ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1112

София, 30.04.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на шестнадесети април две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 2114 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. К. К., С. Х. С., А. Х. С., Руска Х. С., Д. Х. С. и В. Х. С., чрез пълномощника им адв. Ст. Ч. от АК-С., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 86/26.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 29/2023 г. по описа на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 295/18.11.2022 г., постановено по гр. д. № 281/2021 г. по описа на Окръжен съд-Сливен, с което частично са отхвърлени предявените от ищците срещу „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД активно субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на техния близък и родственик – Х. С. Т., починал при настъпило на 23.12.2020 г. ПТП, както следва по ищци и суми: 1) за М. К. К. – над присъдената сума от 60000 лв. до пълния му предявен размер от 200000 лв. (предявен частично от 300000 лв.) и 2) за С. Х. С., Руска Х. С., Д. Х. С. и В. Х. С. – над присъдените суми от по 50000 лв. (за всеки един от тях) до пълния им предявен размер от по 200000 лв. (предявени частично от 300000 лв.), ведно със законната лихва върху всяко едно главно парично притезание от 06.04.2021 г. до окончателното им заплащане. Като необжалвано първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, в която са уважени предявените осъдителни искове.

Касаторите поддържат, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е необосновано - при определяне на размера на заместващото обезщетение съобразно критериите за справедливост, установени в нормата на чл. 52 ЗЗД, решаващият съд не е съобразил в достатъчна степен високия интензитет на претърпените неимуществени вреди - ищците и починалия били изградили отношения, които се отличавали с изключителна духовна близост и привързаност, с определена зависимост в емоционален и материален аспект. Считат, че справедливите заместващи обезщетения за причинените им неимуществени вреди, които следва да бъдат присъдени, са в размер, съответен на предявените парични искове. Навеждат довод за неправилност на обжалваното решение в частта, в която въззивният съд е достигнал до правния извод, че чрез своето противоправно поведение (предприето пресичане на платното за движение на място, което не е обозначено с пешеходна пътека – внезапно иззад паркирано на платното превозно средство) загиналият пешеходец е допринесъл в единния съвкупен съпричинителен процес за настъпване на процесния вредоносен резултат, респ. че дори и да е налице съпричиняване на вредоносните последици, приносът на пострадалия е значително по-нисък от определения в размер на 50%.

Касаторите обосновават искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, като поставят следните процесуалноправни и материалноправни въпроса: 1. „При определяне на справедливото застрахователно обезщетение следва ли съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?“ (по този правен въпрос твърдят противоречие с решение № 83/06.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 795/2008 г.. II т. о. и решение № 1/26.03.2012 г. на ВКС по т. д. № 299/2011 г., II. т. о.); 2. „При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки и констатираното влошено психично здраве?“ (по този правен въпрос твърдят противоречие както със задължителната практика, намерила израз в ППВС 4/1968 г., така и с казуална практика на ВКС - решение № 149/02.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 574/2010 г., III г. о. и решение № 121/09.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 60/2012 г., II т. о., ТК); 3. „Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти?“ (по този правен въпрос твърдят противоречие с решение №148/28.06.2018 г. по гр. д. № 3923/2017 г. на ВКС, IV г. о.); 4. „При определяне на обезщетението следва ли съдът да отчита и инфлацията?“ (по този правен въпрос твърди противоречие с решение № 1/27.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2010 г., IV г. о.); 5. „Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време?“ (по този правен въпрос твърдят противоречие с решение 214/18/08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 230/04.12.2017 г. по гр. д. № 4874/2006 г. на ВКС, IV т. о. и с практика на ВКС – определение по чл. 288 ГПК, респ. на апелативни и окръжни съдилища, която не отговоря на нормативните изисквания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК); 6. „Следва ли в мотивите съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи, съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока?“ (по този процесуалноправен въпрос твърдят противоречие с решение № 15/30.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4604/2014 г., IV г. о.; решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г., ТК, ІІ отд. и решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., II г. о. на ВКС); 7. „Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба?“ (по този процесуалноправен въпрос твърдят противоречие с решение № 94/28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г., IV г. о. на ВКС; решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о. и решение № 1116/01.10.2008 г. по гр. д. № 4876/2007 г. на ВКС, V г. о.); 8. „Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания?“ (по този процесуалноправен въпрос твърдят противоречие както със задължителната практика - ППВС № 1/1953 г.; ППВС № 7/1965 г.; ППВС № 1/1985 г.; ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, така и с казуалната практика на ВКС - решение № 194/18.06.2013 г. по гр. д. № 1100/2012 г. на ІV г. о. на ВКС и решение № 94/28.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2623/2013 г., IV г. о.); 9. „Прилагането на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД обусловено ли е от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия, с което той обективно да е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на уврежданията? Следва ли ответникът да проведе пълно и главно доказване на възражението си по чл. 51, ал. 2 ЗЗД? Следва ли съдът да прецени заключението на вещото лице съобразно неговата обоснованост и да го обсъди наред с всички доказателства по делото?“ (по тези материалноправни и процесуалноправни въпроса твърдят противоречие с решение № 96/29.06.2015 г. по т. д. № 2461/2014 г. на ВКС, ІІ т. о.; решение № 50131/24.10.2022 г. по т. д. 1542/2021 г. на ВКС, І т. о.; решение № 100/29.06.2021 г. по гр. д. № 2996/2020 г. на ВКС, ІІІ гр. о.; решение № 99/8.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 44/2012 г., ІІ т. о„ ТК,: решение № 151/12.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 1140/2011 г., II т. о.; решение № 166/1.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 60/2013 г.; II т. о. и решение № 169/2.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 1643/2013 г., II т. о., ТК); 10. „Следва ли при определяне степента на съпричиняване да бъде установен действителният обем, в който пострадалото лице и делинквентът са допринесли за настъпването на произшествието?“ (по този материалноправен въпрос твърдят противоречие с решение № 15/12.02.2018 г. по т. д. №1423/2017 г. на ВКС, II т. о.; решение № 105/19.06.2017 г. по гр. д. № 60353/2016 г., III г. о. на ВКС; решение № 43/16.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г., II т. о. на ВКС и решение № 39/16.07.2010 г. по т. д. № 551/2009 г., II т. о. на ВКС); 11. „Следва ли при постановяване на въззивното решение да бъдат взети предвид всички доказателства, взети в тяхната съвкупност и взаимосвързаност?“ и 12. „Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?“ (считат, че правният отговор на последните два процесуалноправни въпроса ще способства както за точното прилагане на закона, така и за развитие на правото).

Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните не са спорни правопораждащите предявените материални права юридически факти - настъпването на застрахователното събитие, вината на застрахования водач на процесното ПТП и причинно-следствената връзка между неговото противоправно поведение и смъртта на Т., от която са настъпили твърдените от ищците неимуществени вреди. Именно в тази част въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, като по този начин ги е възприел като свои фактически и правни съждения. Апелативният съд е счел, че спорът пред него се съсредоточава върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне размера на заместващото обезщетение, както и дали чрез своето противоправно поведение (пешеходец, пресичащ пътното платно на необозначено за това място) пострадалият е допринесъл в цялостния съпричинителен процес на явленията и фактите в обективната действителност за настъпване на вредоносния резултат, респ. относно степента на участие на пострадалия в този единен процес.

При определяне на размера на заместващото обезщетение за причинените на ищците при настъпване на релевантното застрахователно събитие - смъртта на техния близък и родственик, неимуществени вреди, апелативният съд, позовавайки се на формирана по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, е изяснил, че на обезщетение подлежат всички неимуществени вреди, включващи всички онези телесни и психически увреждания на пострадалия и претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни емоционални изживявания на лицето, които се отразяват върху психиката и/или създаващи социален дискомфорт за определен период от време. Взел е предвид следните общи критерии: обстоятелствата, при които е настъпила смъртта; интензитета и продължителността на болките и страданията на ищците; общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество; конкретните икономически условия в страната - като помощен критерий, израз на който са лимитите на застрахователно покритие към момента на настъпване на застрахователното събитие.

Прилагайки тези критерии за справедливост при определяне на заместващото обезщетение, въззивният съд е съобразил, че в конкретния казус пострадалият е бил мъж в своята зрялост, активна работоспособност, поради което внезапната му смърт се е отразила тежко на близките му – загубили са неговата икономическа и социална подкрепа, като са изживели емоционален стрес и тъга. Изяснено е, че ищците са членове на неговото семейство - жената, с която е живял повече от 30 години, и родените им деца, поради което те са от най-близкия кръг, на които законът признава право на обезщетение за всички понесени от тях неимуществени вреди вследствие на неговата кончина. При така приетите за установени правнорелевантни факти апелативният съд е обосновал правния извод, че определените от окръжния съд размери за всеки един от ищците съответстват на констатираните по делото по вид и размер негативни емоции – след внезапната кончината на техния най-близък човек. С оглед на изяснените от свидетелските показания правнорелевантни факти въззивният съд е извел фактическото съждение, че ищците и загиналият са изградили близки и добри взаимоотношения, като неговата смърт е предизвикала у тях силни и продължителни отрицателни емоции - психично състояние, което е трудно преодолимо и мъчително. Съобразил е и размера на заместващите обезщетения, които са определени по справедливост от съдилищата при сходни житейски случаи (близки по време и конкретен обем на вредите). В този смисъл, е изяснил, че причиняването на смърт на близък човек и възможността за справянето с подобна тежка психична травма несъмнено е от най-тежките житейски предизвикателства, като това обстоятелство обуславя и по-висок размер на обезщетението. Разглеждайки релевираните във въззивната жалба правни доводи за необоснованост на първоинстанционното решение относно справедливия размер на присъденото заместващо обезщетение, въззивният съд е заключил, че претендираният от въззивниците по-висок размер не се подкрепя от събраните по делото доказателства с оглед на установения обем на вредите за всеки от ищците и интензитета на понесените страдания – противното би означавало да се наруши принципът на справедливостта, тъй като несъразмерното на вредите обезщетение би се квалифицирало като неоснователно обогатяване.

