4О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2783
София, 06.06. 2024 год.
Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:М. Ф.
ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков
Десислава Попколева
като разгледа докладваното от съдия Попколева ч. гр. дело № 4886 по описа за 2023 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „СКМ Груп“ АД, чрез адв. И. Ц. против определение № 2320/21.09.2023 г. на Софийски апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 1382/2021 г., с което е оставена без уважение частната жалба на касатора против определението от 7.06.2023 г. по гр. д. № 253/2017 г. на Окръжен съд Видин. С последното съдът е оставил без уважение искането за изменение на решение № 30 от 29.01.2021 г., постановено по същото дело в частта му за разноските – за осъждане на жалбоподателят да заплати заедно с ответника4СКМ Интернешънъл4 ЕАД държавна такса в размер на 19 800 лв., както и разноски за депозит за вещи лица в размер на 300 лв.
Според касатора обжалваното определение е неправилно. Поддържа, че въззивният съд неправилно е определил цената на иска, като е приложил нормата на чл.69, ал.1, т.4 ГПК вместо тази на чл.69, ал.1, т.2 ГПК и съответно цената на иска да се определи съобразно правилото на чл.71, ал.2 ГПК.
В изложението към частната касационна жалба жалбоподателят е формулирал следните въпроси в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: 1/ Какъв е редът за определяне на държавната такса по предявен иск с правно основание чл.135 ЗЗД, когато предмет на атакуваното действие е особена движима вещ – кораб и приложим ли е в този случай механизмът за определяне държавната такса по чл.71, ал.2 ГПК – в размер на 4% от ј от цената на иска и 2/ При условията на чл.236, ал.1, т.6 ГПК, следва ли съдът да се произнесе как се разпределят разноските между ответниците. Поддържа се, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като по тях не е налице съдебна практика на ВКС.
Ответниците по частната касационна жалба, чрез адв. В. Л., са депозирали отговор в законоустановения срок, в който изразяват становище, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 и на ал. 4 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл. 278, ал. 1 и сл. ГПК приема, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:
За да потвърди определението на първата инстанция, с което е оставена без уважение молбата на настоящия жалбоподател за изменение на решението в частта за разноските, въззивният съд е съобразил следните обстоятелства:
Предмет на производството са искове с правно основание чл. 135, ал.1 ЗЗД – за обявяване за относително недействителни спрямо ищците на три поредни договора за покупко – продажба с нотариална заверка на подписите на три плавателни съда, поради което при определяне на държавната такса по тях е приложимо правилото на чл.69, ал.1, т.4, предл.1 ГПК – в размер на 4% от цената на исковете, която се изчислява върху стойността на договорите - в общ размер на 495 000 лв. или държавната такса възлиза на 19 800 лв., както е определил и първоинстанционният съд. За неоснователно е прието поддържаното от ответника становище, че в случая за корабите следва да бъдат приложени правилата за недвижимите имоти и в частност правилото на чл.71, ал.2 ГПК при определяне на държавната такса. Посочил е, че тази норма представлява изключение от общото правило, което е изрично предвидено за недвижимите имоти и като изключение не може да бъде прилагано по аналогия и относно други вещи, било то и особени движими вещи. За неоснователно е прието и оплакването, че първоинстанционният съд е осъдил солидарно ответниците да заплатят държавна такса и разноски по делото. Основание за солидарно осъждане не е налице и в диспозитива на решението липсва посочване за солидарно осъждане, като двамата ответници са осъдени общо за заплатят разноските, което означава, че доколкото не дължат солидарно, отговорността им е разделна, т. е. всеки от тях дължи половината от присъденото.
При така изложените мотиви от въззивния съд, не е налице соченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения и определения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Трябва да е също така от значение за формиране на решаващата воля на съда и разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.
В процесния случай първият въпрос имат характер на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е обусловил изхода на правния спор, но по него не е налице допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК. По въпроса как се определя дължимата държавна такса по иск с правно основание чл.135 ЗЗД, когато предмет на атакуваните сделки са движими вещи, е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. Според тази практика, П. иск по правната си природа е облигационен, а не вещен, поради което цената на иска се определя съгласно чл.69, ал.1, т.4 ГПК /стойността на договора/. Когато обаче една от насрещните престации на договора има за предмет вещни права върху недвижим имот, стойността на договора се определя по правилото на чл.69, ал.1, т.2 ГПК – от данъчната оценка на вещното право. Цената на иска е ј от данъчната оценка, само когато предмет на атакувана сделка са вещни права върху имот. Съгласно т.1А от Тълкувателно решение № 4/2016 г. на ОСГК на ВКС, разпоредбата на чл.71, ал.2 ГПК е приложима при определяне на държавната такса и по исковете с правно основание чл.42 ЗН. Нормата на чл. 71, ал.2 ГПК /изм. ДВ, бр.86 от 2017 г./ въвежда изключение от общото правило на чл.71, ал.1 ГПК, че държавната такса се определя върху цената на иска като предвижда, че когато предметът на делото е право на собственост или други вещни права върху имот, както и по искове за установяване съществуването, унищожаването или разваляне на договор с предмет вещни права върху имот и за сключване на окончателен договор с такъв предмет, размерът на държавната такса се определя върху една четвърт от цената на иска. В случая обаче, предмет на исковете по чл.135 ЗЗД не са договори за покупко-продажба на недвижими имоти, а на движими вещи-плавателни съдове, поради което предвиденото от законодателя изключение не може да бъде приложено по аналогия относно процесните движими вещи.
Вторият въпрос не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като няма отношение към правните изводи на въззивния съд относно определянето на държавната такса по иска по чл.135 ЗЗД и относно извода му, че ответниците /задължителни необходими другари в производството по конститутивния иск/ отговарят разделно за разноските по делото за държавна такса и вещи лица.
Предвид гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице релевираното от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2320/21.09.2023 г. на Софийски апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 1382/2021 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: