О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1576
[населено място] 13.06.2024 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Б. Б. ЧЛЕНОВЕ:КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т. д. № 2066 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от „Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, чрез адв. Н. Л. против Решение № 300/17.07.2023 г. по в. т. д. № 322/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която е потвърдено изцяло Решение № 19/03.02.2023 г. по т. д. № 109/2022 г. на Окръжен съд – Пазарджик, в частта в която е уважен предявеният от И. Н. С. иск за обезщетение за неимуществени вреди за сумата от 50 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.03.2022 г. до окончателното плащане.
Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон - чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД, както и поради допуснати съществени процесуални нарушения, довели до несъобразяване с правилото на чл. 236, ал. 2 вр. с чл. 235 ал. 2 и ал. 3 ГПК. Счита, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба И. Н. С. извън законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва основателността на подадената касационна жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е констатирал, че на 28.07.2020 г. в [населено място] е настъпило ПТП с участието на лек автомобил „Ф. Б. с рег. [рег. номер на МПС] , управляван от Б. К. Д., при което е пострадал И. Н. С., който от своя страна е управлявал мотоциклет „Я. Х 660“ с рег. [рег. номер на МПС] . Водачът на лекия автомобил е бил признат за виновен, след което освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание на основание чл. 78а НК с влязло в сила Решение № 512 от 04.08.2021 г. по анд № 1018/2021 г. на Районен съд – Пазарджик. Приел е, че виновният водач е нарушил правилата за движение, визирани в чл. 50, ал. 1 ЗДвП, вследствие на което по непредпазливост е причинил на пострадалия средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затруднение на движението на долен десен крайник, поради счупване на дясната бедрена кост. Между водача на лекия автомобил „Ф. Б. и „Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД е имало сключена застрахователна полица за застраховка „Гражданска отговорност за автомобилистите“.
Въззивният съд е съобразил е, че към момента на ПТП ищецът е бил на 22 г. и 6 месеца. Отчел е оперативните интервенции, болничния и домашния престой. Констатирал е продължителността на възстановителния период след първата операция от около 10-12 месеца, този след втората операция за премахване на пирона, както и невъзможността да се движи и да се обслужва сам при домашното му лечение в началния му етап. Взел е предвид тежко физическо увреждане под формата на средна телесна повреда, последиците от деянието, изразяващи се в силни болки, сериозен физически дискомфорт, невъзможност да работи пълноценно за периода на възстановяването, както и значителното влошаване на начина и качеството му на живот. Отчел е размера на минималната работна заплата в страната към момента на деянието, възлизащ на 610 лв., както и лимита на отговорността на застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност“ съгласно чл. 492 КЗ в размер на 10 420 000 лв. за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите. Въпреки че липсва заключение относно интензитета на търпените от ищеца болки и страдания, съдът е отчел обясненията на вещото лице д-р П. М., съгласно които травмата е тежка и много болезнена, с дълъг и мъчителен период на възстановяване, при който ищецът е търпял сериозни неудобства и притеснения. Начинът му на живот е бил силно негативно променен за период от повече от 4 месеца, като в рамките на месец не е могъл да става от леглото и да се обслужва, впоследствие е започнал да се придвижва с инвалидна количка и патерици до края на четвъртия месец. След това е започнал постепенно натоварване на оперирания крак, като лечебният и възстановителен процес след първата операция е приключил за около една година, а след втората операция - за около 20 дни на легло. Въззивният съд е отчел като предположение възражението на застрахователното дружество, че една година след възстановителния период пострадалият е функционално възстановен, тъй като не съответства на дадените от вещото лице обяснения при приемането на заключението в съдебното заседание. Приел е като неоснователни възраженията на дружеството, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди не е отчетена промяната в начина на живот, неудобствата и притесненията на пострадалия, както и че не са отчетени всички обстоятелства, имащи значение за определянето на справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД. Изложил е доводи, че наличието на техническа възможност да се предотврати ПТП, ако мотоциклетистът се е движел със скорост 42 км./ч., не е основание да се приеме, че пострадалият е допринесъл за настъпването на ПТП. Посочил е, че последният се е движел правомерно с разрешена скорост, по път с предимство и не е имал нито задължението, нито възможността да съобрази, че водачът на лекия автомобил ще наруши задължението си да му осигури предимство за преминаването по пътя с предимство. Поради което е приел, че възражението за съпричиняване на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е неоснователно. Отхвърлил е възражението за съпричиняване и по отношение на обстоятелството, че водачът на мотоциклета е допуснал нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Установи е, че пострадалият е провеждал указаните мероприятия по лечебния си план в домашни условия и във фитнес, но не и физиотерапевтично и балнеосанаториално лечение, защото не е имало необходимост от такива с оглед предписаното лечение. Зааключил е, че пострадалият с поведението си не е допринесъл за настъпването на вредоносните последици и не е забавил процеса на своето лечение и възстановяване.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът „Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД формулира следните правни въпроси: 1/ Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя, и длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии за прилагане на принципа на справедливост и да ги съпостави реално с доказателствата по делото; Следва ли съдът да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/1968 г., и да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост (противоречие с ППВС № 4/1968 г. и с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 226/08.12.2016 г. по т. д. № 2940/2016 г. на I т. о.)?; 2/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия и неизпълнението на това задължение водили до нарушение на чл. 236, ал. 2 вр. с чл. 235 ал. 2 и ал. 3 ГПК?; 3/ Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД, лимитите на застраховане и обществено-икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение размера на обезщетението? Твърди, че въпросът по т. 1 противоречи с практиката на ВКС, инкорпорирана в ППВС № 4/1968 г., както и с практиката формирана по чл. 290 ГПК: решение № 226/08.12.2016 г. по т. д. № 2940/2016 г. на ВКС, I т. о. По втория въпрос се позовава на отклонение от Определение № 200/06.04.2020 г. по т. д. № 1422/2019 г. на ВКС, II т. о. Касаторът счита, че всички поставени въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (основание за допускане на касация по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК) и същевременно са обусловили правните изводи на съда. Позовава се и по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК на хипотеза на „очевидна неправилност“ на постановеното въззивно решение.
Настоящият състав на ВКС намира, че първият въпрос засяга критериите, които решаващият съд следва да съобрази при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, за да се яви то справедливо съгласно чл. 52 ЗЗД и как те следва да се обсъдят. Предвид задължителната за съдилищата практика, обективирана в ППВС №4/68 г. и ППВС № 4/1961 г. понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. За да се определи размерът, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените в резултат от деликта болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди, с оглед характера и тежестта на уврежданията, интензитетът и продължителността на болките, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Именно икономическата конюнктура е в основата на нарастване на нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица. В разглеждания случай Апелативен съд – Пловдив, в съответствие с така посочената задължителна практика, е направил своята преценка за проявлението на различните релевантни обстоятелства, като отчитането им не е формално, а отделно е разгледал всяко едно от тях и е съобразил комплексното им отражение върху физическото и психическото здраве, емоционален и социален живот на ответника по касацията. Не е налице визираното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Същото предпоставя посочването на непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. Наред с това следва да е създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или да е налице непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна или подлежаща на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или обществените условия. Както бе изложено по-горе по приложението на чл. 52 ЗЗД е налице формирана трайна и непротиворечива съдебна практика, като не са налице основания за нейната промяна.
Вторият въпрос засяга задължението на съда да обсъди всички доводи и доказателства, посочени от въззивника и настоящ касатор по отношение на възражението за съпричиняване, като не се установява въведеният допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Апелативен съд – Пловдив е съобразил всички събрани доказателствата по делото и направените във връзка с обсъждането им оплаквания във въззивната жалба, като е взел предвид: показанията на деликтвента Б. Д., дадени в качеството му на свидетел на 11.11.2022 г., по отношение на обстоятелството, че не е видял мотоциклета и е потвърдил, че е отнел предимството на пострадалия, излизайки от улица без предимство; САТЕ от 01.12.2020 г., съгласно която скоростта на мотоциклета непосредствено преди задействане на спирачната му система и произшествието е била около 47 км./ч., при разрешена за мястото скорост 50 км./ч., а в момента на удара е била 20 км./ч., както и заключението на вещото лице, че в този случай спасителна маневра е била невъзможна, а скоростта, с която е трябвало да се движи мотоциклетът, за да се избегне произшествието е 42 км./ч.; вероятното нарушаване на чл. 20, ал. 2 ЗДвП от страна на пострадалия и обстоятелството, че пострадалият е спазвал предписания му план за лечение, както и посещаването му на фитнес. Несъгласието на касаторът с фактическите изводи въз основа на така преценените доказателства представлява оплакване за необоснованост на въззивното решение и същото не може да бъде проверявано от настоящата инстанция в производството по чл. 288 ГПК. По втория въпрос е въведено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което не е налице. Относно задължението на въззивния съд да обсъди, въз основа на наведените в жалбата оплаквания, всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на страните, съгласно чл. 236, ал. 2 вр. с чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК е налице непротиворечива съдебна практика, инкорпорирана в Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС на РБ, прието при действието на ГПК (отм.), но приложимо и при действащия ГПК от 2007 г., Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; Решение № 115/17.09.2018 г. по гр. д. № 2150/2017 г. на ВКС, ГК, ІV г. о; Решение № 60266/23.12.2021 г. по гр. д. № 1136/2021 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС; Решение № 12/27.02.2020 г. по т. д. № 3217/2018 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС и мн. др. По приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД също е формирана задължителна практика, обективирана в ППВС № 17/63 г. и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС: Решение № 117/08.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т. о., Решение № 118/27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на ВКС, I т. о., Решение № 96/29.06.2015 г. по т. д. № 2461/2014 г. на ВКС, II т. о. и Решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на ВКС, II т. о. и др. Според горепосочената практика при определяне на дължимото застрахователно обезщетение би следвало да се съпостави конкретното поведение на делинквента и това на увредения и да се отчита тежестта на допуснатите от всеки нарушения, намиращи се в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат. При обективното съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД намаляването на дължимото от делинквента обезщетение не е обусловено от преценката дали е налице виновно и противоправно поведение на пострадалото лице за настъпване на увреждането, а дали конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия съставлява пряка и непосредствена причина за настъпване на вредите. Следователно, не са налице основания за промяна на гореизложената трайна и непротиворечива съдебна практика.
Третият въпрос се отнася до приложението на критериите по чл. 52 ЗЗД, лимитите на застраховане, обществено-икономическите и социални условия в страната спрямо размера на обезщетението. Въпреки твърдението за наличие на селективното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторът не е изложил практика, с което този въпрос да си противоречи. По отношение на този въпрос не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Необходимо е да се посочи, че в съдебната практика - Решение № 28/09.04.2015г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, II т. о., Решение № 83/06.07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г., II т. о. и др., е застъпено разбиране, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – моментът на настъпване на увреждането, т. е. те са ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претендирано по пряк иск на увредения спрямо застрахователя. В разглеждания случай, Апелативен съд– Пловдив е определил размера на обезщетението за неимуществените вреди, като е съобразил социално-икономическата обстановка към 28.07.2020 г. (датата на ПТП), минималната работна заплата в страната към този момент, както и лимита на отговорността на застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност“. При наличие на създадена задължителна практика на ВКС относно приложението на чл. 52 ЗЗД и според разясненията по т. 4 ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, при липса на необходимост от промяна на тази практика с оглед осъвременяването й поради изменения в законодателството или обществените условия, не е изпълнен и селективният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Не е налице и сочената предпоставка „очевидна неправилност” за допускане на касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение на ПАС според настоящия съдебен състав на ВКС не разкрива никой от изброените по-горе пороци. Твърденията на касатора за очевидна необоснованост, не отговарят на горепосочения критерий за „очевидна неправилност”. От събраните по делото доказателства и направените изявления на страните, с които са въведени спорните по делото факти, без да се навлиза в детайлна преценка, не може да се достигне до извод за очевидна грешка при формиране на вътрешното убеждение на съда.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
На осн. чл. 78, ал. 3 ГПК е поискано присъждане на разноски от ответника по касационната жалба. Тъй като отговорът на касационната жалба е подаден след изтичане на законоустановения срок, а в производството по чл. 288 ГПК единственото процесуално действие, което може да извърши ответната страна е да подаде надлежен отговор на касационна жалба, то не следва да му се присъждат разноски.
Водим от горното, Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 300/17.07.2023 г. по в. т. д. № 322/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: