Р Е Ш Е Н И Е
№ 508
гр.София,04.09.2025 г.
в името на народа
Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
М. Х. при секретаря А. К. като изслуша докладвано от съдията А. Б. гр. дело № 4602 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от И. Д. А., чрез адвокат Н. Н., срещу въззивно решение № 592/04.05.2023 г., постановено от Софийския апелативен съд по в. гр. д. № 1598/2022 г.
Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК по въпросите: – как се установява причинноследственият процес и пряката връзка на деянието с вредоносния резултат (чл. 45 ЗЗД) и как следва съдът да гради фактически изводи по релевантните за спора факти (чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК).
Съставът на Върховния касационен съд споделя цитираната от касатора съдебна практика, като съответна на закона, с която на въпросите се дават следните отговори (обобщено):
По тълкуването на чл. 45 ЗЗД:
Причинноследствената връзка между противоправното деяние и вредата от него, като елемент от фактическия състав на генералния деликт, уреден в чл. 45, ал. 1 ЗЗД, е налице, когато деянието е необходимо и закономерно условие за настъпването на увреждането, а не е случайно свързано с последното, което значи, че съдът, когато установява наличие на причинноследствена връзка между поведението на дееца и увреждането, чието обезщетение се търси, е необходимо да съобрази всички установени явления/събития, а не избирателно част от тях, за да определи връзката на всяко с настъпилото увреждане. Причинният процес не може да се изследва само с оглед на последния елемент в каузалната верига, а следва да се преценява възможността, която комплексно създават всички условия и връзката им с настъпването на вредата. ( в този см. решение № 945/2009 г. по гр. д. № 3026/2008 г. на IV г. о. на ВКС, № 9 от 02.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1144/2017 г., III г. о., решение № 165 от 03.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 123/2020 г., III г. о. и пр.)
По тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК:
Съдът е длъжен, в рамките на сезирането, да установи релевантните по делото факти, като прецени относимите и допустими доказателствата заедно и поотделно, без да ги преиначава или да обсъжда избирателно само някои от тях, като игнорира други относно релевантни за спора факти. Анализът трябва да бъде осъществен по вътрешно убеждение, което от своя страна да почива на приложимия закон, логическите и житейски правила. Решение, в което съдът формира вътрешното си убеждение, без да се съобрази с правилата на формалната логика, опита и научното знание, е необосновано и съставлява нарушение на съществени процесуални правила (ТР № 1 от 17. 07. 2001 г. на ВКС, т. 12). Фактическите изводи трябва да се извеждат последователно, при съобразяване с последиците от разпределението на тежестта на доказване в гражданския процес, като съдът, при своята оценка и анализ, трябва да обсъди релевантните доводи и надлежно въведени възражения на страните във връзка с доказателствените средства и фактическите им твърдения. Доказването на релевантен факт може да бъде осъществено, както с преки, така и с косвени доказателства, вкл., когато трябва да е главно и пълно. Косвените доказателства дават указание за основния факт косвено, установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Във веригата от косвените доказателства се включват и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт. (напр. решение № 220/02.10.2015 г. по гр. д. № 2314/2015 г. на III г. о., решение № 74/25.07.2019 г. по гр. дело № 2999/18 г. на IV г. о. на ВКС , решение № 60156/14.07.2021 г. по гр. д. № 3156/2020 г. на III г. о., решение № 226/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2020 г. на IV г. о. на ВКС, решение № № 50239/18.01.2023 г. по гр. д. № 4528/2021 г. на IV г. о. на ВКС и пр.)
По касационните оплаквания:
Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон – чл. 45, ал. 1 ЗЗД, чл. 26, чл. 35, ал. 2 от ЗДвП, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – необсъждане на всички доказателства, доводи и възражения на страните, неизвършване на анализ в съвкупност на доказателствения материал, а също формиране на вътрешно убеждение в нарушение на логическите правила - оплакване за необоснованост. Моли за присъждане на съдебноделоводните разноски по делото.
Ответникът по касация изразява становище в открито съдебно заседание за неоснователност на жалбата, като на въпросите, допуснати до касационно обжалване счита, че трябва да се отговори така: причинноследствения процес по чл. 45, ал. 1 ЗЗД се установява при условията на пълно главно доказване, както е сторил апелативният съд, а фактическите изводи следва да се градят според доказателствата. В писмените бележки изразява становище по материалноправния спор, като анализира доказателствата и излага правни съображения; няма конкретно становище по касационните доводи по чл. 281 ГПК. Моли за съдебноделоводни разноски за инстанцията.
Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
В. С. апелативен съд, като отменил решението на първостепенния Софийски градски съд в обжалваната му част, отхвърлил иска на И. Н. С., починал в хода на процеса, на чието място е конституирана по реда на чл. 227 ГПК неговата майка И. Д. А., против ЗД “Б. И.“ АД, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП, станало на 19.05.2016 г. в размер на 24 500 лв., на осн. чл. 432, ал. 1 КЗ, и осъдил ищеца да заплати сторените по делото съдебноделоводни разноски.
Въззивният съд квалифицирал претенцията по чл. 432, ал. 1 КЗ, като уточнил, че по правната квалификация на предявеното право нямало оплаквания във въззивната жалба, сочещи на квалификация на спорното право по реда на КЗ, отм, вр. § 22 ПЗРКЗ. За да постанови крайния резултат, втората инстанция установила, че ответникът по иска - ЗД “Б. И.“ АД е застраховал гражданската отговорност на Д. П.. На 16.05.2016 г., около 12.55 ч., в [населено място], общ. К., на [улица], в светлата част на деня, между лек автомобил, управляван от Д. П., и мотоциклет, управляван от ищеца по делото И. С., е станало ПТП.
Платното за движение е било разделено на две пътни ленти с единична непрекъсната линия, като ПТП е настъпило в зоната на път към квартал на селото на около 20 м. вдясно от входа на изоставена бензиностанция в лявата част на платното за движение, като в мястото на отклонението не е имало линия. Лекият автомобил е спрял в този район и след това е потеглил, за да извърши маневра с цел завиване надясно по земния път. Съдът приел, че автомобилът при извършване на маневрата се е движил не повече с не повече от 17, 6 км/ч, а при удара – 17,26 км/ч. Скоростта на движение на мотоциклетиста, движил се по същото време в същата посока, преди удара е била не повече от 50 км/ч, на колкото възлиза максималната в населено място. Разстоянието между мотоциклета и автомобила в началото на маневрата е било 57,6 м, като всеки от водачите е могъл да възприеме другия. Според въззивната инстанция, ако водачът на мотоциклета е спрял в началото на маневрата, при отстояние от лекия автомобил на 57,6 м, той е могъл да спре на около 24 м. от мястото на удара, при опасна зона за спиране от 32,74 м, при необходимото за това време от 3,51 сек. Към момента на удара мотоциклетистът не се е намирал върху мотора, скочил от него преди това, а мотоциклетът се е плъзнал по дясната си страна и е ударил в дясното ходово колело автомобила. Нормално е сигналът за завиване да се подаде 3 сек преди маневрата, в случая, първо наляво, поради което от момента на подаване на сигнала разстоянието между двамата е било над 106 м.
