7О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2943

гр. София, 12.06.2024 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като разгледа докладваното от съдията Н. И. гражданско дело № 5023 по описа на Върховния касационен съд за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. В. В., чрез назначения му по реда на ЗПП процесуален представител Б. Д. от АК - П., срещу въззивно решение № 393/24.07.2023 г. по в. гр. д. № 796/2022 г. на Окръжен съд – В. Т. с което е потвърдено решение № 871/10.06.2022 г. по гр. д. № 5046/2021 г. на Районен съд - Плевен, с което са отхвърлени предявените от Г. В. В. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1 и т.2 от Закона за защита от дискриминация: за установяване на нарушение, извършено на 23.06.2021 г. от длъжностно лице от ГД“ИН“, изразяващо се в бездействие и отказ да бъде преместен ищеца от Затвора – [населено място] в Затвора – [населено място], представляващи неравноправно дискриминационно третиране по признаците „лично положение“ и „етническа принадлежност“ и за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да бъде възстановено положението преди него, като се въздържа за в бъдеще от по-нататъшни нарушения.

В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. „Налице ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила недопускането на гласни доказателства по реда на чл.266 ал.3 ГПК пред въззивната инстанция при положение, че във въззивната жалба се съдържат оплаквания именно и срещу недопускането на свидетели за установяване на твърденията на ищеца в исковата молба, като в мотивите се първоинстанционният съд е приел, че ищецът не е доказал твърденията си?“; 2. „Недопускането на свидетели пред втората инстанция довело ли е до необоснованост на решението, след като в мотивите си въззивният съд прави предположения какво вероятно е имал предвид ищеца посочвайки че е дискриминиран на повече от един признак - включително и етнически такъв, без съдът да му е дал възможност да докаже твърденията си, поради което и в мотивите на решението си си служи с вероятности?“; 3. „Налице ли е бездействие от страна на затворническата администрация в лицето на директора на ГДИН да се произнесе с изричен индивидуален административен акт по реда на чл.62 ал.1 т.3 ЗИНЗС по отправените молби за преместване както от страна на лишения от свобода, така и на неговия син или може, така както приема въззивният съд, че същият не е длъжен дори да разгледа тези моли?“; 4. „Налице ли е нееднакво третиране на лишените от свобода, търпящи наказание лишаване от свобода - доживотен затвор без право на замяна при специален режим при нееднакво приложение на правната норма на чл.62 ал.1 т.3 ЗИНЗС и довело ли е това до ограничаване на възможността на ищеца да контактува със своите роднини и близки и при изявено желание и от тяхна страна? Следва ли да се приеме, че веднъж издадена заповед за преместването от един затвор в друг е окончателна и завинаги и 3 години след нейното издаване не може да бъде издадена нова, при положение, че има молба от роднини на затворника за преместването му?; и 5. „Налице ли е нееднакво третиране на ищеца с други лица с еднакво на неговото положение и статут при положение, че на лицата посочени в исковата молба и въззивната жалба директорът на ГДИН се е произнесъл с изричен акт - заповед /без значение позитивен или негативен акт за затворника, които са получавани лично и чрез подпис/, а ищецът е бил уведомяван за съдържанието на писма - уведомления посредством началника на затвора, без изобщо същите да са му връчвани лично и то изходящи от лице, което няма правомощията да се произнася по реда на чл.62 вр. с чл.58 ЗИНЗС?“