Апелативният съд е приел за основателно релевираното от ответника правонамаляващо материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия – той бил навлязъл внезапно на пътното платно на място, което не било предвидено за пресичане от пешеходци, бил облечен с тъмни дрехи, в тъмната част на денонощието, с което възпрепятствал водача на автомобила да предотврати сблъсъка.

Счел е, че от събраните по делото доказателства напълно се изяснявал механизмът на произшествието - пострадалият като пешеходец, пресичащ на необозначено място, е имал възможност от своето място да възприеме наближаващия автомобил. Но съобразно приетите за установени факти – от една страна, застрахованият делинквент е управлявал процесния лек автомобил след употреба на алкохол и с превишена скоростта на движение, а от друга – загиналият пешеходец е предприел неправилно пресичане на платното за движение, не на обозначеното за това място, въззивният съд е възприел изложените в първоинстанционното решение съображения за наличие на принос на пострадалия за настъпилите вредоносни последици, вследствие на което се е произнесъл относно степента на участие на пострадалия и делинквента в цялостния съпричинителен процес на обстоятелствата и явленията в обективната действителност. Прилагайки тълкувателните разяснения, дадени по т. 7 от ППВС № 17/1963 г., апелативният съд е приел, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява не само ако самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, но и когато е доказана пряка причинна връзка между неговото противоправно поведение и настъпилия вредоносен резултат. При определяне на конкретния принос за настъпване на тези вредоносни последици се взима предвид относителният дял на всеки от участниците в увреждащото събитие и тежестта на противоправните прояви на всеки от тях, имащи непосредствено въздействие за настъпване на увреждащото събитие и причинените от него вреди.

За да обоснове фактическо съждение за тъждественост в съпричинителния процес на противоправното поведение на делинквента и пострадалия, въззивният съд е възприел доказателствените изводи на приетата по делото САТЕ, съгласно които водачът на л. а. „Шкода О.“ не е имал техническата възможност да възприеме пешеходеца, когато е бил на разстояние по-голямо от опасната зона за спиране - пешеходецът е навлязъл на платното зад паркиран автомобил върху левия тротоар. Напротив, загиналият е имал техническа възможност да възприеме приближаващия автомобил, неговото положение и скорост (при липса на препятствие, което да му попречи да се убеди, че приближава автомобил). Водачът на МПС е могъл да възприеме опасността (пешеходеца) на разстояние от около 49 м. пред автомобила, но пострадалият не е бил осветен от късите светлини на лекия автомобил (произшествието е настъпило в тъмната част на денонощието). Съобразно съществуващата техническа възможност пешеходецът да възприеме приближаващия автомобил, вкл. неговата скорост и положение, той е следвало да го пропусне, а едва след това да предприеме пресичане на платното за движение. В този смисъл, две са основните технически причини, довели до настъпването на ПТП - неправилното поведение на пешеходеца, който предприел пресичане на платното за движение извън зоната на действие на пешеходна пътека и технически неправилното поведение на водача на автомобила при избора си на скорост в зоната на населено място. Технически правилно е било водачът на автомобила да се движи с максимално разрешената скорост на движение в населено място - 50 км/ч, а пешеходецът, при предприето неправилно пресичане на пътното платно - да пропусне движещия се автомобил и тогава да пресече платното. Апелативният съд, съобразявайки правнорелевантните обстоятелства - загиналият е предприел на неопределено за целта място пресичане на пътното платно (на улица в населено място, в тъмната част на денонощието и на незначително отстоянието от обозначени зони за пресичане на пътното платно, внезапно иззад паркирано на платното превозно средство), е достигнал до правния извод, че е установено противоправното поведение на пешеходеца, като този факт обуславя неговия тъждествен принос при настъпване на вредоносните последици (неговата кончина). Но условията на ограничена видимост - поради паркирано на уличното платно МПС, е следвало да бъдат съобразени не само от пострадалия, но и от водача на лекия автомобил – в не по-ниска степен. Следователно, нарушенията на правилата за движение и безопасност от страна на двамата участници в произшествието са допринесли в равна степен за това то да не може да бъде избегнато субективно от водача чрез спиране или маневра – съобразно зоната на пряка видимост и спирачния път на автомобила. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи въззивният съд е споделил като краен резултат развитите в обжалваното решение съображения, поради което го е потвърдил – в обжалваната му част.

Обобщени първите пет материалноправни въпроса са свързани с изясняване на нормативните критерии, уредени в чл. 52 ЗЗД, за определяне на заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди – по справедливост. Макар и да отговорят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280 ГПК (те са от значение за изхода на правния спор пред въззивния съд, тъй като са обусловили неговата решаваща воля), не са разрешени в противоречие със задължителната (ППВС 4/1968 г.) и казуална практика на ВКС, вкл. и тази, която е цитирана в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Апелативният съд е съобразил тълкувателните разяснения, дадени по т. 2 от ППВС 4/1968 г., в което се приема, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението - при причиняването на смърт от значение са възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и редица друго обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Именно за да обоснове конкретния размер на присъденото заместващо обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди от кончината на техния близък и роднина, въззивният съд е съобразил обстоятелствата, при които е настъпила смъртта; интензитета и продължителността на болките и страданията на ищците; общественото разбиране за справедливост на съответния етап от развитие на самото общество; конкретните икономически условия в страната - като помощен критерий, израз на който са лимитите на застрахователно покритие към момента на настъпване на застрахователното събитие. Взел е предвид обстоятелството, че в конкретния случай пострадалият е бил мъж в своята зрялост, активна работоспособност, поради което внезапната му смърт се е отразила тежко на близките му – загубили са неговата икономическа и социална подкрепа, като са изживели емоционален стрес и тъга. Ищците са членове на неговото семейство - жената, с която е живял повече от 30 години, и родените им деца, поради което те са от най-близкия кръг, на които законът признава право на обезщетение за всички понесени от тях вследствие на неговата кончина неимуществени вреди. Те и загиналият са изградили близки и добри взаимоотношения, като неговата смърт е предизвикала у тях силни и продължителни отрицателни емоции - психично състояние, което е трудно преодолимо и мъчително. Разглеждайки релевираните във въззивната жалба правни доводи за необоснованост на първоинстанционното решение относно справедливия размер на присъденото заместващо обезщетение, въззивният съд е заключил, че претендираният от въззивниците по-висок размер обаче не се подкрепя от събраните по делото доказателства с оглед на установения обем на вредите за всеки от ищците и интензитета на понесените страдания – противното би означавало да се наруши принципът на справедливостта, тъй като несъразмерното на вредите обезщетение би се квалифицирало като неоснователно обогатяване. Дали при определяне на конкретния размер на присъденото заместващо обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди от кончината на техния близък и родственик, въззивният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, представляваща необоснованост на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе едва при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Следователно, не трябва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по първите пет материалноправни въпроса.

Обобщени шестият, седмият и осмият процесуалноправни въпроса са от значение за установяване на действителните правнорелевантните факти по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателствени средства и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да разреши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената съдебна практика на ВКС (вкл. посочената от касаторите задължителна и казуална практика на ВКС). В обжалваното решение САС е изяснил защо и въз основа на кои доказателствени средства е приел за установени определени правнорелевантни факти, свързани както с определяне на размера на заместващото обезщетение, което трябва да бъде определено съобразно уредените в чл. 52 ЗЗД критерии за справедливост, така и с неговото фактическо съждение за принос на пострадалия за настъпване на релевантните вредоносни последици (неговата кончина), а именно чрез своето противоправно поведение (предприемане като пешеходец на неопределено за целта място пресичане на пътното платно - на улица в населено място, в тъмната част на денонощието и на незначително отстоянието от обозначени зони за пресичане на пътното платно, внезапно иззад паркирано на платното превозно средство), установено от приетата като компетентно изготвена САТЕ, загиналият е допринесъл в съвкупния съпричинителен процес до осъществяването на вредоносния резултат. Следователно, апелативният съд е разгледал правния спор в неговата цялост – въз основа на приетите за установени от събраните писмени доказателствени средства правнозначими обстоятелства и при обсъждане на правните доводи на страните относно обосноваността на правния извод на първоинстанционния съд за основателност на наведеното от ответника правонамаляващо материалноправно възражение за съпричиняване на вредите от противоправното поведение на загиналия пешеходец, поради което въззивното решение не е постановено в противоречие с формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, посочена в изложението на касатора по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. По тъждествени правни съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по деветата група материалноправни и процесуалноправни въпроса - апелативният съд се е съобразил с константната практика на ВКС, съобразно която изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения и че намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД предполага доказани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за настъпване на вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Възприемайки установения от САТЕ механизъм (динамика) на процесното ПТП, въззивният съд е достигнал до фактически извод, че загиналият е допринесъл със своето противоправно поведение в единния съпричинителен процес за настъпване на процесното ПТП. Следователно, съдът не се отклонил от константната практика на ВКС, съгласно която на делинквента, респ. на субекта, който носи обезпечително-гаранционна отговорност за причинените имуществени и неимуществени вреди за чужди виновни деяния, принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест) да установи по несъмнен, безспорен начин (чрез пълно доказване, както предписва правната норма на чл. 154, ал. 1 ГПК), че пострадалият е извършил твърдяното противоправно поведение, което да е в причинно-следствена връзка с настъпване на вредоносния резултат. В този смисъл, по този въпрос касаторите не са установили пораждането на уредената в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК специална процесуална предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – той да е решен в противоречие с практиката на ВКС.

По десетия материалноправен въпрос, който съобразно тълкувателните разяснения по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК касационната инстанция е уточнила и конкретизирала: „Кои са законоустановените критерии за определяне на конкретния принос на делинквента и пострадалия в единния цялостен съпричинителен процес между фактите и явленията в обективната действителност и какви са нормативните изисквания за съпоставяне на тяхното каузално участие в процеса на настъпване на вредоносните последици?”, въззивното решение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване. Този въпрос е значим за правния спор, тъй като е включен в неговия предмет и е обусловил правния извод на въззивния съд за определяне на степента на казуалния принос на загиналия при настъпване на процесното ПТП, поради което съответства на общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторите обосновават и специалната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, като поддържат, че този материалноправен въпрос е разрешен в противоречие с формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС - в посоченото от касаторите решение № 15/12.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 1423/2017 г., II т. о., ТК, но и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 46/05.06.2014 г. по т. д. № 3696/2013 г. по описа на ВКС, ТК, II т. о., решение № 117/08.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. по описа на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 17/8.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 2264/2022 г., I т. о., ТК. В този смисъл, следва да се извърши проверка на съответствието на даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос с посочената практика на ВКС.

Тъй като въззивното решение е допуснато до касационно обжалване при допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, от една страна, не е породена твърдяната от касаторите специална процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване (поставените процесуалноправни единадесети и дванадесети въпроса да са от значение както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото), а от друга, не следва да се разглежда самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението да е очевидно неправилно.

Касаторите са освободени на основание чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК от процесуалното задължение за заплащане на държавна такса.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 86/26.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 29/2023 г. по описа на Бургаския апелативен съд, в частта, в която са отхвърлени предявените от М. К. К., С. Х. С., А. Х. С., Руска Х. С., Д. Х. С. и В. Х. С. срещу „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на техния близък и родственик – Х. С. Т., починал при настъпило на 23.12.2020 г. ПТП, както следва: 1) за М. К. К. – над присъдената сума от 60000 лв. до размера от 120000 лв. и 2) за С. Х. С., Руска Х. С., Д. Х. С. и В. Х. С. – над присъдените суми от по 50000 лв. (за всеки един от тях) до размера от по 100000 лв. (за всеки един от тях), ведно със законната лихва върху всяко едно главно парично притезание от 06.04.2021 г. до окончателното им заплащане.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 86/26.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 29/2023 г. по описа на Бургаския апелативен съд, в частта, в която са отхвърлени предявените от М. К. К., С. Х. С., А. Х. С., Руска Х. С., Д. Х. С. и В. Х. С. срещу „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на техния близък и родственик – Х. С. Т., починал при настъпило на 23.12.2020 г. ПТП, както следва: 1) за М. К. К. – над сумата от 120000 лв. до пълния му предявен размер от 200000 лв. и 2) за С. Х. С., Руска Х. С., Д. Х. С. и В. Х. С. – над сумата от 50000 лв. (за всеки един от тях) до пълния им предявен размер от до пълния му предявен размер от 200000 лв. (за всеки един от тях), ведно със законната лихва върху всяко едно главно парично притезание от 06.04.2021 г. до окончателното им заплащане.

ДЕЛОТО да се докладва на председателя на ІI ТО за насрочване в открито съдебно заседание.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.