Съдът намерил, че водачът на лекия автомобил не е нарушил чл. 35, ал. 2 ЗДвП (когато радиусът на завиване на пътното превозно средство е по-голям от радиуса на завоя, завиването може да започне и от друга част на платното за движение, но водачът на завиващото превозно средство е длъжен да пропусне пътните превозни средства, преминаващи от дясната му страна). В конкретния случай пресичането на единичната непрекъсната линия и частичното навлизане в другата лента за движение (забранено съгласно чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДвП и чл. 63 ППЗДвП) не представлява нарушение в причинна връзка с процесното ПТП, тъй като ПТП е настъпило при завиването надясно в дясната пътна лента. След подаване на сигнал за маневра завой надясно, а и в по-късен момент – при предприемане на маневрата, започнала с частично навлизане в другата пътна лента, отстоянието между двете пътни превозни средства е било достатъчно, така че да не настъпи удар между тях (отстояние от над 100 м в първия случай и 57,60 м във втория). Не се твърдяло, че светлинният пътепоказател е подаден в по-късен момент, нито че маневрата не е била сигнализирана. Следователно, маневрата по завиване надясно е била съобразена с пътната обстановка и положението на другото ППС (чл. 25, ал. 1 ЗДвП ), като няма основание да се приеме, че водачът на автомобила е бил длъжен, преди да извърши маневрата, да пропусне мотоциклетиста, който е в същата пътна лента и не е преминаващ от дясната му страна. Посочено е, че с оглед на подадения сигнал за завой надясно и при положение, че от другата страна на платното за движение няма отклонение, не може да се възприеме теза, че поведението на водача на автомобила не е било насочено към извършване на маневрата и, че е планирана друга маневра. Съдът е допълнил, че не е налице хипотеза, при която водачът на автомобила да е напуснал лентата си за движение изцяло, нито хипотеза, в която водачът да е навлязъл в лентата за движение на мотоциклетиста. Дори да се приеме, че опасността за движението е възникнала при частичното навлизане в лентата за насрещно движение (при неподаване на сигнал или по-късно подаване), с оглед изчисленията на автотехническата експертиза и предотвратимостта на удара, изводите биха били идентични откъм липса на доказано противоправно поведение, с оглед данните по делото за механизма на ПТП. Съдът, също така посочил, че водачът на мотоциклета е имал задължението да се движи със съобразена с конкретната пътна обстановка скорост, така че да бъде в състояние да спре пред завиващия автомобил (чл. 20, ал. 2 ЗДвП), а и на такова разстояние от движещото се пред него превозно средство, така че да може да избегне удряне в него, когато то намали скоростта или спре рязко (чл. 23, ал. 1 ЗДвП ), както и при отчитане на недопустимостта на изпреварването на ППС от дясната им страна (чл. 41, ал. 1 ЗДвП ), каквато като резултат се е осъществявало от мотоциклетиста непосредствено преди удара, без същият да е предприел действия, с които да го избегне. След подаване на сигнал за маневра завой надясно, а и в по-късен момент – при предприемане на маневрата, отпочнала с частично навлизане в другата пътна лента, отстоянието между двете превозни средства е било достатъчно, така че да не настъпи удар между тях – отстояние над 100 м. в първия случай и 57,60 м. във втория. Съдът заключил, че липсва противоправно поведение на водача на лекия автомобил, намиращо се в пряка причинноследствена връзка с ПТП и причиненото увреждане на ищеца (водача на мотоциклета)
Въззивната инстанция още приела за недоказано получаването на твърдяното в исковата молба травматично увреждане на ищеца – счупване на горния край на тибиата на десния долен крайник. Това е така, защото съобразно медицинската документация, съставена в деня на ПТП, и поясненията на вещото лице по назначената СМЕ, фрактурата е получена във времевия отрязък от датата и след датата на настъпване на пътно-транспортното произшествие, без да може да се формира категоричен извод, че е получена като последица от произшествието при първоначално поставена диагноза “съмнение за счупване в областта на кондила на големия пищял“, неизвършен контролен преглед и вероятност фрактурата да е настъпила и от неспазване на щадящия за увредения крайник предписан режим. Съдът отчел и противоречието между заявеното от ищеца в застрахователната претенция и извършените му изследвания и заключението на СМЕ относно това коя ръка е била увредена при ПТП-то и възприемайки заключението на СМЕ – основно и допълнително, приел, че увредата е била в горен ляв крайник, макар пред застрахователя да е предявена претенция за увреда на дясната ръка в областта на китката. В застрахователната претенция, с която ответникът е сезиран на 27.06.2017 г. от ищеца, е посочено, че ищецът е получил контузии и наранявания, от които е получил скъсване на ставния хрущял на дясното коляно, за възстановяването на който е претърпял операция на 30.08.2016 г., разкъсноконтузна рана на подбедрицата на десния крак, контузия на дясната ръка в областта на китката и повърхностно нараняване на кожата на дланта на дясната ръка. Съдът е посочил още, че вещото лице – лекар не може да потвърди кога е получена фрактурата на десния крак – дали на датата на ПТП или в тригодишния срок след това (прегледите са осъществени през 2019 г. във връзка с настоящото дело). В мотивите са анализирани и гласни доказателства, че действително има данни за счупен десен крак (свидетелски показания на св. П.), но въпреки това не може да се приеме за безспорно установено получаване на травматично увреждане на ищеца като твърдяното в исковата молба – счупване на горния край на тибиата на десния долен крайник.
При тези съображения, въззивният съд намерил, че не е възникнала отговорността на застрахователя на основание застрахователното правоотношение. Поради недоказаност на противоправно поведение, което да се отнесе към правната сфера на застрахования не подлежи на обсъждане и евентуално съпричиняване на вредоносния резултат от действията на самия пострадал.
Като резултат, искът по чл. 432, ал. 1 КЗ е намерен за неоснователен и е отхвърлен.
При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.
По въпросите, допуснати до касационно обжалване въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и възприетото по-горе тълкуване. При установяване наличието на причинноследствена връзка между поведението на водача на автомобила и пътнотранспортното произшествие, съдът не е обсъдили в съвкупност всички обстоятелства, нито е преценил дали, как и доколко е допринесъл всеки от факторите за инцидента, както и съотношението между причините, когато са повече от една, обективно има ли баланс между тях или някоя от тях е основна или пък преобладаваща; съдът не е взел предвид всички доказателства по делото, а и доказателственият материал не винаги е обсъждан в съвкупност при изясняването на релевантните факти; установява се необоснованост в изводите.
Основателни са и касационните доводи за неточно приложение на чл. 35, ал. 2 от ЗДвП и на чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
В заключение, въззивното решение следва да бъде касирано, като касационната инстанция намира, че предявеният иск е с правно осн. чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.), вр. с § 22 от ПЗР на КЗ, в сила от 01.01.2016 г., тъй като застрахователният договор, сключен между водача на фолксвагена и застрахователя е от 2015 г. (съдилищата по съществото на спора са квалифицирали иска неточно по чл. 432, ал. 1 КЗ). Съдът е този, който подвежда процесуалните действия на страните към съответната на тях процесуално-правна норма, а материалното правоотношение към приложимата материално-правна норма. Съгласно чл. 7 ГПК, след като страната е заявила искането за защита, съдът е този, който служебно движи и приключва гражданския процес, като следи за допустимост на процесуалните действия на страните, както и за надлежното им извършване; служебното начало е неразривно свързано с принципа за установяване на истината - чл. 10 ГПК, за да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние. Ето защо, съдът, когато изхожда от фактите и обстоятелствата, посочени в основанието на исковата молба, квалифицира искането и по този начин прилага правните норми, независимо от разбирането на страните за приложимото право. Както е разяснено в решене № 107/2018 г. по гр. дело № 2446/2017 г. на IV г. о., предметът на иска се индивидуализира чрез насрещни страни, правопораждащи юридически факти и искане (петитум). Съдът е длъжен да даде защита-санкция в рамките на този предмет, очертан в исковата молба, съответно уточнен след отстраняване на нередовност на исковата молба, или изменен след надлежно заявени искания. Важно е не как страната сама определя, било само с позоваване на правна норма, било понятийно, спорното и преюдициалните права и правоотношения, което е квалификация на спорното право (правомощие на съда, възможност за страните), а какви са фактическите твърдения, въз основа на които извлича наличие на свое оспорвано материално право. Последното се квалифицира от съда. Казаното се отнася до правомощията на всички инстанции, вкл. въззивната, която е и втора по ред по съществото на спора. В мотивите на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че ограниченията в обсега на въззивната дейност при действието на ГПК от 2007 г., се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В този смисъл, доводите на въззивният съд, че не бил сезиран с подобно оплакване във въззивната жалба са неправилни.
Различната квалификация от тази, дадена от въззивната инстанция не влече в случая до недопустимост на въззивното решение, защото релевантните обстоятелства, страни и петитум са идентични, а определя решението като неправилно – постановено в нарушение на материалния закон.
Произнасянето по материалноправния спор не налага извършване на нови съдопроизводствени действия, поради което компетентен да се произнесе по него е ВКС, в рамките на очертания пред него предмет: до размера на сумата от 24 500 лв. (ищецът не е обжалвал решението на СГС, с което искът е отхвърлен за разликата до претендираната сума от 40 000 лв.), при установено съпричиняване от пострадалия поне до 30% (установените от СГС факти относно поведението на И. С., с което е допринесъл за увреждането, не са били спорни пред въззивната инстанция, той не е възразил и срещу определеното му от СГС съучастие).
Настоящият състав, при съвкупен анализ на заключението на съдебнотехническата експертиза и обясненията на съдебния експерт, показанията на водача на фолксвагена, в качеството му на свидетел, ценени при условията на чл. 172 ГПК, приема, че пътнотранспортното произшествие е причинено от водача на фолксвагена, който виновно е нарушил чл. 35, ал. 1, 2 и чл. 63, ал. 1, т. 2 от ЗДвП – при подаден сигнал за завой надясно, завил е не от дясната лента по посока на движението, а от лявата, без да е установено по делото, че това се дължи на по-голям радиус на завиване на автомобила от радиуса на завоя, а ако това е така, не е изчакал мотоциклета, управляван от пострадалия, който се е движил зад него, от дясната му страна, както повелява нормата на чл. 35, ал. 2 от ЗДвП, при наличие на подобно изключение от общото правило за извършване на завой; ответникът, също така, е осъществил завоя на дясно, като е застъпил и пресякъл единичната непрекъсната линия на платното, в нарушение на изрична законова забрана. Налице е поведение от страна на мотоциклетиста, с което също е допринесъл за ПТП и увреждането си - могъл е да спре на 12 метра преди мястото на удара, ако е предприел действието в момента, когато П. е завил към лентата за насрещно движение и е създал опасност на пътя, или да избере скорост на движение, даваща му възможност да спре, без да предизвика ПТП. В тази част фактическите и правни заключения на първостепенния съд не са били спорни пред въззивния съд, ищецът не е обжалвал решението на първата инстанция във връзка с признатото съпричиняване по чл. 51 ЗЗД, поради което настоящият състав не може да се произнесе във вреда на противната страна. Допустимо е произнасянето за изключителен или по-голям принос на мотоциклетиста, като настоящият състав, предвид данните по делото и приложимия закон, намира, че няма основание да признае И. С. за изключителен причинител на ПТП.
Както изяснява вещото лице, преди района на настъпване на пътнотранспортното произшествие пътят има завой надясно, гледано на изток, по посока на движение на двамата участника в произшествието, с пешеходна пътека тип „Зебра“. След това, пътят е праволинеен. От лявата страна на платното за движение се намира изоставена бензиностанция, като, гледано на изток, първи е изходът, а след това – входът. На 20 м преди изхода на бензиностанцията, от дясно от пътя, се отклонява път към квартал на селото. От ляво има път, който, след навлизането в него, се разклонява на пет посоки към различни дворове на селото. На 20 м след входа на бензиностанцията, от дясно от пътя се отклонява земен път към последните къщи от селото. Платното за движение е разделено по средата на две пътни ленти от „единична непрекъсната линия“ М1. В мястото на двете отклонения – надясно и наляво, линия няма. В района на второто отклонение, намиращо се на 20 м след входа на бензиностанцията, лекият автомобил спира и след това потегля, като извършва маневра „влизане в завой наляво и излизане“, като не излиза изцяло от своята пътна лента, и след това – маневрата „влизане в завой надясно“, за да се върне обратно и излезе на земния път в дясно. Включени са десните пътепоказателни светлини. Водачът на автомобила свидетелства, че мястото е необозначено, не е кръстовище. По същото време, в същата посока, със скорост 50 км/ч, в близост до разделителната линия, се движи мотоциклет марка „Сузуки“. Водачът на мотоциклета възприема десните пътепоказатели на лекия автомобил, който вместо надясно, се отклонява наляво, и продължава движението напред. В един момент водачът на мотоциклета разбира, че лекият автомобил пред него не навлиза изцяло в пътната лента за насрещно движение и насочва мотоциклета косо надясно. След това, когато лекият автомобил продължава този начин на движение и се насочва обратно към своята пътна лента, водачът на мотоциклета решава, че разстоянието между него и автомобила е недостатъчно, за да спре мотоциклета преди настъпване на удар с автомобила, и скача, като изпада върху платното за движени; след плъзгане и претъркулване излиза косо отдясно, където се установява върху терена в близост до платното за движение. В същото време, мотоциклетът се плъзга по дясната си страна и се удря в дясното ходово колело на автомобила. Ударът настъпва 5,05 сек. след началото на маневрата на лекия автомобил. При началото на маневрата водачът на лекия автомобил е възприел идващия отзад мотоциклет и е имал възможност да го изчака да отмине и тогава да започне маневрата. Според показанията на Д. П., водач на автомобила, ценени от съдебния състав като вероятно предубедени, предвид регресната отговорност към застрахователя, той забелязал мотоциклета едва, когато бил на около 10 метра зад автомобила - той идвал, плъзгайки се и ударил колата; преди това не забелязал някой да се движи зад автомобила, за да го пропусне да мине. Дори това да е така, значи, че П. е предприел маневра преди да съобрази пътната обстановка – не би могъл да не забележи мотоциклетиста, при условията, при които е настъпил пътнотранспортния инцидент, още в момента, когато се е подготвял да сигнализира и извърши плануваната маневра. Чл. 25, ал. 1 от ЗДвП го задължава преди да започне маневрата, да се убеди, че няма да създаде опасност на участниците в движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него, и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение. В началото на маневрата на автомобила разстоянието между мотоциклета и автомобила е било 57,6 м. Според съдебният експерт, ако се приеме, че водачът на мотоциклета е трябвало да спре в този миг, при опасна зона за пълно спиране, мотоциклетът е имал възможност да спре на около 24 м преди мястото на удара. В същото време обаче мотоциклетистът не е знаел, че автомобилът ще се отклони първо на ляво и след това – на дясно, и по този начин ще се пресекат пътищата му с мотоциклета. Когато автомобилът, извършвайки маневрата, е сменил посоката отляво надясно и е започнал де се връща в своята пътна лента, ако мотоциклета е трябвало да спре в този миг, при опасна зона за пълно спиране 32,74 м, мотоциклетът е нямал възможност да спре преди мястото на удара.
При така установеното, в резултат на извършената маневра, в нарушение на законовите разпоредби, водачът на фолксвагена е дал противоречиви сигнали, като, в необозначена зона, пресичайки единичната непрекъсната линия на платното, се е насочил в посока, противоположна на тази, за която е подал сигнал за завиване. П. е имал инициативата при маневрата, защото само той е знаел как ще извърши последната и е трябвало да се да се убеди, че няма да създаде опасност на участниците в движението и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение; подаденият светлинен сигнал, не изключва задължението на водача на лекия автомобил да пропусне пътните превозни средства, преминаващи от дясната му страна, когато завиването надясно започва от друга част на платното за движение, а не изцяло от дясната пътна лента. Ако, от своя страна, пострадалият беше спрял или намалил скоростта, ПТП нямаше да настъпи, но пък не би имало изобщо необходимост от подобно поведение, при положение, че автомобилът беше извършил завоя според правилата на чл. 35, ал. 1 от ЗДвП – директно надясно или пък беше пропуснал мотоциклета да мине от дясната страна, вместо да продължи маневрата си и да завие надясно. П. е създал критична ситуация за водача на мотора, след като фактическото отклонение на автомобила не отговаря на светлинния сигнал и очакванията на другите участници на пътя, предвид останалите обстоятелства; липсват допълнителни ясни ориентири, за да се разчетат намеренията на водача на лекия автомобил.
Презумпцията за вина на водача на автомобила не е опровергана.
Съучастието на пострадалия, по отношение на което пред настоящата инстанция няма спор, не може да бъде определено над 30 %. Съучастието на водача на фолксвагена е по-голямо, защото, ако не бяха неговите противоправни действия, изобщо нямаше да се стигне до опасна ситуация на пътя.
Съдът намира за установено, че в резултат на падането на И. С., той е получил уврежданията, описани в исковата молба и установени, като действително налични от съдебния експерт.
Този извод съдът прави при анализ в съвкупност на всички относими към този спорен факт обстоятелства. Медицинската документация, съставена при прегледа, извършен след инцидента е нечетлива и противоречива, което значи, че съдът не може да гради изводи само въз основа на един от медицинските документи, нито може да прилага последиците от разпределението на доказателствената тежест само въз основа на тяхното изследване, изключвайки останалите относими доказателства.
Съгласно първоначалното заключението на съдебномедицинската експертиза, при направена рентгенография на И. С., при обследване от съдебния експерт през 2019 г., съществуват обективно данни, че той е получил счупване на горния край на дясната тибия (голям пищял) в областта на медиалния (вътрешен) кондил и контузия на левия горен крайник в областта на гривнената става и дланта. Тези увреждания отговарят на такива, получени от механизма на процесното ПТП. Няма обективни данни за съществували или съществуващи други травматични увреждания; експертът не е открил такива при извършеното изследване. В приетия по делото диск, съдържащ резултати от проведените рентгенографски изследвания на И. С. от 19.05.2016 г. се вижда, че са направени ренгенографии именно на дясно, а не на ляво, коляно – фас и профил, както и на лява гривнена става – фас и профил (допълнителна съдебно-медицинска експертиза на д-р К.). Подобна диагноза е поставена и в листа за преглед на пациент в КДБ/СО при УМБАЛСМ „Н.И. П.“ № 014919/19.05.2016 г., в който е отбелязан час на постъпване 19:16 ч. и на напускане – 21:55 ч. Амбулаторната книга на 105, хирургически кабинет е напълно нечетлива. В амбулаторната книга на 108 кабинет – спешна травматология, е отбелязано съмнение за пукване на вътрешния кондил на голямата пищялна кост на лявата подбедрица – записване, което не съответства на обективно установените увреждания, вкл. и относно пострадалия крак. Само въз основа на този документ не могат да се правят изводи, че установените травми не са резултат от падането от мотора – в него е отразена диагноза, несъответстваща на другите обективни данни, като е напълно допустима човешка грешка било при записването, било при разчитането на рентгенографията. Обяснението на съдебния експерт в открито съдебно заседание, че до установената травма би могло да се стигне и при първоначално пукване, ако пострадалият не е спазвал указания му режим и е стъпвал на увредения крайник, е експертно мнение за различни възможности. Съдът обаче следва да извърши преценка и да установи спорния факт с оглед на доказателствата и, когато съвкупният им анализ сочи на еднозначно заключение, няма основание да го изключва поради това, че съществува евентуално друга възможност и то, ако биха били налице евентуално и други обстоятелства. Мнението на съдебният експерт е дадено преди да му бъде предаден за изследване диска, съдържащ данните от рентгенографиите, направени в деня на произшествието и представя вариант, с оглед поставени му в открито съдебно заседание въпроси, свързани със записванията в амбулаторната книга на 108 кабинет, които, както се установи по-горе нямат опора в останалия доказателствен материал. Наред с изложеното, следва да се съобразят и свидетелските показания – в деня след катастрофата бил гипсиран десният (не левият) крак на пострадалия. Ако гипсът е бил поставен поради съмнение за пукване и е престоял 45 дни, то тогава трудно би могло да се стигне и до счупване поради стъпване на увредения (пукнат) крайник.
Описанието, направено от И. С. в заявлението до застрахователя по чл. 380 КТ от 2015 г. нито установява наличие и вид на травматични увреждания, нито може да промени заключенията от обективните медицински изследвания. Следва да се има предвид и нивото на компетентност по въпроса на заявителя, като няма данни за приложените към заявлението медицински документи. В допълнение, процедурата по чл. 380 КТ от 2015 г. е и неприложима по казуса, доколкото отношенията по прекия иск на пострадалия срещу застрахователя се уреждат по отменения КЗ от 2005 г. .
Съставът на Върховния касационен съд приема, че справедливият размер на обезщетението, определен по критериите на чл. 52 ЗЗД, е не по-малък от 35 000 лв.
За да направи този извод, съдът взе предвид възрастта на пострадалия към датата на увреждането – 58 г., вида на увреждането и начина на причиняването му, както и породения от това стрес и страдания, неговата тежест, вида и продължителността на лечението (консервативно чрез гипсова имобилизация на големия пищял за 45 дни ), както и интензивността и продължителността на болковите усещания (15-20 дни); причиненият дискомфорт в ежедневието (бил е затруднен да се обслужва сам, имал е нужда от помощ при къпане и ползване на тоалетна, която е получил от свой приятел за времето на имобилизацията, не е имал роднина или друг член на домакинството, който да му помага, което значително е притеснявало С.); психическата травма от инцидента (изпитвал страх да управлява мотоциклет, което преди му било любимо занимание, не можел да практикува хобито си – да ходи в планината, бил спортист); естетичните увреждания, продължителността на възстановяването (45-60 дни), усложненията (и по време на извършения преглед на пострадалия от съдебния експерт, кракът му изтръпвал, движенията в дясната коленна става били затруднени и го болели – това е резултат от гонартроза и неправилното анатомично положение, в което е зараснало счупването на десния голям пищял, защото е имало спад на вътрешното му плато); затруднения при упражняване на професията – болките и изтръпванията му пречат да работи като таксиметров шофьор. Съдът съобрази като база обществено-икономическите отношения в страната към датата на увреждането, както и нивата на застрахователно покритие към същия момент. Съставът на ВКС отчете и разрешенията на съдебната практика в аналогични случаи, намерила израз в съдебните решения, обсъдени от вещото лице д-р К.. Така установената практика е израз на общоприетата оценка за обезвреда на неимуществените вреди и е ориентир за възприетото в обществото разбиране за справедливост в подобни хипотези - целта е постигане на сходни резултати при сходни хипотези, а още и да не се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия.
При съучастие на пострадалия в увреждането от 30 %, искът е основателен за сумата от 24 500 лв.
Застрахователят дължи лихва върху главницата, считано от датата на деликта, при действието на КЗ от 2005 г. (отм.). Присъдените обезщетения за неимуществени вреди се дължат ведно с обезщетението за забава, съизмеримо със законната лихва, доколкото отговорността на застрахователя по риска Гражданска отговорност покрива отговорността на делинквента и е функция от нея. В отменения нормативен акт няма изрично предвидена заявителска процедура, съответно специална норма, която да посочва в този случай кога застрахователят изпада в забава.
По делото ищецът е поискал обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД от един по-късен момент, поради което претенцията следва да бъде уважена за времето, за което е предявена.
Застрахователят следва да понесе тежестта за съдебноделоводните разноски, като заплати на насрещната страна сумата от 3720 лв., сторени разходи за адвокатски хонорар и държавни такси във въззивна и касационна инстанция.
Пред СГС производството за ищеца е било безплатно, поради което ответникът следва да заплати по сметка на СГС сумата от 180 лв. дължими държавни такси
Ищецът е бил представляван безплатно от адв. К. Д. в първа инстанция и той е поискал определяне на адвокатско възнаграждение, което да му бъде заплатено от ответника, съразмерно уважената част от иска. Първоинстанционният съд е определил възнаграждение по чл. 38 от ЗЗД в размер на 875,75 лв., при краен резултат, идентичен с този на касационната инстанция. Не е имало възражения срещу първостепенния съдебен акт в тази му част и ВКС намира, че посочената сума следва да бъде изплатена от ответника на адв. Д. за процесуално представителство на ищеца в първа инстанция.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 592/04.05.2023 г., постановено от Софийския апелативен съд по в. гр. д. № 1598/2022 г.
и вместо това ПОСТАНОВИ:
ОСЪЖДА ЗД „Б. И.“ АД да заплати на И. Д. А., правоприемник на И. Н. С., сумата в размер на 24 500 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в следствие на увреждане от пътнотранспортно произшествие от 19.05.2016 г., на осн. чл. 226, ал. 1 КТ, отм., както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от 27.06.2017 г. до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА ЗД „Б. И.“ АД да заплати на И. Д. А., правоприемник на И. Н. С., сумата в размер на 3720 лв., съдебноделоводни разноски по делото, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК
ОСЪЖДА ЗД „Б. И.“ АД да заплати на адв. К. Д., в качеството му на процесуален представител на И. Н. С. в производството пред Софийски градски съд, по гр. д. № 2564/2019 г., сумата в размер на 875,75 лв., на осн. чл. 38, ал. 2 ЗЗД.
ОСЪЖДА ЗД „Б. И.“ АД да заплати в полза на съдебната власт, по сметка на Софийски градски съд сумата от 180 лв., на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК на
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: