О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 2838София, 10.06.2024 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 87 от 2024 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№4375/05.07.2023г., подадена от С. Г. М. и Д. Г. С. чрез процесуалния им представител адв. К. Н. К. от ВАК, срещу решение №128, постановено на 05.05.2023г. от Добричкия окръжен съд по в. гр. д.№70/2023г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени предявените от касаторите искове с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР за признаване за установено по отношение на Д. И. К., че ищците са собственици при равни квоти (от по 1/2 ид. част) на реална част от 5.69 кв. м., обозначена с жълт цвят върху комбинираната скица-приложение №8 към СТЕ, изготвена от в. л. инж. К. Б., като в най-широката си част реалната част е от 60 см., която скица е приподписана от съда и е неразделна част от решението, въз основа на договори за дарение, обективирани в н. а., вписан в СВ-Д. под №100, том ХХІІІ, дело №7201/2008г., вх. рег. №13494/26.09.2008г. и н. а., вписан в СВ-Д. под акт №99, том ХХІІІ, дело №7200/2008г., вх. рег. №13493/26.09.2008г., както и че описаната реална част поради грешка в кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед №РД-18-15/12.05.2005г. на изпълнителния директор на АГКК, неправилно е заснета като част от имота на ответника-ПИ с идентификатор [№].
В изложението се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните правни въпроси:
1.При иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР кой е релевантният момент за установяване на правата на ищеца - датата на одобряване на кадастралната карта или датата на предявяване на иска.
Поддържат, че в противоречие с практиката на ВКС (решение №104 от 20.01.2021г. по гр. д.№4498/2019г. на І г. о. на ВКС) въззивният съд е приел, че не е налице несъответствие с данните на процесните недвижими имоти в кадастралната карта и кадастралния регистър спрямо действителното им състояние към момента на одобряването им, т. е. не е налице погрешно отразяване на част от имота в кадастралната основа, т. е. прието е, че релевантния момент за установяване правата на ищците е моментът на одобряване на кадастралната карта, като е посочил също така, че за правилното разрешаване на основния спорен въпрос в исковото производство по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е необходимо не само проследяване и установяване на собствеността към момента на одобряване на кадастралната основа, но и проследяването в предходни моменти (преди одобрението на процесния план).
2.Задължен ли е въззивният съд да изложи мотиви към решението си, в които да посочи всички доводи, искания и възражения на страните и да направи преценка на доказателствата, като ги обсъди в мотивите си, както и конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка.
Поддържат, че в нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд не е извършил преценка на доказателствата и не е изложил мотиви по тях. Посочват, че наличието на масивна ограда между имота на ищците и имота на ответниците, която считат, че отразява действителното състояние на имотите към момента на одобряването на кадастралната карта, респ. към датата на предявяване на иска, по смисъла на § 1, т. 16 ДР на ЗКИР, било доказано с две експертизи и двама свидетели, но в обжалваното решение липсва произнасяне по тези доказателства. Поддържат, че така поставеният въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС (решение №60089 от 02.08.2021г. по т. д.№934/2020г. на І т. о. на ВКС).
3.Длъжен ли е въззивният съд при неяснота, свързана с изясняване вида и местоположението на конкретен строеж да извърши служебна проверка на публично общодостъпния сайт за уеб картографиране, съдържащ сателитни изображения и снимки на терен „Google карти“ (maps.google.com).
Посочват, че в хода на процеса пред първоинстанционния съд въпреки представените аерофотоснимки от Централен военен архив, вещите лица не успели да отговорят конкретно на поставените въпроси, свързани с наличието на процесната ограда, като твърдят, че тази ограда може да се види с изключително добра резолюция в общодостъпен за съда сайт за уеб картографиране още от 2012г. Поддържат, че като не е извършил проверка в достъпен за съда сайт, от който може да се добие визуално яснота по поставените на вещите лица въпроси, съдът не е изпълнил вменените му от закона задължения да осигурява на страните възможност и да им съдейства за установяване на фактите, които са от значение за решаване на делото-принцип, заложен в чл. 10 ГПК.
Поддържат, че така поставеният въпрос е от значение за изхода на делото, за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба Д. И. К. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Ю. О. от АК-Д., изразява становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни и е процесуално допустима.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:
С. Г. М. и Д. Г. С. са предявили срещу Д. И. К. по реда на чл. 54, ал. 2 ЗКИР във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК иск за признаване за установено, че ищците са собственици при равни квоти на реална част от 5.69 кв. м., обозначена на приложена към исковата молба скица, която реална част поради грешка в кадастралната карта на [населено място] неправилно е заснета като част от имота на ответника, представляващ ПИ [№], с твърдението, че са придобили правото на собственост по силата на сключени през 2008г. договори за дарение, а при условията на евентуалност - по силата на изтекла придобивна давност, броима 30 години назад от 05.03.2020г. -датата, на която са узнали за издадено на ответника разрешение за строеж №17/06.02.2020г., като към своето владение са присъединили и владението на своя праводател. Твърдят, че на място по протежение на границата между двата съседни имота е изградена масивна ограда с височина 2 метра, която е построена преди повече от 30 години, съществува и понастоящем и по която именно твърдят, че трябва да минава границата между имотите по кадастралната карта.
В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК Д. И. К. е оспорил така предявения иск с твърдението, че границата между двата имота по действащата кадастрална карта изцяло съвпада с границата по ПУП и назад във времето е била ситуирана по същия начин. Поддържа също така, че доколкото ПИ [№] до 2017г. е бил общинска собственост, то в полза на ищците не е могла да тече придобивна давност. Счита, че спорната реална част не може да бъде придобита от ищците по давност и с оглед установената в чл. 200, ал. 1 ЗУТ забрана.
От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че по силата на сключени през 2008г. договори за дарение, обективирани съответно в н. а.№157, том ІІ, рег. №3428, дело №241/2008г. и н. а.№158, том ІІ, рег. №3429, дело №242/2008г., Й. С. М. е дарила на С. Г. М. и Д. Г. С. по 1/2 идеална част от ПИ с идентификатор [№] по КК на [населено място], целият с площ от 339 кв. м., ведно с построената еднофамилна жилищна сграда.
Прието е, че на 17.03.2017г. Д. И. К. е закупил от И. И. Д. и М. В. Д. сграда за обществено хранене с идентификатор 72624.618.278.1, ведно с отстъпено право на строеж върху общинско дворно място с площ от 731 кв. м., съставляващо ПИ с идентификатор [№] по КК на [населено място] (н. а.№ 128, том І, рег. №1799, дело №121/2017г.), а на 06.12.2017г. е закупил с писмен договор от [община] правото на собственост върху 500 кв. м., представляващи ПИ с идентификатор [№] по КК на [населено място], за който имот са били съставени актове за общинска собственост №1238/28.08.2000г., №3627/28.07.2007г. и №5341/09.11.2017г.
Взето е предвид, че по искане на страните по делото е допусната СТЕ с предмет изследване на процесната масивна ограда, като вещото лице инж. К. Б. е дало заключение, което като обективно и компетентно изготвено е кредитирано от съда. Съобразено е, че според това заключение между двата съседни имота е изградена масивна ограда, като част от оградата съвпада с кадастралната граница между имотите, но е налице изместване с 60 см. в северозападния ъгъл на оградата, с което от ПИ [№], собственост на ответника, е отнета площ от 5.69 кв. м. в полза на ПИ [№]3, собственост на ищците. Въз основа на изготвена от вещото лице комбинирана скица е прието за установено, че има пълно съвпадение на кадастралната граница между имотите с границата по регулационния план на [населено място] от 1962г., както и с границата по регулационния план от 1989г., т. е. налице е съвпадение на границата между имотите и по трите плана. Посочено е, че според вещото лице посочената ограда е изградена без строително разрешение, каквото е изискването за огради над 0.60 м. височина. Установено е също така, че и в трите плана масивната ограда не е отразявана, като в даденото разрешение на строеж №17 от 06.02.2020г. е регламентирано оградата да бъде изградена изцяло в ПИ 72624.618.316, разрешението е по границата по действащия ЗРП, която съвпада и с границата по КК на [населено място]. Взето е предвид, че според доклада на вещото лице, когато е изработвана кадастралната карта на [населено място] през 2005г., започнало да се работи е по старите планове, конкретно старият одобрен кадастрален план от 1989г., който през 2005г. е заменен с кадастралната карта.
Взето е предвид, че е допуснато изслушване и на допълнителна СТЕ, за отговора на която в. л. Б. е извършил проверка в Геопортала на Министерство на отбраната относно снимки/кадър от филм от аерофотозаснемане на [населено място] от 1977г., 1984г., 1992г., 2003г. и 2015г., като въз основа на извършен анализ вещото лице е дало заключение, че този снимков материал не може да бъде основание за даване на заключение за наличие на масивна ограда, предмет на производството и от тези кадри не биха могли да бъдат правени абсолютно никакви относно параметрите за разположение на обекти, особено линейни, което е залегнало и в указанията за ползване на Геопортала на МО.
Съобразено е, че е допусната и повторна СТЕ със задача да бъде установено дали процесната ограда е била заснета на фотокадри, съхранявани в Геопортала на Министерство на отбраната, като според заключението на в. л.Г. Т. наличните в Геопортала фотокадри от 1977г., 1984г., 1992г,. 2003г. и 2015г. обхващат почти цялата територия на [населено място], но не са геореферирани, т. е. не са в точна координатна система, и не са приведени в ортогонална проекция. Взето е предвид, че според вещото лице единствено в цветното изображение от най-късния кадър от 2015г. би могло да се твърди, че е налице ограда на мястото на процесната, но не може да се каже от какъв материал е, колко е висока или широка, като вещото лице е категорично, че наличните в Геопортала на МО изображения служат само за дешифриране (опознаване, определяне) на елементи, но не и за измерителни документи.
При тези данни от правна страна въззивният съд е съобразил, че съгласно ТР №8 от 23.02.2016г. по тълк. д. №8/2014г. на ОСГК на ВКС, ЗКИР определя кадастъра като съвкупност от основни данни за местоположението, границите и размерите на недвижимите имоти, както и за правото на собственост и другите вещни права върху недвижимите имоти и техните носители, като документирането на данните се извършва чрез създаване на кадастрални карти и регистри, чийто обхват и съдържание са подробно уредени в ЗКИР и в Наредба № 3 от 28.04.2005г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри.
Съобразено е също така, че одобрените по реда на ЗКИР кадастрални карти и кадастрални регистри имат декларативно действие, от тях не произтичат промени във вещноправния статут на имотите, като за отразените данни за имотите в кадастралната карта законодателят е създал в чл. 2, ал. 5 ЗКИР оборима презумпция за вярност, но неправилното отразяване на правото на собственост не води до пораждане, изменение или погасяване на правото. Взето е предвид, че относно данните за носителите на вещни права, записани в кадастралния регистър, тази презумпция съществува доколкото следва да бъде зачетен легитимиращият ефект на акта за собственост, като отсъствието или наличието на запис или записи в кадастралния регистър не може да има доказателствено значение или легитимиращ ефект, по-големи от тези на актовете за собственост.
Посочено е, че предмет на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е установяване правото на собственост върху недвижим имот или идеална част от него както към момента на влизане в сила на кадастралната карта, така и към настоящия момент, ако са настъпили някакви факти, имащи значение за придобиване, изменение или погасяване на правото на собственост, тъй като съгласно чл. 2, ал. 3 ЗКИР кадастралната карта и кадастралните регистри отразяват вярно правото на собственост, а съгласно чл. 51 ЗКИР те трябва да бъдат поддържани в актуално състояние и следователно установяването както на спорното право на собственост, така и на неточното отразяване на обема на това право по принцип е към момента на предявяване на иска, респ. към момента на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество. Отбелязано е също така, че именно поради тази причина освен правото си на собственост, ищците по предявен иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР трябва да докажат, че е налице непълнота или грешка в кадастралната карта.
Този извод на въззивния съд изцяло съответства на задължителната практика на ВКС, съдържаща се в т. 4 от ТР №8/2014 от 23.02.2016г. по тълк. д.№8/2014г. на ОСГК на ВКС. Именно в съответствие с тази практика въззивният съд е анализирал данните по делото, съдържащи се в събраните доказателства, с цел да установи правата на спорещите страни както към момента на одобряване на кадастралната карта, така и към настоящия момент.
Посочено е, че правната последица, която настъпва след успешно проведена искова защита по реда на чл. 54, ал. 2 ЗКИР, е нанасянето на имота в кадастралния план като собствен на ищците, а грешка в плана ще бъде налице при разминаване между отразеното в плана и действителното правно положение на имота досежно неговите технически характеристики като граници и площ или между заснемането на имота в кадастралната карта и отразяването му кадастралния регистър като собственост на лице, което не е действителния титуляр на правото на собственост.
Съобразена е легалната дефиниция на понятията „непълноти“ и „грешки“ в кадастралната карта по смисъла на § 1, т. 16 ДР на ЗКИР и е прието, че в настоящия случай предявените искове са допустими, като между страните е налице спор за собственост, основан на погрешно според ищците отразяване на кадастралната основа на имотите, респ. в нанасянето на границата между имота на ищците с идентификатор [№] и съседния на него имот на ответника с идентификатор [№].
Посочено е, че за правилното разрешаване на основния спорен въпрос в исковото производство е необходимо не само проследяване и установяване на собствеността към момента на одобряване на кадастралната основа, но и проследяването в предходни моменти (преди одобрението на процесния план), вкл. чрез проследяване движението на процесния имот по нанасянето му във всички действали във времето планове, т. е. подлежи на изследване положението на имота по плановете, предхождащи одобряването на кадастралната карта, като се съобразява дали има прилагане на регулация по тях, което би обусловило трансформиране на регулационните граници в имотни и именно от така установеното следва да се направи извод дали има несъответствие между отразеното в одобрената кадастрална карта и действително притежаваното от ищеца право на собственост.
Тези съображения на въззивния съд изцяло съответстват на трайно установената практика на ВКС (решение №129/04.01.2018г., гр. д.№529/2017г. на ІІ г. о. на ВКС и посочените в него съдебни актове). Именно по тези съображения въззивният съд е приел, че събраните по делото доказателства не могат да бъдат опора на стабилен доказателствен извод относно наличието на грешка н кадастралната карта на [населено място] касателно процесните имоти, тъй като не се установява имотната граница по кадастралната карта да е била преместена, нито имотът на ищците да е намален със спорните 5.69 кв. м. Направен е и съответният извод, че не е установено по действащата кадастрална карта спорната реална част от 5.69 кв. м. да представлява част от притежавания от ищците имот, нито в одобрената кадастрална карта да се съдържа грешка относно отразяването на границата на имота на ищците. Посочено е, че границата на имота на ищците е нанесена така, както е нанесена в регулационния план, одобрен през 1962г., като според заключението на СТЕ от попълването на двата процесни имота в кадастралната основа на регулационния план, одобрен със заповед №2644/24.08.1962г. същите не са променяни.
Обсъдено е и твърдението на ищците, че са придобили правото на собственост върху спорните 5.69 кв. м. по силата на изтекла в тяхна полза придобивна давност, начиная от 24.06.1990г. (30 години преди образуването на делото пред районния съд) до 05.03.2020г. - датата, на която те са узнали за издаденото разрешение за строеж №17/06.02.2020г., вкл. чрез присъединяване владението на техния праводател.
Изложените от въззивния съд съображения досежно осъществяването на фактическия състав на придобивната давност в посочения период, както и изложените вече по-горе съображения досежно правната природа на иска, обосновават извод, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по първия, поставен в изложението към касационната жалба правен въпрос. В съответствие с трайно установената практика на ВКС, вкл. посочената в изложението, въззивният съд е проследил положението на съседните имоти по всички планове, предхождащи одобряването на кадастралната карта, както и твърдяните промени в принадлежността на правото на собственост върху спорната реална част на поддържаното в исковата молба придобивно основание.
Преценявайки основателността на твърдяното от ищците придобиване по давност на спорната реална част, на първо място въззивният съд е взел предвид, че до 06.12.2017г. (датата, на която е сключен договорът за продажба между [община] като продавач и Д. И. К. като купувач), ПИ [№] е бил частна общинска собственост. Съобразявайки този факт, въззивният съд е приел, че твърдяният придобивен способ не се е осъществил, тъй като придобиване по давност на имоти - частна държавна или общинска собственост, които са владени в периода до 31.05.2006г. не е възможно, тъй като преди изтичането на предвидения в чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен давностен срок при недобросъвестно владение, с разпоредбата на § 1 от Закона за допълнение на ЗС (ДВ, бр. 46 от 06.06.2006г.), в сила от 01.06.2006г., е прието, че давността за придобиване на такива имоти спира да тече до 31.12.2017г., след което така установеният мораториум е продължен до 31.12.2022г. Съобразено е и обявяването на нормата за противоконституционна с решение №3 от 24.02.2022г. на КС по к. д.№16/2021г., като е прието, че за периода 31.05.2006г.-30.12.2017г. и 20.08.2018г.-07.03.2022г. придобивна давност за имоти, частна държавна или общинска собственост, не е текла по силата на установения от законодателя мораториум и същата започва да тече от влизане в сила на решението на КС на 08.03.2022г.
Съобразено е също така, че при действието на ЗТСУ не е било допустимо придобиването по давност на реални части от парцели, както и че понастоящем реално обособена част от урегулиран поземлен имот може да бъде придобита по давност в хипотезата на чл. 200 ЗУТ само ако са налице изискванията на чл. 19, а предвиденото в чл. 200, ал. 2 ЗУТ изключение намира приложение само в хипотеза на присъединяване към съседен имот по реда на чл. 17 ЗУТ при първоначално урегулиране на територията. В съответствие с практиката на ВС и ВКС е прието, че ако фактическият състав на придобивната давност по чл. 79 ЗС не е завършен към момента на урегулирането на поземлените имоти, реално определени части от такива имоти могат да се придобиват по давност, само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ, съответно ако е налице изключението по чл. 200, ал. 2 ЗУТ. Посочено е, че реалната част, представляваща процесните 5.69 кв. м. очевидно не може да се обособи регулационно в самостоятелен имот, тъй като е под минимално установените в чл. 19 ЗУТ размери за повърхност.
Посочено е, че опора на доказателствен извод в противната насока не биха могли да бъдат и гласните доказателства, събрани чрез разпита на свидетелите С. А. Д. и Н. А. Й..
В съответствие с трайно установената практика на ВКС, вкл. посочената в изложението, въззивният съд е извършил цялостна и задълбочена преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и заключенията на изслушаните СТЕ. Всички наведени от страните доводи и възражения са обсъдени. Съобразени са и всички, установени от събраните доказателства релевантни за спора факти и обстоятелства, които са подведени под приложимите правни норми на ЗС, ЗУТ и ЗКИР. Не съответстват на изложените от въззивния съд мотиви доводите, с които касаторите обосновават искането си за допускане на касационното обжалване по втория, поставен в изложението правен въпрос - както свидетелските показания, така и заключенията на експертизите, съдържащи данни за действителното положение на имотите към момента на одобряване на кадастралната карта и към настоящия момент са обсъдени при спазване на установените в ГПК правила. Така наведените доводи сочат по-скоро на оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд по смисъла на чл. 281 ГПК, които не биха могли да обосноват допускане до касационно обжалване. Поради това следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване по втория, поставен в изложението правен въпрос.
Не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационното обжалване и по третия, поставен в изложението правен въпрос.
Действително не съществува пречка съдът да извършва и служебни проверки при неяснота досежно осъществяването на релевантни за спора факти и обстоятелства, но, както е прието в т. 3 на ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, това следва да стане чрез служебно допускане на експертиза, оглед или освидетелстване. Подобно задължение за съда не съществува, ако съответните факти и обстоятелства са ирелевантни за изхода на правния спор, т. е. тяхното установяване не би могло да промени крайния извод за изхода на този спор.
В настоящия случай, доколкото въззивният съд е приел, че придобиването по давност на спорната реална част от имота е принципно недопустимо, то и обстоятелството кога е установена фактическата власт върху тази реална част чрез поставянето на ограда, вкл. дали оградата е съществувала към 2012г. (посочения в изложението момент) е ирелевантно. В този смисъл не може да бъде споделена тезата на касаторите, че за съда е съществувало задължение да установи момента, към който оградата вече е била поставена, и чрез други, допустими от процесуалния закон способи за доказване, вкл. чрез извършване на служебна проверка на публичнодостъпния сайт за уеб картографиране, съдържащ сателитни изображения и снимки на терен „Google карти“ (maps.google.com).
По така изложените съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставените от касаторите правни въпроси.
С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационна жалба следва да бъде присъдена сумата от 1500 лв., представляваща направените пред настоящата съдебна инстанция разноски.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №128, постановено на 05.05.2023г. от Добричкия окръжен съд по в. гр. д.№70/2023г.
ОСЪЖДА С. Г. М. с ЕГН [ЕГН], с постоянен и настоящ адрес: [населено място], [улица] Д. Г. С. с ЕГН [ЕГН], с постоянен и настоящ адрес: [населено място], [улица], ап. 10, да заплатят на Д. И. К. с ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], вх.Г, ап. 4, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1500 лв. (хиляда и петстотин лева), представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: