7О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2855
гр. София, 10.06.2024 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито заседание проведено на трети юни през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС Р. ИЛИЕВ
НЕВИН ШАКИРОВА
като разгледа, докладваното от съдия Н. Ш. гр. д. № 5010 по описа за 2023г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община], подадена чрез процесуален представител адв. И. П. против решение № 227/24.04.2023г., постановено по в. гр. д. № 778/2022г. по описа на Окръжен съд – Благоевград.
С обжалваното въззивно решение след ревизия на първоинстанционно решение № 900085 от 18.03.2022г. по гр. д. № 299/2020г. по описа на Районен съд – Сандански и на основание чл. 59 от ЗЗД [община], представлявана от кмета А. С. С. е осъдена да заплати на В. И. П. с ЕГН [ЕГН] сумата от 15679 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползването на собствената му 1/9 ид. ч. от реална част от недвижим имот с площ на частта от 550 кв. м., разположена на десния бряг на р. С. Б., заключена между подпорната стена на реката и улицата, която площ по кадастрална карта е включена в границите на ПИ с ид. 65334.300.3256 и която реална част е тонирана в жълто на комбинираната скица към заключението на вещото лице, представляваща неразделна част от първоинстанционното решение по гр. д. № 1068/2015г. по описа на РС - Сандански, за периода от 16.04.2015г. до 16.04.2020г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда – 16.04.2020г. до окончателното плащане на задължението.
В жалбата се излагат оплаквания и доводи за недопустимост, евентуално за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на правните изводи – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Отправено е искане обжалваното решение да бъде отменено и вместо него постановен нов акт по същество, с който предявеният иск да бъде отхвърлен.
Касационният жалбоподател поддържа, че при постановяване на решението си въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по делото поотделно и в съвкупност, а изолирано едно от друго. Не е съобразил в тази връзка установеното от експертното заключение, че е налице свободна площ извън търговските пасажи, която не се ползва от [община]. В тази връзка по делото е останал неизяснен въпросът, налице ли е свободна площ от реална част от недвижимия имот с площ от 550 кв. м., съответстваща на притежаваната от ищеца идеална част, която не се ползва от общината. Поддържа също, че неправилно е отменено първоинстанционното решение и искът уважен и за периода след извършения на 13.12.2019г. въвод във владение на ищеца. В тази връзка въззивният съд не е отчел заявената от ответника готовност да предаде доброволно владението върху собствената на ищеца идеална част от имота, предмет на изпълнение, както и неговата общодостъпност, поради което не е налице основание за плащане на обезщетение за периода от 13.12.2019г. до датата на предявяване на исковата молба.
В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация В. И. П., чрез процесуален представител адв. М. А. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния закон.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.
По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, съобрази следното:
За да постанови този резултат въззивният съд е приел за установени следните факти: с влязло в сила решение по гр. д. № 1068/2015г. на Районен съд – Сандански на основание чл. 108 от ЗС е прието за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на 1/9 ид. ч. от реална част от недвижим имот с площ от 550 кв. м. на десния бряг на р. С. Б., заключена между подпорната стена на реката и улицата, която реална част по КК е включена в ПИ с ид. 65334.300.3256, целият с площ от 11866 кв. м., на основание наследяване на З. Н. П. и възстановено право на собственост по реда на ЗОСОИ с решение № 7662/21.07.2003г. по адм. д. №2168/2003г. на ВАС, а с влязло в сила решение № 68 от 10.07.2019г. по гр. д. № 1855/2018г. на ВКС, I ГО [община] е осъдена да предаде на В. П. владението само на 1/9 ид. ч. от така описаната реална част, която е тонирана в жълто на комбинираната скица /приложение № 21 на л. 155 по гр. д. № 1068/2015г. на Районния съд - С./ към заключението на вещото лице, която приподписана от съдебния състав представлява неразделна част от решението. С последното решение искът, в осъдителната му част и за разликата над правата на ищеца от 1/9 ид. ч., т. е. за останалите 8/9 ид. ч. от същия имот е отхвърлен с извод, че ответникът има противопоставимо на ищеца право да ползва идеалните части на съсобствениците, които не са предявили иска, т. е. че давностният срок за правата на тези съсобственици, които не са ищци /започнал да тече от 21.07.2003г./ е изтекъл към момента на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция /30.11.2017г. – факт съобразен съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК/, поради което ревандикацията в осъдителната част е основателна само за правата на ищеца, а не и за цялата реална част.
Въззивният съд приел, че със СПН се ползва решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, а именно признатото на ищеца право на собственост върху 1/9 ид. ч. от описания недвижим имот, както и правото му да получи от [община] владението на собствената му 1/9 ид. ч. Претенцията на ищеца за предаване владението и на притежаваните от останалите съсобственици 8/9 ид. ч. от същата реална част, по която е уважено правопрекратяващо възражение на ответника за придобиване на основание придобивна давност, съдът изложил, че е част от спора, но не и от предмета на иска и по това възражение не е формирана СПН.
Влязлото в сила решение в осъдителната му част е било изпълнено с извършения на 13.12.2019г. въвод във владение по изп. д. № 654/2019г. по описа на ЧСИ Ш. Д., при който ищецът е въведен във владение на идеалната си част от имота.
С определение № 43 от 14.01.2022г., постановено по в. ч.гр. д. № 1119 от 2021г. по описа на БлОС в производство по чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК предявеният иск по чл. 59 от ЗЗД е приет за процесуално допустим с оглед липсата на доказателства за възникнала между страните съсобственост по отношение на описаната реална част от недвижимия имот.
От заключение на проведена пред първата инстанция СТЕ приел за установено, че по заснемане на място в собствения на ищеца възстановен имот с площ от 550 кв. м. попадат общо 9 броя пасажи за търговска дейност /част от общински кооперативен пазар, [населено място] и благоустрояване на околното пространство/, всеки с по 3 броя търговски маси, с обща площ от 427.68 кв. м и прилежаща обслужваща търговската дейност към тях площ от 74.92 кв. м., осигуряваща достъп до пасажите и връзките между тях, места за контейнери за отпадъци, ел. табло и др. Или от възстановения имот от 550 кв. м. в застроената на основание одобрени от главния архитект проекти и разрешение за строеж № 125/08.09.2011г. площ на обект „Пасажи за търговска дейност…“ попадат 502.60 кв. м. Налице е и скосен участък с площ от 47.20 кв. м., който не е част от обекта „Пасажи за търговска дейност по [улица]към Общински пазар – [населено място]. Разположени в него са поставяем обект, два броя контейнери за отпадъци, защитено дърво и два броя паркоместа за автобуси. Приел за установено и въз основа на събрани гласни доказателства, че тази площ се ползва от въззивника [община] за търговска дейност от момента на официалното откриване на новата част на пазара на 17.10.2013г., като ползвателите заплащат такса в Звено „Общински пазари“. Припадащата се на В. П. 1/9 ид. ч. от пазарния наем за ползването на възстановения имот от 502.60 кв. м. за периода от 16.04.2015г. до 16.04.2020г. възлиза на 15680 лв.
При тези факти, от правна страна въззивният съд при споделяне на фактическите изводи на РС – Благоевград, към които препратил на основание чл. 272 от ГПК, обосновал, че при доказано право на собственост на ищеца, недоказана съсобственост възникнала между страните и ползване на ответника в периода от 16.04.2014г. до 13.12.2019г., искът за обезщетение за ползването без основание е доказан по основание и следва да се уважи до размера от 14635 лева. За разликата до пълния предявен размер от 15679 лева и за периода от въвода във владение на ищеца на 13.12.2019г. до 16.04.2020г. изложил съображения, че при въвод в идеална част от имот, съдебният изпълнител не може да разпределя реално ползването му, доколкото въвода е формален и се извършва чрез констатация на ЧСИ за владение. Поради това приел за необосновани изводите на първоинстанционния съд, че след осъществения въвод ищецът е могъл безпрепятствено да ползва реално част от имота, съответстваща на неговата 1/9 ид. ч. Съобразил, че ползването на идеална част от чужд недвижим имот без правно основание и препятстването на собственика да го ползва съобразно неговото функционално предназначение в обема на правата, които собственикът притежава, пречи на възможността собственикът лично да го ползва или да реализира от него имуществена облага по друг начин. Приел за доказано обстоятелството, че [община] през целия процесен период е ползвала целия обект, включително и притежаваната от ищеца идеална част, като паралелно с това П. не е получавал приходи за собствеността си, нито е имал реална възможност да ползва притежаваната от него идеална част. След като е налице обогатяване и наличие на връзка между обогатяването и обедняването произтичащи от общи факти то извел, че предявеният иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД следва да бъде уважен като основателен и за сумата над уважения размер до претендираната сума от 15 679 лева, представляваща обезщетение и за периода след въвеждане на ищеца във владение на имота от 13.12.2019г. до 16.04.2020г. Като краен извод приел осъдителния иск за основателен за целия предявен период и размер, в който смисъл постановил и крайния си акт.
Касаторът [община] обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, както и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК – недопустимост. Поставя в тази връзка следните значими за допустимостта, респ. за изхода на делото въпроси:
1/ Правопрекратяващото възражение за придобивна давност на 8/9 ид. ч. от процесния имот, направено от [община] в хода на приключилото производство по чл. 108 от ЗС с решение № 68/10.07.2019г. по гр. д. № 1855/2018г. на ВКС породило ли е сила на пресъдено нещо в отношенията между страните по делото? Разрешен ли е спора за собственост между В. П. и [община] с цитираното решение на ВКС? Съответно, при положителен отговор на този въпрос, допустим ли е искът по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, разгледан в настоящото производство?
Сочи недопустимост на обжалваното решение по този въпрос, както и противоречие с Решение № 314/15.01.2018г. по гр. д. № 4301/2014г., IV ГО и Решение № 201/20.04.2011г. по гр. д. № 1547/2010г., IV ГО на ВКС.
