О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3286

София, 27.06.2024 г.

В И М Е Т О НА Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети май, две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: М. П.

Членове: М. Г. НИКОЛАЙ ИВАНОВ

изслуша докладваното от съдията М. П. гр. дело №5035/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. П. П., със съдебен адрес - [населено място], подадена чрез пълномощника и адвокат М. М., срещу решение №155 от 19.07.2023 г. по в. гр. дело №118/ 2023 г. на Врачанския окръжен съд в частта, с която след частична отмяна на решение №184/01.12.2022 г. по гр. дело № 1642/2021 год. на Районен съд – Мездра е отхвърлен предявения от нея срещу СЕ БОРДНЕТЦЕ– България“ ЕООД иск за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 5 000 лв. до 25 000 лв.

Ответникът по касационната жалба „СЕ БОРДНЕТЦЕ– България“ ЕООД, със съдебен адрес - [населено място], не е заявил становище.

Касационна жалба е постъпила и от „СЕ БОРДНЕТЦЕ– България“ ЕООД, със съдебен адрес - [населено място], срещу решение №155 от 19.07.2023 г. по в. гр. дело №118/ 2023 г. на Врачанския окръжен съд в частта, с която след частична отмяна на решение №184/01.12.2022 г. по гр. дело № 1642/2021 год. на Районен съд – Мездра е осъден да заплати на М. П. П. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 000 лв.

Ответницата по тази касационна жалба М. П. П. оспорва жалбата.

Въззивният съд е приел, че с решение №1040-02-3/22.06.2021г. на директора на ТП на НОИ-Бургас е потвърдено разпореждане №5104-02-55/19.06.2019г. на длъжностното лице по чл.60, ал.1 КСО на ТП Бургас, за признаване на настъпила на 14.05.2019 г. трудова злополука, станала с ищцата, представляваща внезапно травматично увреждане през време и във връзка с извършваната при ответника работа. Ответникът не оспорва влизането в сила на решението на директора на ТП на НОИ Бургас. По тази причина в настоящето гражданско производство следва да се приеме за безспорно установено, че претърпяната от ищцата на 14.05.2019г. злополука има характер на трудова по смисъла на чл.55, ал.1 КСО. Решението на директора на ТП на НОИ е постановено по реда на чл.117 КСО и то има характер на индивидуален административен акт, който е подлежал на обжалване пред съответния административен съд от заинтересованите лица, сред които са страните в настоящото производство. Ето защо спрямо законосъобразността на този акт се прилага разпоредбата на чл.17, ал.2, изр.2 ГПК, установяваща забрана за гражданския съд, пред когото се черпят права от акта, да проверява неговата законосъобразност /правилност/, щом той се противопоставя на лице, участвало в административното производство по издаването му. Решението по чл.117, ал.2 КСО е влязло в законна сила и с него по предвидения от закона ред настъпилото увреждане е признато за трудова злополука. При това положение гражданският съд е длъжен да приеме /поради забраната да ревизира законосъобразността на индивидуалния административен акт/, че е настъпило увреждане по описания в решението начин и същото е трудова злополука – внезапно травматично увреждане, настъпило на 14.05.2019 г. през време и във връзка с извършваната работа. Цитираната от „СЕ БОРДНЕТЦЕ-България“ЕООД практика на ВКС не е актуална, тъй като е формирана преди влизането в сила на КСО, разпоредбите на чл.117 и сл. от който уреждат споровете за признаване на трудовите злополуки да се разглеждат по реда на АПК с участието на осигурителя и осигурения. От представеното по делото експертно решение №1880/20.07.2020г. на НЕЛК, потвърдено с решение на ВАС от 19.05.2021г. по адм. дело №3229/2021г., както и от заключението на вещото лице по назначената от районния съд -счетоводна експертиза се установява, че от деня на трудовата злополука-14.05.2019г. до 10.10.2019г. ищцата била в болничен, поради призната временна нетрудоспособност. От ЕР на НЕЛК се установява също така, че в описаните в него 3 болнични листа за периода 14.05.2019г.- 11.08.2019г. /№Е201971189957, №Е20197119374 и №Е201978240708, също потвърдени/, в ЕР на ТЕЛК №991/21.02.2020г. и в амбулаторни листове №674/14.05.2019г, №820/11.06.2019г. и №010847/11.06.2019г., е отразено, че на 14.05.2019г. ищцата е получила навяхване на ляво коляно с увреждане на странични връзки, като при прегледа от ортопед е установена оточна колянна става и нестабилност с палпаторна болка, заради което ставата е обездвижена с шина. Отразено е също, че продължението на болничните е извършено, поради продължаване на болковия синдром и функционален дефицит на колянната става. От събраните по делото гласни доказателствени средства и заключение по СМЕ категорично се установи, че във връзка с настъпилата трудова злополука ищцата е претърпяла болки и страдания.Разпитаните по делото свидетели установяват, че непосредствено след настъпването на травмата ищцата се оплаквала от силни болки в крака и не можела да се движи самостоятелно. В продължение на няколко месеца ищцата носела шина, като си помагала и с патерици. Имала отоци и непрекъснато се оплаквала, че я боли и изпитва дискомфорт. Заради затрудненията в движението и болките била принудена да се застои в къщи, което ограничило социалните й контакти. Особено трудното придвижване на ищцата било през първия месец, а по-интензивните болки, които изпитвала продължили около 3 месеца. Според заключението на вещото лице, лечението на подобен вид травми обичайно продължава от 2 до 6 месеца. При тези факти въззивният съд е направил извод, че справедлив размер на обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди е сумата от 5 000 лв. При определянето му е отчетено от една страна, че увреждането е причинявало силна болка на ищцата в продължение на около 3 месеца и ограничени движения на долен ляв крайник в продължение на 5 месеца. Болките, макар и не толкова интензивни както в началото, са съпътствали ищцата през целия оздравителен период, като през същото време тя не е могла да се придвижва без помощни средства, носела е шина и е ограничила принудително социалните си контакти. Изпитвала е физически дискомфорт от обездвижването на крака си и от затрудненията в придвижването си и не е можела да води в цялост обичайния си живот. Изпитването на болки при флексия, екстензия и опора на крайника са продължили и след изтичането на ползваните от ищцата болнични и са продължили и в периода до 19.05.2020 г., до когато тя е била трудоустроена, съгласно протокол на медицинска комисия №5305/18.11.2019г. и становище на Служба по трудова медицина. От друга страна обаче се касае до навяхване и изкълчване на крака, без да са налице счупвания на кости или разкъсвания на връзки и без да са провеждани хирургически интервенции или такива по наместване на ставата. Независимо от поставената шина и от необходимостта да ползва патерица, ищцата все пак е била в състояние да се обслужва битово сама и травмата не е довела до трайна загуба на работоспособност и на функциите на крайника, а процедури за рехабилитация не са били назначавани. Макар и трудоустроена за период от 6 месеца, ищцата е била в състояние да се върне на работа, считано от 11.10.2019 г. и доказателства за усложнения или за протичане на оздравителния период над обичайните 6 месеца, не са ангажирани по делото. Следва да се посочи също така, че ищцата е в млада възраст, като това обстоятелство само по себе си предполага способност на организма за пълно и без удължено протичане на оздравителния период оздравяване, предпоставено от една не тежка травма. Съвкупната преценка на така изложените две групи обстоятелства дават основание на въззивния съд да приеме, че определеното парично обезщетение от 5 000 лв. съответства в най-пълна степен на критерия за справедливост и в достатъчна степен обезщетява преживените от ищцата болки и страдания.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че обжалваното въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателката М. П. П. е изложила доводи за произнасяне в обжалваното решение по въпроси, които се свеждат до задълженията на въззивиния съд да се произнесе само в рамките на оплакваиията в отговора на въззивната жалба или насрещната въззивна жалба относно размера на присъденото обезщетение, както и дали може да се влоши положението на жалбпоподателя ако липсват такива оплаквания, както и за критерия по чл.52 ЗЗД за определяне обезщетението за неимуществени вреди, които са решени в противоречие с практиката на ВКС.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК на жалбоподателя „СЕ БОРДНЕТЦЕ– България“ ЕООД се твърди наличие на основанието очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК.Повдига се и въпросът дали съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото във връзка с настъпването на увреждането преди началото на работния процес, въпреки че по делото са представени доказателства за установяването на трудовата злополука по предвидения за това административен ред.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение №155 от 19.07.2023 г. по в. гр. дело №118/ 2023 г. на Врачанския окръжен съд.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно. От съдържанието на решението не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалвано въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона /contra legem/, нито извън закона /extra legem/, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

Повдигнатият въпрос за ограничението по чл.269, изр.2 ГПК е неотносим, защото в случая в отговора на въззивната жалба, подаден от ответника по иска „СЕ БОРДНЕТЦЕ– България“ ЕООД, са изложени твърдения за „неоснователност на довода, че присъденият размер на обезщетението не е съобразен с обичайната съдебна практика“. Останалите повдигнати въпроси са обусловили изхода на спора, но са решени в съответствие със задължителната практика на ВКС. Според нея установяването на трудовата злополука и професионалната болест става по реда на специални, административни по своя характер производства, уредени съответно с разпоредбите на чл.57-60 КСО и чл.61-63 КСО, както и в подзаконови нормативни актове. След влизане в сила на КСО/от 01.01.2000 г./ професионалната болест и трудовата злополука може да се установяват само по административен ред и не може да бъде установявана в исковото производство по чл.200 КТ. Разпореждането на органа по чл.60, ал.1 КСО представлява индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука и е официален удостоверителен документ за установените в него факти. Установяването на факта на трудовата злополука не може да се извърши по съдебен ред, тъй като е предвиден специален административен ред. Според задължителната практика на ВКС съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по същество на спора. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, той следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. Според ППВС № 4 от 23.12.1968 г., размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението.

Съобразно изхода на спора деловодни разноски не трябва да се присъждат.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №155 от 19.07.2023 г. по в. гр. дело №118/ 2023 г. на Врачанския окръжен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.