Касаторът не е посочил в коя от хипотезите, на чл. 280, ал. 1 ГПК, попадат поставените въпроси. Твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение - основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на решението до касация, респ. становище за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че по делото е установено, че ищецът изтърпявал наказание „доживотен затвор без замяна“, като първоначално бил настанен в затвора в [населено място], а впоследствие бил преместен в затвора в [населено място]. С влязла в сила Заповед № 5320/20.12.2018 г. на главния директор на ГД“ИН“, В. бил приведен от затвора в [населено място] в затвора в [населено място], на основание чл.62, ал.1, т.4 от ЗИНЗС, поради постъпили оперативни данни, съдържащи се в писмо, издадено от структурите на МВР с класификация по чл. 28, ал.1, т.3 и ал.2, т.3 от ЗЗКИ. На 31.05.2021 г. В. за пореден път подал молба до директора на ГД “ИН“, за преместването му в затвора в [населено място] съобразно правото му по чл.58 от ЗИНЗС да го изтърпява възможно най-близо до постоянния си адрес и този на семейството му по местоживеене в [населено място], [община]. На 01.07.2021 г. получил отговор на молбата си с писмо рег.№ 6184/23.06.2021 г. на началник отдел „СДВРП“ при ГД“ИН“ [населено място] - комисар Ю. Ш. изпратено до началника на затвора в [населено място]. Според съдържанието на писмото молбата на ищеца била разгледана, той многократно подавал молби за промяна на мястото за изтърпяване на наказанието, като по повод на обжалваната от него заповед за преместването му в същия затвор понастоящем е налице висящо съдебно административно производство, поради което ГД“ИН“ ще изпълни решението на административния съд своевременно, щом бъде постановено /отказът в писмо с рег. № 6184/2021 г. на ГДИН е обжалван, като с определение по адм. д. № 387/2021 г. по описа на АС-Ловеч делото е изпратено на ВАС за определяне на друг адм. съд за разглеждане и решаване на делото/.

По делото ищецът твърдял, че е подложен на дискриминационно отношение по признаците „лично основание“ и „етническа принадлежност“, позовавайки се на бездействие на главния директор на ГД“ИН“ да се произнесе по реда на чл.62, ал.3 от ЗИНЗС със заповед по поредната му молба от 31.05.2021 г. /молба със сходно съдържание била подадена и от неговия син адвокат В. В./ за преместването му от затвора в [населено място] в затвора в [населено място] съобразно правото му по чл.58 от ЗИНЗС да го изтърпява възможно най - близо до постоянния си адрес и този на семейството му и с твърдението, че няма обстоятелства, които да осуетяват преместването и причините, поради които е преместен посочени в Заповед № 1-5320/20.12.2018 г. са отпаднали, докато по молби на други лица: И. А. Р., Н. К. Д., И. В. З., Л. Т. Т., В. П. К., А. И. Д., лишени от свобода и намиращи се в положение, сравнимо сходно с неговото, се е произнесъл на основание чл.62, ал.1, т.3 и чл.58 от ЗИНЗС, и то положително.

Въззивният съд е разяснил, че дискриминацията представлява нееднакво фактическо отношение/ третиране/, изразено с акт, действие или бездействие на едно лице спрямо друго или други по признак: пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено отношение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или всякакъв друг, установен със закон или в международен договор по който РБ е страна - всички те, имащи еднакво положение от гледна точка на предоставено им във връзка с този признак право или съвкупност от права, което отношение /третиране/ с оглед съществуването на сравними сходни обстоятелства, при които се намират, е неблагоприятно или по - малко благоприятно за това лице и в нарушение на правото или правата му го поставя в неоправдано неравенство с другото лице или другите лица, чието право или чийто права са удовлетворени или поне не са нарушени. Приел е, че положението /съвкупността от обстоятелства/ на нито едно от посочените от ищеца лица лишени от свобода не е било еднакво или поне сравнимо сходно в достатъчност с това на В. от гледна точка на възможностите за приложение на нормите на чл. 62, ал.1, т.3 или чл.58, т.1 от ЗИНЗС, за да е мислима преценка за дискриминационно отношение към него по двата посочени в исковата молба защитени признака. Посочено е, че преместването на сочените от ищеца лица в друг затвор /установено от Заповеди на главния директор ГД“ИН“/ е поради обстоятелства, чиято преценка е убедила органа, че е налице: хипотезата на чл. 62, ал.1, т.3 от ЗИНЗС, т. е. променен е постоянния адрес на семейството на осъдения или този на лицата, с които той поддържа контакти /А. И. Д., И. А. Р., Л. Т. Т., В. П. К. и А. И. Д./; хипотезата на нормата на чл. 58, т.1 от ЗИНЗС - че наложеното наказание „лишаване от свобода“ се изтърпява по възможност в място най - близо до постоянния адрес на осъдения /Н. К. Д. и И. В. З./, приложена в тези случаи поради отпадане на една от предпоставките по чл.62, ал.1, т.3 от ЗИНЗС /съществуването на редовни контакти с лицето, с което е заявил, че ще поддържа такива/ и поради това, че още при постъпването си в затвора в [населено място] постоянният адрес на лицето е предпоставяло изтърпяването на наказанието да бъде в затвора в Л. /И. З./; както и хипотезата на чл. 62, ал.1, т.4 от ЗИНЗС , т. е. при наличие на други важни съображения, свързани със безопасността на лицето и сигурността на в местата за лишаване от свобода /И. А. Р./. За разлика от тези лица, на осн. чл. 58, т.1 от ЗИНЗС ищецът изтърпявал наложеното му наказание в затвора в [населено място], а преместването му в затвора в [населено място] било наложено от обстоятелства визирани в чл. 62, ал.1, т.4 от ЗИНЗС /Заповед № 5320/20.12.2018 г./. Посочено е, че преценката дали обстоятелствата, съставлявали основание за преместването в затвора в [населено място] са отпаднали и В. може да бъде върнат в затвора в [населено място] принадлежи на компетентния административен орган. Нито едно от посочените от ищеца лица не било подало молба за връщане в затвора, където в съответствие с общото начало по чл.58, т.1 от ЗИНЗС е търпяло преди и трябва да изтърпи наказанието си, след като е било преместено в затвора в П. в резултат на преценка за наличие на обстоятелства в приложното поле на чл.62, ал.1, т.4 от ЗИНЗС, сходни с тези относно поведението и обкръжението на ищеца. Направен е извод, че в случая отказът /независимо дали изричен или мълчалив/ да бъде удовлетворена поредната молба на ищеца за преместване не може да бъде тълкуван като целенасочен израз на неравностойно /неравноправно/ неблагоприятно третиране спрямо други осъдени, само защото молбите им са удовлетворени по различно време или преместването е по служебен почин на затворническата администрация.

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо.

Първите два от поставените въпроси, се свеждат до въпроса налице ли е процесуално нарушение по чл. 266, ал.3 ГПК, ако въззивният съд не допусне поискани с въззивната жалба свидетели. Те са поставени във връзка с оплакването на касатора, че въззивният съд е допуснал нарушение на чл. 266, ал. 3 ГПК, като не е уважил искането му, направено с жалбата, за допускане на гласни доказателства недопуснати от първоинстнционния съд. Въпросите са обуславящи въззивното решение, но не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Приема се, че с разпоредбата на чл.266, ал.3 ГПК е осигурена процесуална възможност за страните в гражданския процес да поискат от въззивната инстанция да събере във въззивното производство нови доказателства, които са от значение за спора, но не са били допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения. Допускането на доказателствата предполага кумулативното наличие на две предпоставки - доказателствата да са поискани от страната в рамките на предвидените за това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционния съд да ги приобщи към делото не е съобразен с правилата на процесуалния закон. При сезиране с искане във въззивната жалба за допускане на нови доказателства при условията на чл.266, ал.3 ГПК за въззивния съд възниква задължение да се произнесе с определение по чл.267 ГПК за допускане или недопускане на доказателствата в зависимост от преценката дали са осъществени предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК и дали исканите доказателства са допустими, относими и необходими за правилното решаване на спора /решение № 72/09.07.2012 г. по т. д. № 398/2011 г. на ВКС, II т. о.; решение № 383/22.05.2018 г. по гр. д. № 3648/2017 г. на ВКС, IІІ г. о. и др./. Неизпълнението на тези задължения на въззивния съд във връзка с попълването на делото с доказателства, касаещи предмета на спора, представлява съществено нарушение на процесуалните правила за въззивното производство. В случая не е налице процесуално нарушение, изразяващо се в недопускане на свидетели. В проведеното по делото о. с.з., въззивния съд в съответствие с разпоредбата на чл. 267 ГПК е изслушал на обясненията на процесуалния представител на ищеца, относно обстоятелствата, за които ищецът желае да бъдат събрани гласни доказателства /несъбрани от първоинстанционния съд/: че синът на ищеца е подавал молба заедно с баща си за преместване на последния в затвора в [населено място] и невъзможността баща му да осъществява контакти с него /св. В. В./, и че молби за преместване на другите свидетели, подавани по едно и също време с ищеца са били уважени, а молбите на ищеца не /св. И. З. и св. М. С./. За да остави искането без уважение, въз основа на направените уточнения, въззивният състав е извършил преценка, че обстоятелствата, за които се иска да бъдат допуснати гласни доказателства не са останали неизяснени, доколкото са установени с представените по делото писмени доказателства, респ. че доказването им чрез свидетели не е необходимо. В обжалваното решение въззивният съд също не е приемал, че тези обстоятелства са останали недоказани.