2/ Участието на съдия в предходно дело, по което е взето становище по същите доказателства, представени и по настоящото висящо дело или е налице произнасяне по въпрос, релевантен за изхода на висящото дело основание ли е за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 5 от ГПК? Налице ли е порок и какъв на съдебно решение, постановено от съдебен състав при наличие на обстоятелства по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК?
По тези въпроси твърди образувано тълкувателно дело № 1/2023г. до постановяване на тълкувателно решение по което моли настоящото дело да бъде спряно.
3/ Въззивният съд длъжен ли е да назначи нова експертиза, с която делото ще се изясни от фактическа страна при условие, че във въззивната жалба са наведени оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна?
Поставеният въпрос според касатора е от значение за изхода на настоящето дело, предвид факта, че въззивната инстанция не е уважила искането на [община] за допускане на съдебно-техническа експертиза. Позовава се на противоречие с т. 3 от ТР № 1/9.12.2013г. по т. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
4/ Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички обстоятелства по делото?
Твърди противоречие с т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. по т. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т.19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС и Решение № 89/30.09.2020г. по гр. д. №3827/2019г. на ВКС, IV ГО.
5/ Дължи ли се обезщетение на собственика за ползване без основание на собствената му идеална част от недвижимия имот след датата на извършения въвод във владение, с който съдебното решение по чл. 108 от ЗС е изпълнено? При условие, че въвода във владение на идеална част от недвижим имот е формален, както е възприел въззивният съд, какво е значението на въвода при предявен иск за обезщетение?
По този въпрос касаторът твърди наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационен контрол, като отговорът би допринесъл за уеднаквяване на практиката на съдилищата и е от значение за развитието на правото.
За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезите на чл. 280, ал. 2, пр. 2 и на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, съдът съобрази следното:
Първите два въпроса са поставени във връзка с поддържаните от касатора доводи за недопустимост на въззивното решение като постановено по недопустим субсидиарен иск, поради формираната с решението по ревандикационния иск СПН по въпроса за наличието на противопоставими права на собственост на [община] спрямо непредявилите иск съсобственици на ищеца, както и като постановено от съдебен състав, по отношение на двама от членовете на който са били налице основания за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 5 и по т. 6 от ГПК поради участието им при постановяване на определение в производство по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК, в което съдебният състав се е произнесъл положително по допустимостта на предявения иск по чл. 59 от ЗЗД.
По въпросите по т. 2 е постановено ТР № 1/2023г. на ОСГТК на ВКС, с което е отклонено предложението на състав на ВКС по чл. 292 от ГПК за постановяване на тълкувателно решение по съображения за необходимостта съдът да има възможност за свободна преценка, основана на обстоятелствата по конкретното дело и неограничена от задължителна съдебна практика, дали съмнението на страната в безпристрастието на съда, породено от посочените от нея факти, е обективно обосновано и оправдано. Ето защо не е налице и основание за спиране на делото съгласно т. 1 от ТР № 8/07.05.2014г. по тълк. д. № 8/2013г. на ОСГТК на ВКС.
По въпроса за значението на извършения въвод във владение на идеална част от правото на собственост по отношение на вземането за неоснователно обогатяване на собственика от ползване без основание на собствената му идеална част от недвижимия имот след датата на извършване на въвода не е формирана съдебна практика на ВКС по чл. 290 от ГПК. Въпросът е част от предмета на разгледания с въззивния съдебен акт спор, разрешен е в него, като решението е обусловило и крайните решаващи изхода на делото правни изводи на Окръжен съд – Благоевград. В същото време въпросът е от значение за точното прилагане на закона /разглеждането му ще допринесе създаването на практика на ВКС/ и за развитието на правото /доколкото в закона липсва изрична уредба по този въпрос/, като удовлетворява изискванията на специалната предпоставка за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК съгласно разясненията на т. 4 на ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. На това основание касационен контрол следва да се допусне по следния конкретизиран правен въпрос:
Възниква ли вземане за неоснователно обогатяване в полза на собственика от ползване без основание на собствената му идеална част от недвижимия имот след датата на извършения въвод във владение, с който съдебното решение по чл. 108 от ЗС е изпълнено?
По останалите правни въпроси, с оглед връзката им с изведения, както и по тези, които по същество представляват оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, съдът ще вземе отношение при постановяване на решението си.
На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 вр. чл. 1 от ТДТССГПК на касатора следва да бъдат дадени указания в установения от закона срок от получаване на съобщението да представи по делото доказателство за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер на по 313.58 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 227/24.04.2023г., постановено по в. гр. д. № 778/2022г. по описа на Окръжен съд – Благоевград.
УКАЗВА на [община], подадена чрез процесуален представител адв. И. П. в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото доказателство за платена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер 313.58 лева, като при неизпълнение на даденото указание в срок касационната жалба ще бъде върната, а производството по нея – прекратено.
След представяне на вносния документ, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.