Р Е Ш Е Н И Е

№ 32

гр. София, 12 януари 2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. ІII НО, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА

М. М.

при секретаря И. П.

и в присъствието на прокурора А. Г.

изслуша докладваното от

съдия ИВАНОВА касационно дело № 1106 по описа за 2023 г

Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Е. С. Р., депозирана чрез защитата, срещу нова въззивна присъда на Русенски окръжен съд от 5.10.2023 г, по ВНОХД № 577/23, с която е отменена присъда на Русенски районен съд № 62 от 5.05.2023 г, по НОХД № 2355/22, и е постановена нова присъда, с която подсъдимият е признат за виновен в това, че на 29.05.2021 г в [населено място], е причинил на И. А. Ю. средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затрудняване движенията на десен долен крайник, за срок по-дълъг от 30 дни, с оглед на което и на основание чл. 129, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на десет месеца „лишаване от свобода“, отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от три години, както и да заплати на пострадалия обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от деянието, в размер на 5 000 лв, заедно със законните последици, като искът е отхвърлен до пълния му предявен размер от 20 000 лв, и да заплати обезщетение за имуществени вреди, в размер на 536, 79 лв. Със същата присъда подсъдимият е осъден да заплати сторените по делото разноски, както следва: 556, 55 лв по сметка на ОД МВР Русе/разноски от досъдебното производство /, 535 лв, по сметка на Русенски районен съд / разноски пред първата инстанция /, 221, 44 лв, в полза на държавата / държавна такса върху уважените размери на гражданските искове / и държавна такса от 5 лв, за издаване на изпълнителен лист, 5 880 лв в полза на частния обвинител и граждански ищец Ю. / разноски, направени от него пред всички съдебни инстанции /.

С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за невиновен в това на 29.05.2021 г в [населено място] е причинил на И. А. Ю. средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затрудняване движенията на десен долен крайник, за срок по-дълъг от 30 дни, с оглед на което и на основание чл. 304 НПК вр. чл. 12, ал. 1 НК, е оправдан по обвинението по чл. 129, ал. 1 НК.

С жалбата се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 НПК. Изтъкват се следните аргументи: Мотивите на въззивния съд относно липсата на предпоставките по чл. 12 НК са неправилни и следва да бъдат ревизирани от касационната инстанция. Не може да бъде възприета тезата на съда, че деецът е целял да предизвика конкретни вреди на пострадалия, изразени в причинената средна телесна повреда. Неправилно е становището, че подсъдимият е нападател, а пострадалият е отбраняващ се, в която хипотеза е изключено приложението на чл. 12 НК. Нападението е предприето от пострадалия, който с двете си ръце е хванал и е стиснал подсъдимия в областта на шията, но съдът е счел, че тези действия нямат характер на нападение. Не е съобразена съдебната практика по приложението на института на неизбежната отбрана, че нападнатият има право да се отбранява и да ползва по-интензивни средства за защита, в рамките на необходимите предели. В случая е налице съответствие между защитата и характера и опасността от нападението. Инкриминираното деяние е извършено при условията на неизбежна отбрана, в която хипотеза деянието не носи белезите на обществена опасност, а деецът следва да бъде оправдан и предявените срещу него граждански искове следва да бъдат отхвърлени. Алтернативно се сочи, че е допусната явна несправедливост на наложеното наказание.

С жалбата се прави искане за отмяна на осъдителната присъда в наказателната й част, в гражданската такава и в частта относно дължимите разноски, като подсъдимият бъде признат за невинен при условията на чл. 12 НК, предявените срещу него граждански искове бъдат отхвърлени, а сторените по делото разноски останат в тежест на държавата и на страната, която ги е направила.

В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата.

Подсъдимият жалбоподател не участва лично в касационното производство.

Повереникът на частния обвинител и граждански ищец счита, че жалбата е неоснователна.

Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:

Основателно е оплакването за допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Съображенията за това са следните:

Установената по делото фактическа обстановка, приета както от първата инстанция, така и от въззивната такава, е следната:

Отношенията между подсъдимия Р. и пострадалия Ю. били влошени от 2016 г. Поводът за това били спорове във връзка с общото ползване на съсобствен имот.

На 29.05.2021 г, сутринта, подсъдимият и баща му св. С. Ю. отишли в имота, намиращ се в [населено място], [улица]. Започнали да режат дървен материал с електрическа резачка в двора на имота. Целта им била да ремонтират навес, собственост на семейството на подсъдимия. Ремонтът продължил през целия ден, с прекъсване от обяд до 16,00 часа. Към 19, 30 ч, раздразнен от шума, св. Ю. излязъл на двора и се насочил към подсъдимия с искане да спре ремонта. Казал му, че в къщата има малки деца, които спят. Подсъдимият отговорил, че не го интересуват децата и отказал да преустанови ремонта. Между двамата мъже започнали словесни пререкания. Пострадалият се обърнал с гръб към подсъдимия с намерение да си тръгне, но в същото време, подсъдимият се насочил заплашително към него, запретвайки ръкавите на ризата си, отскубвайки се от баща си, който се опитвал да го възпре. Пострадалият се върнал назад, като в момента, в който двамата мъже застанали един срещу друг, св. Ю. посегнал и хванал с две ръце подсъдимия в областта на шията. От своя страна, подсъдимият хванал ръцете на пострадалия, отстранил ги от шията си и осъществил спъване, тип „подсечка“, при което поставил своя десен крак зад и леко странично на десния крак на св. Ю., съборил го по гръб на земята и започнал да го притиска. В резултат десният крак на пострадалия останал притиснат в областта на подбедрицата от десния крак на подсъдимия, бедрото му се усукало отвътре навън и се получило пренатоварване на колянната става. В това положение двамата мъже взаимно си разменили удари, но поради намесата на св. Ю., баща на подсъдимия, сбиването било преустановено.

Същата вечер св. Ю. забелязал, че травмираният крак се подува и болката се засилва, по повод на което посетил болнично заведение. Било установено, че свидетелят е получил увреждания на дясна колянна става, водещи до трайно затруднение на движението на десния долен крайник за срок, по-дълг от 30 дни. В резултат на проведеното лечение функциите на травмирания крайник били възстановени изцяло.

Изложената фактическа обстановка е дала основание на въззивния съд да приеме, че деянието на подсъдимия е съставомерно по чл. 129, ал. 1 НК, за което следва да бъде ангажирана неговата наказателна отговорност и гражданска такава. Прието е, че нападението е осъществено от подсъдимия, който е проявил агресивно поведение към пострадалия, който след разменените реплики между двамата си е тръгнал, а подсъдимият се е насочил към него, запретвайки ръкавите на ризата си. Съдът е интерпретирал обстоятелството, че пострадалият е хванал с двете си ръце подсъдимия в областта на шията, като действие, което не представлява нападение, за което е изложил следните съображения: Действието е осъществено в кратък период от време и въпреки че липсват данни с каква сила е осъществен този захват, за да е налице опасност за живота на подсъдимия, стискането в областта на шията следва да бъде с определена продължителност, на определено място и с определена сила. По-нататък в мотивите на съда е посочено, че липсата на следи от душене в областта на шията, изводими от съдебно-медицинското удостоверение, както и липсата на оплаквания на освидетелствания за душене, съобщени на лекаря, провел освидетелстването, дават основание да се приеме, че посягането и хващането в областта на шията не са били с такава продължителност, интензитет и сила, които да сочат на нападение, срещу което да е допустимо предприемане на защитни действия. В заключение, съдът е счел, че липсва хипотезата на чл. 12 НК и подсъдимият следва да носи отговорност за причинената средна телесна повреда / наказателна отговорност и такава за вреди от непозволено увреждане /.

Настоящата инстанция не споделя съображенията на въззивния съд относно приложението на материалния закон, тъй като същите почиват на невярно тълкуване на закона и съдебната практика по приложението на чл. 12 НК. Не е взето предвид ППВС № 12 от 29.11. 1973, по н. д. № 11/73, относно неизбежната отбрана, което не е загубило своята актуалност и представлява задължителна съдебна практика, а именно:

Неизбежната отбрана е допустима само ако нападението е непосредствено, а това е така, когато не само е започнало самото увреждане, но и когато е създадена реална и непосредствена опасност от увреждане. Нападнатият има право на активна защита. Той може да се отбранява не само по начина и със средствата, съразмерни на начина и средствата на нападение, но и с по-интензивни средства и начини на отбрана, ако това явно не надхвърля възможностите за отблъскване на нападението. Неизбежна отбрана не е допустима при предполагаемо, бъдещо или завършено нападение.

По настоящето дело/съгласно приетите фактически положения / началото на агресивното поведение е поставено от пострадалия, който е посегнал и е захванал с двете си ръце подсъдимия в областта на шията. Посоченото действие представлява душене, което съдържа пряка и непосредствена заплаха за живота на нападнатия. Законът не поставя изискване за продължителност, сила и интензитет на застрашаващото поведение, за да се породи право на нападнатия на активна защита, поради което разсъжденията на въззивния съд по тези въпроси са неправилни. Не е съобразено, че захващането на шията на подсъдимия с две ръце, от страна на пострадалия, е действие, което обективно крие заплаха за живота на подсъдимия, който има правото да осъществи защитни действия за елиминиране на предприетото срещу него нападение. Освен това, нападнатият има право на активна защита, целяща да отблъсне нападението, както в случаите, когато е започнало самото увреждане / тази хипотеза е налице по настоящето дело /, така и когато е създадена реална и непосредствена опасност от увреждане. Следователно, осъщественото от подсъдимия физическо посегателство спрямо пострадалия, изразило се в причиняване на телесно увреждане, представлява защитно поведение, целящо да отблъсне нападение. Неправилно е становището на въззивния съд, че след като подсъдимият е тръгнал след пострадалия със запретнати ръкави, това представлява заплашително поведение, срещу което е допустима защита, намерила израз в захващане на шията на подсъдимия с две ръце. Такова поведение би могло да се счита за заплашително по предположение за бъдещо нападение, но съдебната практика е изяснила, че активна защита срещу бъдещо или предполагаемо нападение не е допустима / ППВС № 12/73 /. В случая, пострадалият се е отдалечавал от мястото, на което се е разразил словесният спор, но се е обърнал и отново е тръгнал към подсъдимия, след което пръв е осъществил спрямо него агресивно действие: захванал го е с двете си ръце в областта на шията. Посоченото действие по естеството си представлява душене, криещо риск за живота на нападнатия, и затова следва да се квалифицира като пряко и непосредствено нападение по смисъла на чл. 12 НК, срещу което нападнатият има право на защитни действия. По настоящето дело защитата е останала в рамките на необходимите предели, тъй като е налице съответствие между опасността от нападението и действията по защита, целящи да го неутрализират. Ето защо, деянието попада в обсега на чл. 12 НК и не е налице хипотезата на превишаване пределите на неизбежната отбрана. Деянието, извършено при неизбежна отбрана, е правомерно, и деецът не носи наказателна отговорност, на основание чл. 12 НК, както и не носи гражданска такава, съгласно чл. 46 ЗЗД.

С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че при правилно установена фактическа обстановка, материалният закон е приложен неправилно. Като е квалифицирал инкриминираното деяние като престъпление по чл. 129, ал. 1 НК, вместо да приложи чл. 12 НК, въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон, представляващо касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. При деяние, извършено при условията на чл. 12 НК, не се носи отговорност за вреди от непозволено увреждане, поради което неправилно е и осъждането на подсъдимия да репарира причинените от деянието вреди, на основание чл. 45 ЗЗД. Допуснатото нарушение на материалния закон може да бъде отстранено от настоящата инстанция, при условията на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, а именно: като бъде отменена осъдителната присъда и подсъдимият бъде оправдан по обвинението по чл. 129 НК, а исковете с правно основание чл. 45 ЗЗД, бъдат отхвърлени като неоснователни. При този изход на делото, направените по делото разноски следва да останат в тежест на държавата, респективно, в тежест на страната, която ги е направила. Вещественото доказателство / оптичен носител от охранителна камера / следва да остане приложено по делото, в какъвто смисъл се е произнесъл и въззивният съд. В посочената част обжалваната присъда следва да остане в сила.

С оглед на изложеното, ВКС намери, че жалбата е основателна относно допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК и като такава следва да бъде уважена. При този изход на делото не се налага да бъде обсъждано алтернативното оплакване за нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, което би имало място при законосъобразна осъдителна присъда, докато в случая, обжалваната присъда е постановена в нарушение на материалния закон и следва да бъде отменена заедно с произтичащите от това последици.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2, ал. 2, т. 5 и ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивна присъда на Русенски окръжен съд от 5.10.2023 г, по ВНОХД № 577/23, в следните части: в ОСЪДИТЕЛНАТА й част, в ГРАЖДАНСКООСЪДИТЕЛНА й част и в частта относно дължимите РАЗНОСКИ.

ПРИЗНАВА подсъдимия Е. С. Р. за НЕВИНОВЕН в това, че на 29.05.2021 г в [населено място], е причинил на И. А. Ю. средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затрудняване движенията на десен долен крайник, за срок по-дълъг от 30 дни, и на основание чл. 304 НПК вр. чл. 12 НК, го ОПРАВДАВА по обвинението по чл. 129, ал. 1 НК.

ОТХВЪРЛЯ предявените от И. А. Ю. срещу подсъдимия Е. С. Р. искове за вреди, с правно основание чл. 45 ЗЗД, както следва: иск за неимуществени вреди, в размер на 20 000 лв, заедно със законната лихва върху сумата, и иск за имуществени вреди, в размер на 536, 79 лв.

ОСТАВЯ в СИЛА въззивната присъда в частта относно разпореждането с вещественото доказателство.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: