ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1108

София, 30.04.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, В. Т. отделение, Четвърти състав, в закрито заседание на шестнадесети април две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 2149 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. А. Г., чрез адв. Вл. Л. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 429/19.07.2023 г., постановено по в. гр. д. № 275/2023 г. по описа на Софийски окръжен съд, І въззивен с-в, с което е потвърдено решение № 260001/11.01.2023 г., постановено по гр. д. № 696/2020 г. по описа на Районен съд-Благоевград, с което е уважен предявеният от публичния изпълнител при ТД на НАП-София срещу „Ти Г. С. БГ“ ЕООД и Т. А. Г. главен конститутивен иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК за обявяване за относително недействителен (непротивопоставим) – спрямо държавата, на сключения между ответниците договор за покупко-продажба, удостоверен в н. а. № 29, съставен по н. д. № 570/2018 г. от нотариус Д. Г., по силата на който „Ти Г. С. БГ” ЕООД е прехвърлило на възмездно правно основание на Т. А. Г. следната недвижима вещ: магазин за промишлени стоки на един етаж, със застроена площ от 38 м2, с идентификатор 05815.304.132.4 по КК и КР на [населено място], одобрен със Заповед № РД-18-49/14.10.2011 г. на изп. д. на АГКК, с предназначение: сграда за търговия, заедно с 1/9 ид. части от мястото, в което е построена сградата, представляващо поземлен имот с идентификатор 05815.304.132 по КК и КР на [населено място], с площ от 1709 м2; представляващ по предходен градоустройствен план парцел X., кв. 63, при съседи: парцел X.-1326, улица, улица, парцел X-50, парцел X.-1327, парцел X.-1338, парцел X.-1337, а при граници по идентификатори: 05815.304.1560, 05815.304.137, 05815.304.135, 05815.304.134,5815.304.133, 05815.304.1546, 05815.304.131.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е постановено при неправилно прилагане на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до необоснованост – поради необсъждане на релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение въззивният съд незаконосъобразно е достигнал до правното съждение, че ищецът е установил всички правопораждащи спорното потестативно материално право юридически факти. В този смисъл, счита, че е останало неустановено правнорелевантното обстоятелство дали процесният ревизионен акт е влязъл в сила, за да се приеме, че данъчният орган е установил процесните публични задължения, каквото било нормативното изискване, предписано в чл. 216, ал. 1 ДОПК. Поддържа релевираното в отговора на исковата молба правно твърдение за недоказаност пораждането и съществуването на предявеното преобразуващо субективно право, тъй като предварителният договор за покупко-продажба на процесния имот е сключен преди връчване на данъчно задълженото лице на заповедта за възлагане на ревизия, т. е. било установено в процеса на доказване, че последващата възмездна транслативна сделка не е била сключена във вреда на публичния взискател.

Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроса: 1. „Следва ли публично вземане, по което ищецът по специалните отменителни искове по чл. 216, ал. 1 ДОПК се явява кредитор, да е установено с влязло в сила съдебно решение към момента на извършване на разпоредителната сделка?“ и 2. „Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?“ (по тези два правни въпроса твърди противоречие с решение от 30.12.2009 г. по т. д. № 430/2009 г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 436/22.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 308/2011 г„ III г. о., ГК).

Ответникът по касационната жалба – публичният изпълнител при ТД на НАП-София, и необходимият задължителен другар на касатора - „Ти Г. С. БГ“ ЕООД, не са подали в законоустановения срок писмен отговор срещу нея.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото не съществува спор между страните, че със заповед № Р-22002318004916-020-001/21.08.2018 г. е възложено извършване на данъчна ревизия на „Ти Г. С. БГ” ЕООД, представлявано към този момент от Т. А. Г., като тази заповед е връчена на дружеството по електронен път на 10.09.2018 г. Ревизията е приключила с Ревизионен акт № Р-22002318004916-091-001/27.03.2019 г., с който са установени публични задължения на „Ти Г. С. БГ” ЕООД за периода от 01.01.2016 г. до 30.06.2018 г. в размер общо на 84676,72 лв. и мораторни лихви в размер общо на 17530,30 лв. Ревизионният акт е връчен на 29.05.2019 г. по реда на чл. 32 ДОПК. С договор за покупко-продажба от 28.09.2018 г., удостоверен в нотариален акт № 29, съставен по н. д. № 570/2018 г. от нотариус Д. Г., „Ти Г. С. БГ” ЕООД, с управител към този момент и принципал Т. А. Г., е прехвърлило на Т. А. Г. имота, предмет на оспорената с конститутивния иск транслативна възмездна сделка, за цена от 9900 лв. – при данъчна оценка на тази недвижима вещ на стойност от 15796,60 лв. Окръжният съд е приел, че от договор за срочен банков кредит от 13.01.2017 г., сключен между „Райфайзен (България)” ЕАД, като кредитодател, и „Ти Г. С. БГ” ЕООД и Т. А. Г., солидарни длъжници, се установява, че по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя „Ти Г. С. БГ” ЕООД кредит в размер на 37000 лв. с краен срок за погасяване 05.01.2027 г., като за обезпечение на вземанията кредитополучателят е учредил в полза на банката ипотека върху недвижимия имот, който впоследствие е станал предмет на твърдяната увреждаща сделка. От нотариален акт за продажба на недвижим имоти № 8, съставен по н. д. № 8/20.01.2017 г. на нотариус Д. Г., се изяснявало, че преди учредяване на ипотеката това дружество е придобило правото на собственост върху същия недвижим имот при уговорена продажна цена от 49000 лв. Въззивният съд е обсъдил доказателствената стойност на представения от ответниците предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 03.09.2018 г., сключен между „Ти Г. С. БГ” ЕООД, като обещател, и Т. А. Г., като купувач, с предмет процесния магазин - при продажна цена от 9900 лв. Приел е за установено, че съгласно този договор Т. А. Г. - съдлъжник по договора за банков кредит от 13.01.2017 г., се е съгласила да погаси част от дълга на дружеството към банката в размер на 19220 лв., както и да заплати всички държавни, нотариални и други такси, необходими за заличаване на учредената в полза на банката договорна ипотека върху имотите, предмет на договора, а „Ти Г. С. БГ” ЕООД е поело задължение в 1-месечен срок от заличаване на ипотеката да прехвърли правото на собственост върху недвижимите имоти на Т. А. Г.. По делото липсвал спор, че на 20.09.2018 г. по сметката на „Ти Г. С. БГ” ЕООД Т. А. Г. внесла на каса сумата от 19220 лв., като от удостоверение от 20.07.2021 г., издадено от „Райфайзенбанк (България)” ЕАД, се изяснявало, че внесената сума е отнесена към предсрочно погасяване на парично задължение, породено от процесния договор за банков кредит, както и че размерът на погасения дълг по този кредит - към 20.09.2018 г., възлиза на сумата от 30890,89 лв.

Окръжният съд е съобразил доказателствените изводи на приетата СТЕ, съгласно които пазарната стойност на имота, предмет на оспорената възмездна транслативна сделка, към 13.01.2017 г. е на стойност от 43195.00 лв., към 03.09.2018 г. - 43080 лв., а към момента на изготвяне на заключението - 43657 лв.

Въззивният съд е приел, че следните материалноправни предпоставки обуславят възникването на предявеното потестативно право за обявяване на оспорената сделка за относително недействителна (непротивопоставима) по отношение на държавата: 1) твърдяната увреждаща разпоредителна сделка да е между свързани лица по смисъла на § 1, т. 3, б. „а“ от ДР на ДОПК; 2) тя да е сключена след връчване на заповед за извършване на ревизия; 3) тази ревизия да е приключила с установяване на публични задължения на дружеството-продавач към държавата и 4) оспорената транслативна сделка да уврежда публичния взискател, т. е. в резултат на нея да се е достигнало до намаляване на имуществения комплекс на длъжника, от който публичният взискател да е имал възможност да удовлетвори установените при ревизията публични вземания. При анализиране на събраните по делото доказателства окръжният съд е обосновал правното съждение, че тези правопораждащи предявеното преобразуващо право юридически факти са породени в обективната действителност. Разглеждайки наведените във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, съдът е изяснил, че при фактическия състав, очертан в хипотезиса на разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК, увреждането на публичния взискател се явява обстоятелство от обективно естество, като то е налице във всички случаи, когато в резултат на извършената разпоредителна сделка между свързани лица (в случая управител на дружеството продавач е купувачът Т. А. Г.) се препятства или затруднява правната възможност на публичния взискател да удовлетвори установените публични задължения от имуществото на длъжника. Процесната разпоредителна сделка с имуществото на длъжника е увреждаща държавата, тъй като за удовлетворяване вземанията на кредитора служи цялото имущество на длъжника, който не разполага с правна възможност да посочва от кое негово имуществено право кредиторът да се удовлетвори. Въззивният съд е съобразил и обстоятелството, че процесната продажба е извършена при цена, която е по-ниска от данъчната оценка на имота, и над четири пъти по-ниска от средната пазарна цена за имоти, сходни по вид. По довода за неправилност на първоинстанционното решение и във връзка с позоваването на предварителния договор за покупко-продажба от 03.09.2018 г. окръжният съд е изяснил, че елемент от фактическия състав по чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК (ред. ДВ, бр. 105/2005 г., в сила от 1.01.2006 г.) е оспорената разпоредителна сделка да е сключена след връчване на заповедта за извършване на ревизия, т. е. релевантен е моментът на сключване на процесния възмезден транслативен договор, а не на предварителния договор, който не притежава вещно-прехвърлително действие, а само поражда облигационни задължения за сключване на окончателния договор за покупко-продажба. Именно двустранната сделка, която е удостоверена в нотариалния акт и въз основа на която е прехвърлено правото на собственост върху процесният имот, е сключен 18 дни след връчване на процесната заповед за ревизия.

Въззивният съд е съобразил, че доколкото предварителният договор представлява частен документ без обвързваща материална доказателствена сила (извън формалната доказателствена сила по смисъла на чл. 180 ГПК), неговата доказателствена сила трябва да се преценява по вътрешно убеждение с оглед всички други данни по делото. Приел е, че „трето лице“ по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК е този правен субект, който черпи права от подписалия документа, като тези права могат да се породят само при условие, че датата на възникването им предшества датата на документа. Следователно, това са онези неучаствали в съставянето на документа лица, които черпят права от някой от издателите на същия и биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране. Въз основа на тези съображения съдът е достигнал до правното съждение, че оспореният факт на сключване на представения договор и датата на сключването му, въпреки че ищецът не е „трето лице“ в изяснения по-горе смисъл, трябва да бъдат установени с всички други доказателствени средства и то от лицето, което претендира изгодни за себе си правни последици от фактите, които са предмет на извършените изявления, т. е. от ответниците. Въззивният съд е счел, че по делото не е проведено надлежно доказване на оспорения факт на сключване на представения предварителен договор и датата на сключването му, поради което и след като е приел за установени всички правопораждащи спорното потестативно право юридически факти е уважил предявения иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК – за прогласяване на относителната недействителност (непротивопоставимост) на оспорения договор за продажба.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Първият – материалноправният, въпрос не е от значение за изхода на спора по настоящото дело (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК), тъй като той не е обусловил решаващата воля на въззивния съд, респ. касаторът не е обосновал връзката на този правен въпрос с конкретно правно съждение на въззивния съд, поради което не е налице общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Във въззивната жалба въззивникът не е навел правен довод, че една от материалните предпоставки за възникване на предявеното потестативно право по чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК представлява обстоятелството публичните вземания да са установени с влязъл в сила ревизионен акт. Това правно съждение се поддържа за първи път пред касационната инстанция, поради което въззивният съд не е имал повод да се произнася по него. От друга страна, окръжният съд, след като е приел за доказано, че с ревизионния акт са установени процесните публични задължения, е изяснил, че той е връчен на данъчнозадълженото лице на 29.05.2019 г. по реда на чл. 32 ДОПК, а касаторът не твърди, че е подал жалба срещу ревизионния акт по административен ред пред компетентния решаващ орган (арг. чл. 152 ДОПК), което обстоятелство като абсолютна процесуална предпоставка обуславя допустимостта на съдебното обжалване (арг. чл. 156, ал. 2 ДОПК).

Поставеният процесуалноправен въпрос, макар и да отговаря на общата процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, не е решен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и с посоченото в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК решение (специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Той е свързан с процесуалното задължение на въззивния съд – при обсъждане на всички правни и фактически доводи на страните за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, да формира своето вътрешно убеждение по спорния предмет на делото само въз основа на приетите за установени от него правнорелевантни факти и закона, като ги подведе под диспозицията на приложимата материалноправна норма (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК). Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, относими към изясняване възникването на правопораждащите спорното потестативно право юридически факти, като се е произнесъл по наведените във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената съдебна практика на ВКС. Въззивният съд е изяснил защо е възприел за неоснователен правния довод на въззивника, че липсата на намерение за увреждане на публичния взискател се установявало чрез сключения предварителен договор за покупко-продажба на процесния имот – приел е, че увреждащата сделка представлява удостовереният в нотариална форма транслативен договор, който е сключен след връчване на заповедта за възлагане на ревизията. От друга страна, счел е, че предварителният договор не е с достоверна дата, поради което не е противопоставим на ищеца. По същество с този процесуалноправен въпрос се релевират правни доводи за необоснованост на обжалвания съдебен акт, респ. за неправилно приложение на процесуалния закон от въззивния съд - касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2 и 3 ГПК, които обаче могат да бъдат разглеждани едва в производството по чл. 290 ГПК, т. е. след установяване, че въззивното решение подлежи на касационен контрол.

Поради тези правни съображения поставените правни въпроси не отговаря и на специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Материалните предпоставки, които са включени във фактическия състав на правната норма, уредена в чл. 216, ал. 1, т. 6 (в релевантната редакция ДВ, бр. 105/2005 г., в сила от 1.01.2006 г.) ДОПК са разяснявани както от правната доктрина, така и в съдебната практика, вкл. и в цитираната в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което произнасянето по този въпрос от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на тази правна норма, респ. за развитие на правото - разпоредбите, които уреждат потестативното право на публичния изпълнител за обявяване на увреждащи държавата сделки, са ясни и непротиворечиви.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 429/19.07.2023 г., постановено по в. гр. д. № 275/2023 г. по описа на Софийски окръжен съд, І въззивен с-в.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.