По останалите въпроси от трети до пети: За да удовлетворяват изискванията за общо основание, поставените въпроси трябва да са правни, а не фактически, и да са изведен от решаващите изводи на въззивният съд, както и да са обусловил изхода на делото /в този смисъл са и разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. С оглед така разяснената със задължителна тълкувателна практика дефиниция на общото основание се налага извода, че поставените въпроси не са релевантни. Липсват каквито и да са доводи за разрешаване на поставените въпроси в противоречие с практика на ВКС, а и тези въпроси не са разглеждани от въззивния съд. Решаващите мотиви на въззивния съд са, че отказът /независимо дали изричен или мълчалив/ да бъде удовлетворена поредната му молба В., не може да бъде приет като израз на неравностойно и неблагоприятно третиране спрямо другите осъдени, само защото техни молбите са удовлетворени, тъй като никое от последните лица не е подало молба за връщане в затвора, където в съответствие с общото начало по чл.58, т.1 от ЗИНЗС е търпяло и трябва да изтърпи наказанието си, след като е било преместено в затвора в [населено място] в резултат на преценка за наличие на обстоятелства в приложното поле на чл.62, ал.1, т.4 от ЗИНЗС, сходни с тези относно поведението и обкръжението на ищеца, и че това обуславя липса на произнасяне или бездействие по недопустимо различен начин при напълно сходни или едни и същи обстоятелства на компетентния орган, вследствие на упражняването на права от осъдени на лишаване от свобода. С оглед приетото от въззивния съд за безспорно обстоятелството – липса на положителен отговор по молбите на В. за преместването му в затвора в [населено място], ирелевантно е обстоятелството дали е налице изричен отказ, обективиран в индивидуален административен акт на компетентния да се произнесе по молбите орган или мълчалив такъв, респ. дали този орган е бил длъжен да се произнесе по молбите. Във връзка с четвърти въпрос в първата му част и поставеният пети въпрос, следва да се посочи, че за да се формира извод за осъществяване на дискриминация не е достатъчно да се твърди, респ. да се установи различно третиране на лица при сходни обстоятелства, а е необходимо да се установи, че разликата е основана на признаците посочени в чл.4, ал.1 ЗЗД - че исканията в едни случаи се уважават, а в други се отхвърлят именно поради тези признаци. В случая въззивния съд не е приел за установено действията на ответника да са били обусловени от някой от тези признаци. Четвъртият въпрос, във втората му част също не е обуславящ изхода на делото и не е изводим от дадените от въззивния съд правни разрешения, тъй като въззивният съд не е обосновавал извод дали веднъж издадена заповед за преместването на затворник от един затвор в друг е окончателна и завинаги, и дали 3 г. след нейното издаване не може да бъде издадена нова.

Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд.

Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението.

С оглед изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същия следва да заплати на ответника по жалбата разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, във вр. с чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ, в размер на 150 лв.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г. о.

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 393/24.07.2023 г. постановено по в. гр. д. № 796/2022 г. по описа на Окръжен съд – В. Т.

ОСЪЖДА Г. В. В., с ЕГН [ЕГН] да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място], на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ, сумата от 150 лв. - разноски за касационното производство.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.