6ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 774
гр. София, 28.03.2024 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА
МАРИЯ БОЙЧЕВА
като изслуша докладваното от съдия Бойчева ч. т.д. № 185 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на “ИРЕН-СТРОЙИНВЕСТ” ЕООД, ЕИК[ЕИК], против определение № 4306/14.11.2023 г. по в. ч.гр. д. № 2152/2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна, IVА състав, с което е потвърдено определение № 9472/08.08.2023 г. по гр. д. № 418/2023 г. по описа на Районен съд - Варна, 16 състав, с което е прекратено производството по делото поради неподведомственост на спора, на основание чл. 15, ал. 1 ГПК вр. чл. 8, ал. 1 ЗМТА.
С частната касационна жалба се въвежда оплакване за неправилност на въззивното определение. Поддържа се, че за да е действителна арбитражната клауза, трябва да е ясна и оформена в двустранно подписан от страните договор, с който те по несъмнен начин уговарят арбитрируемост на бъдещите спорове пред друг орган, вместо пред съда. В случая се касае за искане по образец, изготвено едностранно от “Електроразпределение - Север” АД, като арбитражът се отнася само до възникване на спор по този протокол. Заявява се, че “ИРЕН-СТРОЙИНВЕСТ” ЕООД нито притежава собственост в процесния обект в [населено място], [улица], нито е титуляр на партида с клиентски № [ЕГН], абонатен № [ЕГН]. Сочи се, че заявлението е подадено, докато дружеството е било строител на тази сграда, като след построяването й същото не е останало нито потребител на електрическа енергия в процесния имот, нито има каквото и да е договорно отношение с ответника. Добавя се, че в констативен протокол № 5102039 от 16.01.2023 г. също има вписана последваща арбитражна клауза, но и този документ не е подписан от ищеца. Такава клауза се съдържа и в процесната фактура № [ЕГН]/23.12.2022 г., която отново не е приета от ищеца, не е подписана от негов представител и се оспорва пред съда. Излагат се доводи, че ищцовото дружество “ИРЕН-СТРОЙИНВЕСТ” ЕООД, освен че не притежава никакви обекти в сградата, не е страна и по договор за присъединяване към електроразпределителната мрежа за процесния имот за сочения във фактура период, като последната неправилно е издадена на негово име. Релевира се, че искането от 25.01.2019 г. не е подписано от представляващия ищцовото дружество към настоящия момент, а от лицето И. С., а собствеността и представителството на дружеството са променени на 17.12.2020 г., поради което клаузата за решаване на спорове пред арбитражен съд е непротивопоставима на действащия управител. Оспорва се представителната власт на лицето, подписало за “приел” заявлението от името на ответното дружество. Изтъква се, че ответникът е направил възражение за неподведомственост на спора, без да представи доказателства за наличие на висящо арбитражно производство между същите страни и на същото основание. Твърди се, че обжалваното определение е и необосновано, тъй като въззивната инстанция не е разгледала и не се е произнесла по всички възражения на ищеца частен жалбоподател.
Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното определение се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 от ГПК, като са поставени следните въпроси:
“1. Юридическо лице имащ качеството на “потребител на енергийни услуги” по смисъла на §1, т. 41б от ДР на ЗЕ, явява ли се специален закон по отношение на ЗЗП, и в този случай спрямо него приложима разпоредбата на чл. 113 ГПК, във връзка с искове отнасящи се до потребление на електроенергия, предявени включително от юридически лица, в качеството им на потребители на ел. енергия?
2. В продължение на горепосочения въпрос, следва да намери приложение разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ГПК по иск с правно основание чл. 124 ГПК, на основание разпоредбата на §1, т. 4б от ДР на ЗЕ, според която легалното определение на понятието “потребител на енергийни услуги” за битови нужди, включва не само физически лица, но също така юридически лица и еднолични търговци?
3. Следва ли да се приеме, че по отношение на страната юридическо лице или едноличен търговец имащи качеството на “потребител на енергийни услуги” за битови нужди е валидна забраната, установена с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ГПК, спорът по който една от страните е потребител, да се разглежда от арбитражен съд, поради което и договорката, постигната между страните в допълнително споразумение е недействителна, на основание чл. 3, ал. 4 ЗЗП?
4. В случай, в който между страните е сключено арбитражно споразумение под определено условие, следва ли същото да се сбъдне или всякога спора следва да се отнесе към избрания от страните арбитражен съд?
5. При продажба на еднолично търговско дружество с ограничена отговорност и промяна в собствеността на целият капитал, в т. ч. и при смяна на управителя и избран нов управляващ и представляващ дружеството при спор некасаещ сключен между страните договор, който отнесен до държавен съд и при липса на данни за висящо арбитражно дело, както и в случаят в който новият управител се противопоставя срещу арбитражната клауза действителна ли е тя и произвежда ли действие?
6. При прехвърляне собствеността на имот за който има действащ договор (дали за наем, дали за обслужване и т. н. в т. ч. и за присъединяване доставка и покупко-продажба на газ, ток, вода и др.) прехвърлителя губи ли качеството си на страна по този договор и при налична арбитражна клауза, действа ли тя спрямо него или губи правното си значение при възникване на правен спор?”.
Поддържа се, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на съдилищата – определение № 844/03.04.2018 г. по ч. гр. д. № 550/2018 г. на Окръжен съд – Варна, II състав, определение № 806/30.03.2018 г. по в. гр. д. № 682/2018 г. на Окръжен съд – Варна, IV състав, определение № 507/05.07.2011 г. по ч. т.д. № 83/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 40/29.06.2017 г. по т. д. № 2448/2015 г. на ВКС, I т. о., определение № 224/30.05.2016 г. по ч. т.д. № 481/2016 г. на ВКС, I т. о., определение № 561/08.07.2014 г. по ч. т.д. № 1784/2014 г. на ВКС, I т. о., и определение № 105/11.02.2013 г. по ч. т.д. № 975/2012 г. на ВКС, II т. о.
В подадения отговор “Електроразпределение - Север” АД оспорва частната касационна жалба като неоснователна.
Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 3 ГПК, намира следното:
Частната касационна жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
Предмет на делото е предявен от “ИРЕН-СТРОЙИНВЕСТ” ЕООД против “Електроразпределение - Север” АД отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата от 21 413,34 лева, за която е издадена фактура от 23.12.2022 г. за обект с абонатен № [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица].
В случая въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното определение за прекратяване на делото поради неподведомственост на спора с оглед наличие на арбитражна клауза, е приел за основателно възражението в този смисъл, направено от ответника в отговора на исковата молба. Посочил е, че между страните е налице валидно сключен и действащ договор за присъединяване на обект на потребител към електроразпределителната мрежа от 03.10.2007 г. Съобразил е, че в заявление, подадено на 25.01.2019 г. от “ИРЕН-СТРОЙИНВЕСТ” ЕООД до електроразпределителното дружество, е постигната договорка, че при възникване на спор, отношенията между страните се отнасят за решаване пред Арбитражен съд – Варна при Сдружение “ППМ”, съобразно неговият правилник. Преценено е, че този документ е в писмена форма, подписан е от двете страни и отговаря на изискванията на чл. 7, ал. 2 ЗМТА. Същият има характер на арбитражно споразумение по смисъла на чл. 7, ал. 1 ЗМТА. Изложени са съображения, че ищецът е търговско дружество, осъществяващо търговска дейност, поради което няма качеството “потребител” по смисъла на § 13, точка 1 от ДР на ЗЗП и повдигнатият спор за недължимост на паричната сума остава извън изключенията на чл.19, ал. 1 от ГПК. За неоснователен е приет доводът в частната жалба, че текстът на арбитражното споразумение, обективиран в заявлението, е едностранно наложен от ответника, без да е договарян между страните, поради което не съставлява договор. Окръжният съд е изтъкнал, че страните по него са търговци и са го подписали двустранно. С оглед на това е стигнал до крайния извод за наличие на обвързващо страните валидно уговорено арбитражно споразумение, на което ответникът се е позовал своевременно в срока за отговор на исковата молба, поради което са налице предпоставките за прекратяване на производството по делото.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите три въпроса, поставени от частния касатор, касаят качеството на юридическо лице като “потребител на енергийни услуги”, което се поддържа да изключи възможността за арбитрируемост на спора съгласно чл. 19, ал. 1 ГПК. Същите не кореспондират с решаващите мотиви на въззивния съд, който е приел, че съгласно чл. 7, ал. 1 и ал. 2 ЗМТА арбитражното споразумение, съдържащо се в искането за проучване условията за присъединяване на обект на клиент към електроразпределителната мрежа, е двустранно подписано от страните търговци и е сключено в изискуемата писмена форма. Нормата на §13, ал.1 от ДР на ЗЗП, към която препраща чл. 19, ал. 1 ГПК, определя изрично като потребител по смисъла на закона всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. В допълнение, следва да се посочи, че поставените три въпроса не релевират с конкретни доводи, изложени в частната касационна жалба. Поради гореизложените съображения по същите не се обосновава наличието на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Поставените от частния касатор четвърти и шести въпрос са общотеоретични. Четвъртият касае действието на сключено под условие арбитражно споразумение, а шестият се отнася до обвързаността на прехвърлителя от действащ договор за имота и включена в него арбитражна клауза. Така формулираните въпроси не обуславят решаващите мотиви на въззивната инстанция, поради което нямат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите не покриват общата предпоставка за достъп до касация – разрешеният от въззивната инстанция въпрос да е от значение за изхода на спора.
Формулираният от частния касатор пети въпрос не е коректно зададен, тъй като изисква преценка на конкретния фактически и доказателствен материал по делото. Това излиза извън предметния обхват на селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. Следователно така поставеният пети въпрос не отговаря на изискванията за правен, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което по същия не е налице общият селективен критерий за допуск до касация.
Липсата на обосноваване на общата предпоставка по така формулираните въпроси изключва необходимостта от обсъждане на поддържаните от частния касатор допълнителни основания по чл.280, ал.1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК.
За изчерпателност на изложението следва да се посочи, че цитираните от частния касатор две определения на Окръжен съд – Варна не могат да обусловят достъп до касация в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като нормата предвижда като изискване противоречие на практика на ВКС, а не на останалите съдилища. В определение № 507/05.07.2011 г. по ч. т.д. № 83/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., е разгледана хипотеза касателно договор за застраховка, което в случая е неприложимо, тъй като нормата на чл. 19, ал. 1 ГПК изключва арбитрируемост на спора само по отношение на потребителите физически лица по смисъла на §13, ал. 1 от ДР на ЗЗП. Ирелевантно се явява цитираното от частния касатор решение № 40/29.06.2017 г. по т. д. № 2448/2015 г. на ВКС, I т. о., доколкото въззивната инстанция не е отрекла възможността за обявяване на арбитражната клауза за нищожна. Неотносими към предмета на настоящото производство са и останалите цитирани определения - определение № 224/30.05.2016 г. по ч. т.д. № 481/2016 г. на ВКС, I т. о., разглежда хипотеза при съединен иск за нищожност на арбитражната клауза, какъвто не е налице в случая; с определение № 561/08.07.2014 г. по ч. т.д. № 1784/2014 г. на ВКС, I т. о., е отменен акта на съда за изпращане на съдебното дело на арбитража за продължаване на съдопроизводствените действия; определение № 105/11.02.2013 г. по ч. т.д. № 975/2012 г. на ВКС, II т. о., е постановено в производство по чл. 248, ал. 3 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на определението на Окръжен съд – Варна.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 4306/ 14.11.2023 г. по в. ч.гр. д. № 2152/2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна, IVА състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.