в хипотезата на предвиденото изключение по чл.70, ал.2, т.5 от ЗДДС.
В РД и РА липсва обсъждане на горните факти, а такова не е направено и в решението на решаващия орган, като приходните органи са се задоволили да посочат единствено, че тези автомобили отговарят на критериите за лек автомобил, посочени в §1, т.18 от ДР на ЗДДС, съответно, че дружеството на осн. чл.70, ал.1, т.5 от ЗДДС в качеството си на регистрирано лице няма право да приспада данъчен кредит за ползваното от него гориво, резервни части и други експлоатационни разходи за леките автомобили.
За пръв път в касационната жалба се навеждат доводи за ползване на автомобилите за дейности, извън определените такива, с които се свързват изключенията по чл.70, ал.2 от ЗДСД, но единствено като предположения, без органът по приходите да е установил в хода на ревизионното производство каквито и да е факти в тази насока.
Като е достигнал до крайния извод за незаконосъобразни констатации на ревизиращия орган относно липсата на право на данъчен кредит на дружеството на осн. чл.70, ал.1, т.5 от ЗДДС по фактури, с които са документирани покупки на гориво, резервни части, масла и др. материали, свързани с експлоатацията на леките автомобили, и е отменил процесния РА, поправен с РАПРА, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила.
Въз основа на всичко гореизложено настоящият състав на касационната инстанция намира, че административен съд - Бургас е постановил, без да допусне процесуални нарушения, правилно, обосновано и законосъобразно решение, което следва да бъде оставено в сила.
Предвид изхода на спора и изричната претенция на ответника по касационната жалба, ведно със списък на разноските и доказателства за реално заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, касаторът следва да заплати сумата от 2880 лева-направени разноски по делото.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, осмо отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1550/09.10.2017 г., постановено по адм. д. № 293/2017г. по описа на Административен съд - Бургас.
ОСЪЖДА Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - Бургас при Централно управление на НАП да заплати на „Венид“ЕООД ЕИК812101036, със седалище и адрес на управление - гр. Б. сумата от 2880 лева, направени разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.