Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на С. Ж. С. от [населено място], общ. [община], обл. [област], против решение № 566 от 06.11.2015 г., постановено по административно дело № 484/2015 г. по описа на Административен съд - Монтана, с което е отхвърлена жалбата й против заповед № ЗП-177/05.08.2015 г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане” – [населено място]. По съображения за неправилност, относими към касационното основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 от АПК - нарушение на материалния закон, се претендира отмяна на атакувания съдебен акт и на потвърдената с него заповед.
Ответникът по касация - директорът на Дирекция „Социално подпомагане” – [населено място], в писмено възражение оспорва касационната жалба като неоснователна и моли същата да бъде отхвърлена, а обжалваното с нея решение да се остави в сила.
Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и предлага оставянето й без уважение.
Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.
След като обсъди доказателствата по делото във връзка с касационните оплаквания и провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна.
Със заповедта, предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд – Монтана, на жалбоподателката е отказано отпускането на целева помощ за отопление с твърдо гориво за отоплителен сезон 2015/2016 г. с фактическо основание, че притежава недвижима собственост – поземлени имоти в землището на [населено място], която може да бъде източник на доходи, и посочено правно основание - чл. 2, ал. 1 от Наредба № РД-07-5/2008 г. на МТСП във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 4 от ППЗСП (Правилник за прилагане на ЗСП (ЗАКОН ЗЗД СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕ)). При осъществения административен контрол тази заповед е потвърдена с решение № 9116-29 от 11.09.2015 г. на директора на Регионална дирекция за социално подпомагане – [населено място].
За да не уважи сезиралата го жалба първоинстанционният съд е приел, че оспореният с нея административен акт е издаден от компетентен орган в законоустановената форма при спазване на административнопроизводствените правила, съгласно материалноправните разпоредби и в съответствие с целта на закона.
Атакуваното пред настоящата инстанция съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на индивидуален административен акт, който подлежи на съдебен контрол след изчерпването на задължителното по силата на чл. 13, ал. 5 от ЗСП (ЗАКОН ЗЗД СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕ) (ЗСП) и чл. 4, ал. 5 от Наредба № РД-07-5 от 16 май 2008 г. за условията и реда за отпускане на целева помощ за отопление на министъра на труда и социалната политика, административно обжалване. Произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна, адресат на заповедта.
Обжалваното решение не страда и от твърдения от касаторката порок – материална незаконосъобразност. Аргументите за противното в касационната жалба не могат да бъдат споделени. Решението на Монтанския административен съд, с което жалбата до него не е уважена, е постановено при правилно прилагане на закона. Първоинстанционният съд е събрал и коментирал относимите за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички факти от значение за спорното право, и е извел обосновани изводи, които изцяло се възприемат от касационната инстанция. Атакуваният съдебен акт се основава на правилна преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановен при спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях, и е отговорено на всички относими инвокирани възражения.
Обосновано въз основа на събраните доказателства и в съответствие с приложимия за казуса материален закон решаващият съдебен състав е формулирал краен правен извод за законосъобразност на оспорената пред него заповед. Администрацията правилно е отказала търсената социална помощ по смисъла на чл. 12, ал. 1, т. 2 от ЗСП (ЗАКОН ЗЗД СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕ), с оглед констатираната пречка за това - неизпълнение на условието по чл. 10, ал. 1, т. 4 от ППЗСП. За да възникне правото на социално подпомагане, едно от изискванията на цитираната норма е подпомаганото лице да не притежава недвижима собственост, която може да бъде източник на доходи. Това изискване е императивно и неговото неналичие представлява отрицателна материалноправна предпоставка от категорията на абсолютните за предоставянето на исканата помощ, т. е. препятства възникването на субективното право на целева помощ за отопление.
С. Ж. С. не отговаря на условието на чл. 10, ал. 1, т. 4 от Правилник за прилагане на ЗСП (ЗАКОН ЗЗД СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕ) във връзка с чл. 2, ал. 1 от Наредба № РД-07-5/16.05.2008 г. на министъра на труда и социалната политика за условията и реда за отпускане на целева помощ за отопление. В чл. 2, ал. 1 от цитираната наредба е регламентирано, че право на целева помощ за отопление имат лицата и семействата, чийто средномесечен доход за предходните 6 месеца преди месеца на подаване на молбата-декларация е по-нисък или равен от диференциран минимален доход за отопление и отговарят на условията по чл. 10 и 11 от ППЗСП.
В т. 4 от ал. 1 на чл. 10 от ППЗСП се съдържа едно от кумулативно изискуемите правоизключващи основания за отпускане на социалните помощи за отопление, което е свързано с условието лицата или семействата, претендиращи помощта, да не притежават движима и недвижима собственост и/или идеални части от нея, с изключение на случаите по т. 1 (те касаят обитаваното от тях собствено жилище), която може да бъде източник на доходи, с изключение на вещите, които служат за обичайно потребление на лицето или семейството. Законодателят не е разширил обхвата на това условие с основания, свързани с реално получаване на доходи, а е уредил като правоизключващ факта на вероятната възможност за получаване на доходи от недвижимата собственост. Не е предвидил минимален праг на доходите, които се получават от имуществото по чл. 10, ал. 1, т. 4 от ППЗСП, както това е уредено в чл. 10, ал. 1, т. 3 от ППЗСП, и не е разпрострял приложното поле на изключението по ал. 12 от същия чл. 10 върху т. 4 от неговата ал. 1, поради което може да се направи извод, че не е имал воля да определя какъв доход трябва да бъде получен от движимото или недвижимото имущество, което притежава кандидатът за социална помощ, а наличието на това имущество само по себе си обуславя обективната възможност за получаването на доходи от него, независимо в какъв размер е или по какъв начин се получават тези доходи.
Касаторката притежава седем земеделски имота с обща площ от 19.654 дка, които е отдала под аренда за срок от 10 години – т. е. противно на твърдяното в касационната жалба, те могат да бъдат източник на допълнителни (извън получаваната от нея пенсия) доходи. Тези селскостопански имоти, за които е сключен аренден договор, не представляват „вещи за обичайно потребление“ по смисъла на легалната дефиниция на § 1, т. 7 от допълнителните разпоредби на ППЗСП. Такива биха били, ако доходите, реализирани от тях, се използваха за задоволяване на ежедневните потребности на търсещото помощ лице.
В случая няма значение по какви причини имотите не носят доходи на жалбоподателката в момента, а и от съществено значение е, че тези имоти обективно могат да й носят доходи. Освен това, фактът, че за кратък период от време по договора не е получавана рента, не означава въобще, че същият е безвъзмезден и от него няма да се получат доходи. Извън горното, след като не е нормативно предвиден размер на дохода, който може се получава от имуществото по чл. 10, ал. 1, т. 4 от ППЗСП, то е напълно ирелевантен размера на насрещната престация на евентуалния й контрагент.
Изискванията на посочените като правно основание на процесната заповед и обсъдени по-горе норми са императивни и когато лицето не отговаря на тях, за него са налице отрицателни предпоставки за предоставяне на исканата помощ. Съгласно чл. 2, ал. 2, т. 1 от ЗСП социалното подпомагане се изразява в предоставяне на помощи в пари и/или в натура и оказване на услуги за задоволяване на основни жизнени потребности на гражданите, когато това е невъзможно чрез труда им и притежаваното от тях имущество. В ал. 3 на чл. 2 от ЗСП (ЗАКОН ЗЗД СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕ) е уредено правото на социални помощи за тези от българските граждани, семейства и съжителстващи лица, които поради здравни, възрастови, социални и други независещи от тях причини не могат сами чрез труда си или доходите, реализирани от притежавано имущество, или с помощта на задължените по чл. 140 от СК (СЕМЕЕН КОДЕКС) да ги издържат лица, да осигурят задоволяване на основните си жизнени потребности. В случая, след като е налице отрицателната предпоставка по чл. 10, ал. 1, т. 4 от ППЗСП, за лицето не е възникнало правото на целева помощ за отопление по чл. 2, ал.1 от Наредба № РД-07-5/16.05.2008 г. за условията и реда за отпускане на целева помощ за отопление.
Наличието на дори само едно от изброените в чл. 10 от ППЗСП правоизключващи основания е достатъчно за постановяване на отказ за отпускане на претендираната социална помощ. Установяването на обстоятелства, обосноваващи наличието на фактическия състав от хипотезата на чл. 10, ал. 1, т. 4 от ППЗСП и реализирането на предвидените правни последици чрез оспорения пред първоинстанционния съд административен акт са дали основание на съда да постанови атакуваното пред настоящата инстанция решение, с което е приложен точно материалния закон при вярна преценка на фактите.
Изложеното обуславя законосъобразност на процесната заповед, с която компетентният административен орган е отказал на С. Ж. С. отпускане на търсената от нея целева помощ за отопление с твърдо гориво за отоплителния сезон 2015/2016 г. Като е стигнал до същия извод и е отхвърлил подадената до него жалба, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което при липсата на касационни основания за неговата отмяна, следва да бъде оставено в сила.
Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 1 и ал. 2, предложение 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 566/06.11.2015 г. по административно дело № 484/2015 г. на Административен съд – Монтана.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.