О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 4034
гр. София, 04.09.2025 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети април през две хиляди двадесет и пета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ЕЛИЗАБЕТ ПЕТРОВА
като изслуша докладваното от съдия Елизабет П. гр. д. № 4646 по описа за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е реда на чл.288 от ГПК.
С решение № 897 от 02.07.2024 г., постановено по в. гр. д. № 809/2024 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, съдът е отменил решение № 5147 от 19.12.2023 г. по гр. д. № 15029/2022 г. на Районен съд - Пловдив в частта, с която са осъдени Д. А. и А. Е., на основание чл. 109 от ЗС, по иск предявен от М. Г. М.-Ш. и Ц. Т. М. да преустановят неоснователните си действия, с които пречат на ищците да упражняват правото си на собственост по отношение на гараж със застроена площ от 21 кв. м., представляващ сграда с идентификатор [№], изграден в поземлен имот с идентификатор [№], с адрес: [улица], изразяващи се в заключване на вратата на гаража от юг – от [улица], заключване на малката врата от изток – от страната на двора и препятстване на достъпа до гаража, както и да се въздържат за в бъдеще от осъществяване на действия, свързани с препятстване на достъпа на ищците до гаража и е отхвърлил така предявения иск по чл.109 от ЗС от М. Г. М.Ш. и Ц. Т. М.. Със същото решение Окръжен съд – Пловдив е потвърдил решение № 5147 от 19.12.2023 г. по гр. д. № 15029/2022 г. на Районен съд - Пловдив в останалата част, с която са отхвърлени предявените от Д. А. и А. Е. против М. Г. М. – Ш. и Ц. Т. М. осъдителни искове с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответните страни да премахнат постройка с предназначение гараж със застроена площ от 21 кв. м., представляващ сграда с идентификатор [№], изграден в поземлен имот с идентификатор [№], с адрес [улица], който гараж е с изход към [улица], както и за осъждане на ответните страни да преустановят неоснователните си действия, с които пречат на ищците да упражняват правото си на собственост по отношение на поземлен имот с идентификатор [№] като преустановят преминаването през имота и паркирането на моторни превозни средства в него и е уважен иск по чл. 64, ал.1 от ЗС , като е определена част от поземления имот с идентификатор [№], собственост на Д. А. и А. Е., с площ от 18 кв. м., ограничена с точки 1-2-3-4 по скица на вещо лице В. Н. К. , приподписана от съдията, да се ползва от М. Г. М. – Ш. и Ц. Т. М. в качеството им на собственици на гараж с идентификатор № [№], изграден в поземлен имот с идентификатор [№].
Срещу решението на Окръжен съд - Пловдив е подадена обща касационна жалба от Д. А. и А. Е., представлявани от адвокат К., в неблагоприятната част за двамата жалбоподатели, с която е потвърдено решение № 5147 от 19.12.2023 г. по гр. д. № 15029/2022 г. на Районен съд - Пловдив.
Касационните жалбоподатели поддържат, че решението е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, допуснато е съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържат, че неправилно съдът е приел, че ответниците имат право на собственост върху процесния гараж, придобито по давност. Възразяват, че приложение снамира разпоредбата на чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ и придобивната давност е започнала да тече от 21.11.1997 г. Отделно от това възразяват, че придобивната давност е била спряна и за периода на действие на извънредното положение по ЗМДВИП. Сочат, че ответниците нямат право на строеж, не са придобили гаража по давност, ползват го и поддържат противоправно състояние в имота на ищците. Оспорват извода на съда, че процесният гараж е законно построен, тъй като има строителни книжа, но липсва учредено право на строеж за същия. Поддържат, че строежът е изпълнен в отклонение на предвижданията на проекта, като са изпълнени врата и прозорец. Поддържат, че съдът е следвало да провери законността на издаденото разрешение за строеж и да констатира, че същото е нищожно поради липса на учредено право на строеж. Поддържат, че неправилно въззивният съд е приел, че отклоненията от проекта при изграждането на гаража са несъществени. Поддържат, че независимо от това дали гаражът е законен или търпим като строеж, не може да задължи собственика на имота да търпи ограничаване на неговите права. Оспорват изводите на въззивния съд, че преминаването на ответниците през двора произтича от правомощието да ползват гаража си. Поддържат, че по делото е установено, че са собственици на дворното място, че ответниците са изградили и ползват гараж в тяхното дворно място, като ползват и врата на източната част на гаража, за да преминават, че гаражът е построен без учредено вещно право и нарушава правото на собственост на ищците. Поддържат, че неправилно съдът е определил прилежаща площ на гаража, тъй като същият е незаконен и има пряк излаз на улица.
В изложението на основанията за касационно обжалване жалбоподателите сочат, че са налице основанията за допускане на обжалваното решение до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като Окръжен съд - Пловдив се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Формулират следните материално и процесуалноправни въпроси:
1. Законен ли е строеж, изпълнен от лице, което няма право да строи в чужд имот поради липса на учредено в негова полза вещно право от собственика на поземления имот?
По така формулирания правен въпрос поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 31/1984 г. от 06.02.1985 г. по гр. д. № 10/1984 г., ОСГК на ВС, където Върховният съд изрично е приел, че в случаите на извършен строеж без разрешение заинтересованият собственик не е длъжен да търпи и понася ограниченията, които произтичат за неговото право на собственост от създаденото състояние, когато е нетърпимо според закона. Според цитираното тълкувателно решение следва да се приравни към липсата на разрешение за строеж случаят, когато издаденото разрешително е нищожно като административен акт, а то ще бъде такова, когато е в непримиримо и нетърпимо несъответствие на материалния закон и на административнопроцесуалните разпоредби, които е било необходимо да бъдат спазени, за да породи действието си, както и когато изцяло е лишено от законно основание. В този смисъл поддържат, че въззивният съд се е отклонил от постановките в ТР № 31/1984 на ВС, отричайки изцяло значението на учреденото вещно право за законността на строежа. Считат, че строежи в чужд поземлен имот имат право да извършват само лицата, в полза на които е учредено право на строеж, а административен акт, разрешаващ строителство на лице извън този кръг, е нищожно поради липса на законово основание за издаването му
2. При изрично въведено от собственика в спора възражение за нищожност на разрешението за строеж, издадено в полза на лице, нямащо законово право да строи в чуждия имот, длъжен ли е съдът, констатирайки основания, окачествяващи административния акт като недействителен, да го прецени преюдициално и да прогласи акта за нищожен, като същевременно съобрази как този факт се отразява на законността на строежа и какво е въздействието му върху правото на собственост на засегнатата страна, предявила иск по чл. 109 от ЗС?
Сочи се противоречие на произнасянето на съда по този въпрос с Тълкувателно решение № 31/1984 г. от 06.02.1985 г. по гр. д. № 10/1984 г., ОСГК на ВС. Касаторите поддържат, че засегнатият носител на правото на собственост не може да бъде лишен от правна защита на своето неоснователно засегнато право чрез негаторния иск, въпреки наличието на съответните административни актове за извършването на строежа, ако те съдържат такива пороци, заради които подлежат на квалификация като нищожни административни актове. Този предварителен въпрос е необходима предпоставка за правилното решаване на делото по предявения вещен иск.
3. Материалноправният въпрос относно възможността да се придобие по давност правото на собственост върху незаконен строеж.
Оспорват изводите на въззивния съд, че в случая придобивната давност започва да тече от 01.06.1996 г., когато влиза в сила ЗОС, а не от 21.11.1997 г., когато е влязла в сила разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ. Твърдят противоречие с решение № 982/30.12.2009 г. по гр. д. № 4417/2008 г. на ВКС, III г. о.
4. Когато увреждащото въздействие се осъществява чрез изграждане на постройка или определени нейни елементи, има ли правно значение, дали сградата е построена без строителни книжа, в отклонение от наличните строителни книжа или при съобразяване със строителни книжа, които противоречат на строителните правила и норми?
Поддържат, че ответниците са изградили, поддържат и използват процесния гараж в собствения на ищците имот, използвайки вратата на източната част на гаража, откъм двора, собствен изцяло на ищците, за да преминават до жилищната сграда. Строежът на гаража е бил осъществен в пълно отклонение от предвижданията на проекта, като от изток, откъм двора на доверителите ми, е изпълнена врата и прозорец, а съгласно одобрения архитектурен проект достъпът за гаража е предвиден единствено чрез вход откъм [улица]I. Оспорват това несъответствие между изградения гараж и проектите да е несъществено, Поддържат, че с оглед изложеното въззивният съд се е произнесъл в противоречие с приетото в решение № 324/21.6.2010 г. по гр. д. № 1320/2009 г. по описа на ВКС, II г. о., съгласно което целта на негаторния иск е да даде защита на правото на собственост срещу всяко пряко или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на собственост, което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта според нейното предназначение, а когато увреждащото въздействие се осъществява чрез изграждане на постройка или определени нейни елементи, без правно значение е дали сградата е построена без строителни книжа, в отклонение от наличните строителни книжа или при съобразяване със строителни книжа, които противоречат на строителните правила и норми.
На самостоятелно основание поддържат, че въззивното решение е очевидно неправилно – основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето от ГПК.
Молят решението на Окръжен съд - Пловдив да бъде допуснато до касация, отменено в обжалваната част и предявените първоначални искове по чл.109 от ЗС да бъдат уважени, а насрещният по чл. 64 от ЗС – да бъде отхвърлен.
В депозиран писмен отговор М. Г. М. – Ш. и Ц. Т. М. оспорват да са налични основания за допускане на решението на Окръжен съд - Пловдив до касация. Поставените въпроси считат, че нямат пряко значение за изхода на делото и не са решени в противоречие с практиката на ВКС и ВС. По същество ответниците по касационната жалба считат, че жалбата е неоснователна.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищци по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК и е допустима .
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:
Производството пред районния съд е образувано по искова молба на Д. А. и А. Е. против М. Г. М.-Ш. и Ц. Т. М. с твърдения, че ищците са собственици на поземлен имот с идентификатор [№], находящ се в [населено място], по КККР, одобрени със Заповед № РД-18- 48/03.06.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на поземления имот [населено място], [улица], с площ от 823 кв. м. Ищците са твърдели, че ответниците самоволно са построили, поддържат и използват гараж в имота, без разрешението на собственика на имота и без учредено вещно право, без да са спазени законовите норми за строителство в чужд имот и съответните правила и нормативи, приложими към постройките на допълващото застрояване, като по този начин ответниците нарушавали правото на собственост на ищците, разполагайки без законово основание за това гараж в имота им, но и ежедневно през имота преминавали пътни превозни средства и паркирали в гаража, без съгласието на ищците. Искали са ответниците да бъдат осъдени да премахнат трайно прикрепената към земята незаконна постройка с предназначение гараж, представляваща сграда с идентификатор [№], разположена в собствения на ищците поземлен имот с идентификатор [№], да не нарушават правото на собственост на ищците върху поземления имот и да преустановят преминаването през описания имот и пребиваването в него на моторни превозни средства.
В о. с.з. на 28.09.2023 г. ищците са уточнили предявения втори осъдителен иск, като са посочили, че твърдението им е, че автомобили навлизат в рамките на гаража, който е в собственото им дворно място, което поддържат, че е неоснователно действие.
В срока по чл. 131 от ГПК ответниците са подали отговори на исковата молба, в който са посочили, че с договор от 13.07.1968 г. за продажба на държавен жилищен имот наследодателят на ответниците Г. Б. М. по време на брака си ответницата Ц. Т. М. е придобил от държавата правото на собственост върху жилище, находящо се на таванския етаж от жилищната сграда, построена върху държавен към онзи момент имот с пл. № 1352, кв. 99-стар, по плана на II-ра градска част, находящ се в [населено място], [улица], ведно с правото на строеж върху държавно дворно място. Твърдяли са, че в обема на правото на строеж върху държавен имот се включва правото да се построи сграда върху земя, собственост на държавата, построеното да бъде собственост на суперфициара като се дерогира принципът на приращението и правото да се ползва незастроената част от терена на целия държавен парцел съгласно чл. 15, ал. 3 от ЗС. Поддържали са, че наследодателят на ответниците е придобил и имплицитно съдържащото се право на строеж, включващо в случая правото на ползване на терена. Позовавали се и чл. 131 от ЗТСУ (отм.) и на това основание същите са се заявили като собственици на гаража. Посочили са също, че гаражът представлявал търпим строеж по смисъла на § 16, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ и не подлежал на премахване и забрана за ползване съгласно удостоверение с изх. № 94006-25455/25.01.2010 г. на [община]. Твърдяли са също, че от построяването на гаража през 1971 г. до 20.06.2005 г. (датата на смъртта на наследодателя им) същият съвместно със съпругата си Ц. Т. М. са осъществявали спокойно, непрекъснато и несмущавано владение върху гаража, а след 20.06.2005 г. владението се осъществявало от ответниците съобразно квотите им в съсобствеността. Твърдяли са, че като собственици на самостоятелен обект – жилище и на процесния гараж, имат право да се ползват от земята, доколкото това е необходимо за ползването на постройките според тяхното предназначение. Предявили са насрещна искова молба, в която твърдят, че ищците им създавали пречки да ползват собствения си гараж и да преминават през терена с оглед нормалното обслужване и функциониране на гаража. Също така са претендирали да бъде определена минимална прилежаща площ от терена (дворното място) за обслужване на гаража съгласно Наредба № 7/2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони във връзка с чл. 64 от ЗС
В срока по чл. 131 от ГПК ищците са подали отговор на насрещната искова молба, с който намират насрещните искове за допустими, но изцяло неоснователни.
Въззивният съд е приел за установено, че по реда на ЗОЕГПНС са отчуждени в полза на държавата имотите, принадлежащи на д-р Л. Д. А. и С. Л. А., като видно от удостоверение от 28.11.1949 г., издадено от комисията по ЗОЕГПНС, от д-р Л. Д. А. и С. Л. А. са отчуждени в полза на държавата всички имоти, с изключение на два апартамента на [улица] Пловдив.
Установил е, че на 13.07.1968 г. между ГНС Пловдив и Г. Б. М. е сключен договор за продажба на държавен жилищен имот, съгласно Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд, по силата на който Г. Б. М. е закупил държавния тавански апартамент на четвъртия етаж от четириетажна жилищна сграда, находяща се на [улица] [населено място], едно избено помещение, две тавански помещения , 1/12 идеална част от общите части на сградата по смисъла на чл. 38 от ЗС, като се отстъпва право на строеж върху 1/12 идеална част от дворното място, цялото от 820 кв. м., съставляващо имот пл. № 1352 от кв. 99-стар по плана на II градска част – Пловдив.
Съдът е установил, че на 10.11.1971 г. Г. Б. М. е подал молба до началника на II Районно административно бюро- Пловдив да му бъде разрешено да си построи гараж на адрес в [населено място], [улица]. Приложил е проект за направа на гараж откъм [улица].
На 20.11.1971 г. било издадено строително разрешение № 219 за строеж в [населено място], [улица], с което на Г. Б. М. било позволено да построи една гаражна клетка по одобрен архитектурен план, без да завишава височината на съществуващата ограда в собствения си имот № 1352, кв. 99-стар, II градска част.
Г. Б. М. починал на 20.06.2005 г. и е оставил за свои наследници по закон съпругата си Ц. Т. М. и дъщеря си М. Г. М.-Ш..
По делото е било представено удостоверение № 94006-25455/25.01.2010 г., издадено от [община], от което съдът е установил, че гараж с идентификатор 518.1035.5 в поземлен имот № 1352, кв. 55-нов, 99-стар по плана на ЦГЧ, [населено място], [улица] отговаря на § 16, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ и не подлежи на премахване и забрана за ползване.
По делото е прието за установено от удостоверение № 03-92-59/18.05.1992 г., издадено от [община], че С. А. в качеството си на законен наследник, е възстановила правото си на собственост върху следния недвижим имот: двуетажна (полумасивна) вътре в двора къща, втори надпартерен етаж (трети етаж), четири магазина, започващи от изток на запад, без първия до входа, всички тавански помещения, без двете западни, както и всички избени помещения, без тези до клозета в източната изба, ведно с 2/3 идеални части от сградата и дворното място от имота, находящ се на [улица] [населено място].
На 18.06.2021 г. е било проведено общо събрание на етажните собственици на жилищната сграда, находяща се в [населено място], [улица], на което било взето решение входът откъм [улица]да бъде заключен и да се ползва само от собствениците на имота, което решение впоследствие било отменено от съда.
От приетата по делото съдебно-техническата експертиза съдът е установил прилежащата площ, необходима за осигуряване на нормалния достъп до сградата с идентификатор [№], както и ползването й по предназначение, която вещото лице е ограничило с точки 1, 2, 3 и 4 и която е с площ 18 кв. м. Съгласно приетото заключение съдът е установил още, че процесният гараж бил изпълнен въз основа на одобрен проект и разрешение за строеж и съгласно декларации за съгласие на собствениците и наемателите в сградата на [улица]. Съгласно одобрения архитектурен проект на гаража за достъп до същия бил предвиден вход откъм [улица]. Освен вратата на гаража с пряк излаз на [улица]в проекта не се предвиждала входна врата на гаража от изток, откъм двора. Независимо от това вещото лице е констатирало на място врата и прозорче на източната стена на гаража.
Съдът е възприел и показанията на свидетелката Б. К. К., която установявала, че познавала ответницата М. М.-Ш., тъй като с нея били родени на една улица в две съседни къщи, че на [улица] ответницата имала апартамент на последния етаж и гараж с лице към [улица]. Гаражът бил самостоятелна сграда. Представлявал тухлена постройка със стоманобетонова конструкция и покривна плоча. Установявала, че гаражът съществувал от повече от 50 години. Установявала още, че входът за коли на гаража бил откъм [улица], а от източната страна на гаража имало малка врата, през която се влизало в двора и оттам можело да се стигне до етажите. Малката врата съществувала още от построяването на гаража. Установявала, че до преди две години М. ползвали гаража безпроблемно. Преди две години госпожа А., която се представяла за собственик и пълномощник на собствениците, била затворила достъпа до гаража и дворното място. Ответницата М.-Ш. разговаряла с нея в двора, но тя й казала, че тя била собственик на имота и никой нямал право да влиза в него, че гаражът бил неин и всичко било нейно. Свидетелката установява, че вход за сградата имало и откъм дворното място.
При така установените правнорелевантни факти съдът е приел, че за да бъде уважен иска по чл.109 от ЗС във всички случаи било необходимо ищецът да докаже не само, че е собственик на имота , че върху този имот ответникът осъществил неоснователно въздействие (действие или бездействие), но и че това действие или бездействие на ответника създавало за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените (чл. 50 от ЗС). Съдът е посочил, че правото на собственост е абсолютно и неограничено, което задължава всички трети лица да се въздържат от каквито и да било въздействия върху собствения на ищеца имот, а собственикът не е длъжен да търпи в имота си каквото и да било действие, което се извършва без негово съгласие, самото пряко въздействие върху имота на собственика, без негово съгласие и от лице, което няма право да осъществява такова въздействие, представлява пречка за собственика да упражнява правото си.
Съдът е посочил, че между страните по делото нямало спор, а и се установявало от писмените доказателства по делото, че ищците са собственици на процесния поземлен имот, собствеността върху който е била възстановена по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗВСОНИ в качеството им на наследници на Л. Д. А.. Нямало спор, а и се установявало от писмените доказателства по делото, че през 1968 г. наследодателят на ответниците закупил държавно жилище в жилищната сграда, намираща се в същия поземлен имот, а през 1971 г. е построил в него самостоятелна сграда с предназначение: гараж и оттогава същият се ползвал от него, а след смъртта му – от неговите наследници. Съдът е приел, че са спорни въпросите за това притежават ли ответниците право на собственост върху процесния гараж и представлява ли същият законен строеж.
Приел е, че собствеността върху процесния гараж е придобита от въззиваемите по силата на давностно владение, осъществявано спокойно, непрекъснато и необезпокоявано в периода от построяване на гаража до предявяване на исковата молба. Упражняването на фактическа власт върху гаража не се оспорвало от жалбоподателите и се установявало от показанията на свидетелката К., която имала преки и непосредствени впечатления още от построяване на гаража и през цялото време на неговото ползване. Съдът е приел, че гаражът бил построен след одържавяване на поземления имот и преди реституирането му. Като новопостроен имот същият не бил предмет на реституция, тъй като според чл. 1, ал. 1 от ЗВСОНИ собствеността върху недвижимите имоти, отчуждени по ЗОЕГПНС, се възстановява до размерите, в които са отчуждени. Гаражът не съществувал към датата на отчуждаването, следователно не подлежи на реституция. Приел е, че в момента на изграждането си като самостоятелен обект на правото на собственост процесният гараж е станал собственост първоначално на държавата по силата на приращението – чл. 92 от ЗС, а впоследствие – частна общинска собственост по силата на § 10, ал. 1 от ПЗР на ЗОбС. Давността за придобиване на имоти – частна държавна или общинска собственост, започвала да тече на 01.06.1996 г. с влизане в сила на ЗДС и ЗОбС и продължила до 31.05.2006 г., когато била спряна по силата на § 1, ал. 1 от ЗД на ЗС. Течението на давността било възобновено от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. съгласно мотивите на Решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд, а след това от датата на постановяване на решението на Конституционния съд, с което са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от ЗД на ЗС и § 2 от ЗР на ЗИЗС – 24.02.2022 г. и насетне. През този период от време ответниците, лично или чрез техния наследодател Г. Б. М., упражнявали фактическа власт върху гаража с убеждението, че са собственици, за което са се снабдили и с констативен нотариален акт за собственост. Приел е извод, че ответниците са доказали придобитото по давност право на собственост върху процесния гараж. Приел е, че по отношение възраженията на жалбоподателите, че гаражът представлява незаконен строеж следвало да се има предвид, че незаконният строеж съгласно последователната практика на ВКС се свързвал с извършване на строителството без издадени и одобрени строителни книжа и в нарушение на установените строителните правила и норми – така ТР № 31/1984 г. по гр. д. № 10/1984 г. на ОСГК на ВС и по-новата практика, обективирана в Решение № 493 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 719/2009 г., I г. о., Решение № 74 от 13.06.2011 г. по гр. д. № 237/2010 г., I г. о. и други. Към въпроса за законността, респективно незаконността на строежа бил неотносим фактът на валидно учредено вещно право на строеж или липсата на такова. Във връзка с изложеното е направил извод, че са неоснователни възраженията на жалбоподателите за незаконосъобразност и нищожност на издаденото на наследодателя на въззиваемите страни разрешение за строеж поради липса на надлежно учредено право на строеж. Приел е, че строежът е извършен при наличие на необходимите строителни книжа.
Приел е, че установените от СТЕ отклонения от строителните книжа -изграждането на врата и малък прозорец на източната стена на гаража - не били съществени, тъй като не били нарушени конструктивните елементи на сградата и не се е стигнало до изменение на площта, предназначението или други основни характеристики на строежа.
Съдът е посочил, че самият факт на незаконен строеж не е достатъчен сам по себе си, за да се приеме за основателен негаторния иск за премахването му, без да е налице установено негативно въздействие върху възможността ищецът да упражнява в пълен обем правото си на собственост, в който смисъл се е позовал на решение № 33 от 06.04.2010 г. по гр. д. № 27/209 г., II г. о. и решение № 690 от 08.02.2010 г. по гр. д. № 3394/2008 г., IV г. о. В случая суперфициарните собственици на процесния гараж, разполагали с противопоставимо на собствениците на земята право да поддържат и ползват собствения си гараж според предназначението му. В този смисъл същите не осъществявали нито неправомерно, нито неоснователно въздействие върху поземления имот на жалбоподателите и нямало основание за осъждането им да премахнат гаража. Съдът е посочил, че ищците следвало да се съобразят с правото на собственост на въззиваемите страни върху гаража и да търпят както изградения от тях гараж, така и ползването на поземления имот, доколкото това било необходимо за ползването на гаража. Приел е още, че дворното място обслужвало изградената в него жилищна сграда, в която въззиваемите притежават собствено жилище и съответните идеални части от правото на строеж върху мястото, поради което премиването им през дворното място произтичало от правомощието им да го ползват, доколкото това било необходимо за ползването на притежавания от тях жилищен обект. Искането на ищците ответниците да ползват за достъп до жилищната сграда единствено входът откъм [улица]било неоснователно, тъй като по делото е установено както с показанията на свидетелката К., така и чрез заключението на съдебно-техническата експертиза, че дворът има входна врата и откъм [улица], която живущите в жилищната сграда можели да използват. Съдът не е намерил неоснователно въздействие и във връзка с престоя на моторни превозни средства в гаража, тъй като същият бил собственост на ответниците и паркирането на моторни превозни средства в него съответствало на неговото предназначение.
По насрещния иск с правно основание чл. 64 от ЗС съдът е приел, че съгласно законовата разпоредба ползването на чуждия имот е допустимо в обема на необходимото за ползването на сградата пространство. Кредитирал е изслушаното заключение на СТЕ и е определил прилежащата част от терена, необходима за ползване на сградата според нейното предназначение в размерите, установени с експертното заключение. Твърдението на жалбоподателите, че за нормалното обслужване на гаража не било необходимо да се ползва част от дворното място, а същият може да се достъпва и експлоатира от лицето му към улицата било несъстоятелно, тъй като определянето на прилежащата част е регламентирано със специални правила съгласно Приложение № 1 към чл. 21 от Наредба № 7/2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видови територии и устройствени зони, които са императивни и прилагането им от съда е задължително.
По насрещния иск с правно основание чл. 109 от ЗС съдът е приел, че ограничаването на правото на собственост на ищците по насрещния иск не е във връзка с действия или бездействия на ищците, поради което този иск се явявал недоказан.
При тези възприети изводи въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение в частите, с които са отхвърлени първоначалните искове по чл.109 от ЗС и е уважен този по чл.64, ал.1 от ЗС и съответно е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил предявеният насрещен иск по чл.109 от ЗС, като в тази част решението му е влязло в сила, като необжалвано.
Върховният касационен съд при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал.1,т.1–т. 3 ГПК. Съгласно дадените в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по т. д. № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т. 1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора.
При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо.
По отношение на първия поставен от касаторът въпрос/ Законен ли е строеж, изпълнен от лице, което няма право да строи в чужд имот поради липса на учредено в негова полза вещно право от собственика на поземления имот? /- съдът приема, че същият не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, в това число и с цитираната от касатора практика.
Правото на строеж и законността на строежа са правни институти, уреждащи различни последици от построяването на една сграда. Правото на строеж е ограничено вещно право, по силата на което едно лице може да построи и да притежава сграда върху чужда земя в отклонение от правилото на чл. 92 от ЗС, според което собственикът на земята е собственик и на подобренията върху нея. Чрез учредяването на правото на строеж или придобиване на сграда, отделно от земята се извършва юридическото отделяне на собствеността върху земята от собствеността върху постройката/ в този смисъл решение № 14/2011 г. по гр. д. № 251/2010 г. на I г. о. на ВКС/. Законността на строежа касае не съществуването на право на строеж, а съобразяването на строежа с нормативно установените правила и норми, съществуващи към момента на изграждането му или при търпимост-към посочения в приложимия закон момент. Ето защо, няма пречка, ако строежът е снабден с изискуемите административни документи и е съобразен с благоустройствените изисквания, същият да е законен, макар и инвеститорът да не е носител на право на строеж. При липса на учредено право на строеж няма да бъде опровергана презумпцията на чл. 92 от ЗС , че собственикът на земята е собственик и на построеното върху нея, но това не прави строежът незаконен.
В този смисъл е и постановеното от въззивната инстанция, която е приела, че законността на строежа не е свързана с учредяването на право на строеж, поради което всички наведени в този смисъл оплаквания от ищците са неоснователни. Този извод на съда е съобразен с практиката, цитирана от касаторите. По делото е установено, че процесният гараж е построен от праводателя на ответника, след одържавяването на процесното дворно място и преди неговата реституция на ищците. Построяването на гаража е било по време, когато дворното място е било държавно и предвид липсата на учредено право на строеж и построеният гараж е станал държавна собственост на основание чл.92 от ЗС. Гаражът е построен след снабдяването на наследодателя на ответниците със съгласие от останалите собственици и наематели в имота, след снабдяване със строително разрешение и въз основа на представен одобрен архитектурен план. При това положение обоснован е извода на съда, че гаражът е посторен при наличие на необходимите строителни книжа. Същият не е бил предмет на реституция, тъй като съгласно чл.1, ал.1 от ЗВСОНИ собствеността върху недвижимите имоти, отчуждени по ЗОЕГПНС, се възстановява до размера в който са отчуждени. Гаражът не е съществувал към момента на одържавянването и съответно не е подлежал на реституция. От момента на възникването му като самостоятелен обект на права гаражът е станал собственост на собственика на земята. Това е последицата от липсата на учредено право на строеж в полза на наследодателя на ответниците, а не осъществяването на незаконен строеж. Безпротиворечиво съдебната практика възприема извод, че незаконен строеж е този, който е изграден без строителни книжа, а не този който е изграден от лице, което не е титуляр на право на строеж в имота. Също така безпротиворечиво се приема, че когато увреждащото въздействие се осъществява чрез изграждане на постройка или определени нейни елементи, без правно значение е дали сградата е построена без строителни книжа, в отклонение от наличните строителни книжа или при съобразяване със строителни книжа, които обаче противоречат на строителните правила и норми- Тълкувателно решение № 31/84 от 6.02.1985 г. на ОСГК на ВС , решение № 35/2017 г. по гр. д. № 3422/2016 г на II г. о. на ВКС. Наличието на редовни строителни книжа установява само благоустройствената допустимост на строежа. Когато обаче такъв строеж засяга правата на трети лица, същите могат да се защитят с иск по чл. 109 от ЗС - решение № 324/21.06.2010 г. по гр. д. № 1320/2009 г., II г. о., решение № 74/2014 г по гр. д. № 6580/2013 г на II г. о. на ВКС. Напълно съобразени с цитираната практика са изводите на въззивния съд относно това, че липсата на учредено право на строеж от собственика на земята в полза на наследодателя на ищците не е основание за извод за незаконност на строежа, както и че обстоятелството дали гаражът е законно построен не е от значение за уважаване на иска по чл.109 от ЗС, ако не се установи засягане правото на собственика да упражнява пълноценно своите правомощия.
С оглед изложеното съдебният състав приема, че така поставеният въпрос въпреки, че е обсъждан от въззивната инстанция е решен в съответствие с практиката на ВКС, поради което не може да послужи като основание за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд - Пловдив.
Отговорът на вторият поставен въпрос / При изрично въведено от собственика в спора възражение за нищожност на разрешението за строеж, издадено в полза на лице, нямащо законово право да строи в чуждия имот, длъжен ли е съдът, констатирайки основания, окачествяващи административния акт като недействителен, да го прецени преюдициално и да прогласи акта за нищожен, като същевременно съобрази как този факт се отразява на законността на строежа и какво е въздействието му върху правото на собственост на засегнатата страна, предявила иск по чл. 109 от ЗС?/ се съдържа в дадения отговор по първия поставен правен въпрос. Вторият въпрос е предпоставен от твърдението на ищците, че липсата на учредено право на строеж е основание да се приеме, че изграденият обект е незаконен. Както беше посочено по-горе последиците от строителство без учредено право на строеж касаят собствеността върху построеното, а незаконният строеж е този, който е изграден без строителни книжа или в отклонение от строителните книжа. Валидността на разрешението за строеж, като административен акт, няма връзка с правото на строеж. Проверката на валидността на административен акт изисква съобразяване на съответствието на акта с правния ред на неговото издаване, като само радикално несъобразяване с правния ред би могло да доведе до извод за нищожност на съответствие административен акт. Издаването на разрешение за строеж на лице, което няма право да строи в чужд имот не води до нищожност на административния акт. Цитираното от касатора ТР № 31/1984 г. на ОСГК на ВС не води до друг извод. В него е посочено, че разрешението за строеж подлежи на проверка за законосъобразност като административен акт при спор за породени или засегнати от същото граждански права. В този смисъл е и решение № 324 от 21.06.2010 г. по гр. д. № 1320/2009 г. на IIг. о на ВКС. В случая съдът е обсъдил оплакванията на ищците за нищожност на административния акт и обосновано е приел, че съществуването или не на право на строеж няма значение за валидността на разрешението за строеж, както и че незаконността на строежа не е единствено основание за уважаване на предявения негаторен иск.
Поради съобразяването на въззивното решение с практиката на ВКС поставения въпрос не покрива изискванията на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК и не може да послужи за допускане на обжалваното решение до касация.
Третият поставен въпрос / относно възможността да се придобие по давност правото на собственост върху незаконен строеж/ намира своя отговор в решение № 60087 от 28.06.2021 г. по гр. д. № 3984/2020 г на II г. о. на ВКС, с което е даден отговор, че незаконният строеж, а това означава и търпимият строеж, е годен обект на вещни права и може да бъде придобиван по всички уредени в закона придобивни способи. Този извод е възприет и от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. Процесният гараж, както беше посочено по-горе, е възникнал като обект, собственост на държавата. При реституцията на останалата част от имота в полза на ищците, гаражът, като самостоятелен обект на права, несъществувал към момента на одържавяването, остава държавна собственост, а впоследствие – общинска собственост по силата на §10, ал.1 от ПЗР на ЗОбС. Същият има характер на частна общинска собственост/ не служи за задоволяване на обществени нужди/ поради което и на осн. чл. 86 от ЗС давност за придобиване на право на собственост върху този гараж е започнала да тече от 01.06.1996 г. Давността е текла против собственика [община], поради което правилно съдебният състав е приел, че началният му момент е от 01.06.1996 г. Независимо от това следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 5, ал.2 от ЗВСОНИ не ползва ищците - сега касатори, тъй като тя урежда защитата на правото на собственост на тези правоимащи собственици, реституцията на чиито права не е приключила и дава нормативен израз на принципа, че давност не тече срещу този, който не може да защити правата си. В случая правата на ищците върху дворното място са реституирани през 1992 г., който факт не е спорен. Считано от 01.06.1996 г., когато съдебният състав приема, че ответниците са започнали да упражняват придобивна давност, ищците са имали правна възможност да защитят своите претендирани права на собственици, поради което и правилно е прието, че давностният срок е изтекъл съобразно решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд при възобновяването на срока, считано от 31.12.2017 г.
Цитираното от касаторите решение № 982/2009 г. по гр. д. № 4417/2008 г. на IIIг. о. на ВКС не дава разричен отговор на поставения въпрос, а подчертава необходимостта от изследване на законността на постройка при земеделска реституция.
Предвид изложеното следва да се приеме извод, че поставеният правен въпрос не покрива специалната предпоставка по чл.280,ал.1, т.1 от ГПК и не може да послужи за селекция на касационната жалба.
По отношение на четвъртия въпрос/ Когато увреждащото въздействие се осъществява чрез изграждане на постройка или определени нейни елементи, има ли правно значение, дали сградата е построена без строителни книжа, в отклонение от наличните строителни книжа или при съобразяване със строителни книжа, които противоречат на строителните правила и норми?/ отговор е даден в ТР № 4 от 96.11.2017 г. по т. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, т.3. В тълкувателното решение е изяснено, че искът по чл.109 от ЗС дава защита на собственика срещу всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право. За уважаване на негаторния иска следва да се установи не само, че ищецът е собственик на имота, но и че върху този имот ответникът осъществява неоснователно въздействие /действие или бездействие/, и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените /чл. 50 ЗС/. Разяснено е, че преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело. Посочено е, че понякога естеството на извършеното от ответника нарушение е такова, че е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем. Такъв извод може да се направи при установяване, че ответникът осъществява действия в собствения на ищеца имот или поддържа създадени в резултат на такива действия състояния в имота, без да има облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут върху този имот или когато се установят действия на ответника в нарушение на строителни или санитарно-хигиенни правила и норми, които са установени в закона единствено с оглед осигуряване на възможност за пълноценно ползване на съседните имоти по предназначение или за запазване на живота и здравето на живеещите в определено населено място или част от него.
В цитирания смисъл са и множество решения на ВКС, в които се приема, че за уважаване на иска по чл.109 от ЗС следва да се установи не само неоснователно въздействие на ответника върху имота на ищеца, но и че това действие или бездействие пречи на събственика да ползва имота си пълноценно, съобразно неговото предназначение /решение №23 от 09.04.2014 г. по гр. д. № 5465/2013г на IIг. о на ВКС, решение № 14 от 28.01.2021 г. по гр. д. № 546/2020 г. на Iг. о на ВКС/.
Ползваното като касационно основание решение № 324/2010 г. по гр. д. № 1320/2009 г. на ВКС не дава различен отговор на поставения въпрос, доколкото с това решение делото е върнато за събиране на доказателства във връзка със законността на изградена постройка.
Изводите на въззивният съд са изцяло в синхрон с цитираната съдебна практика. В съответствие с нея съдът е приел, че ответниците са придобили по давност правото на собственост върху процесния гараж, изграден върху имот - дворно място собствено на ищците, което включва правото да държат своята постройка върху чуждия терен, както и да ползват терена, доколкото това е необходимо за използването на постройката.
Следва да се посочи и че за изграждането на гаража съгласие са дали и праводателите на настоящите ищци, като са подписали декларации за съгласие за изграждане на гаража от наследодателя на ответниците. В този смисъл, след като праводателите на ищците са изразили съгласие за създаване на съответното състояние - построяване на процесния гараж - техните наследници нямат основание да искат премахване на това състояние, поради това, че им пречи. Изразеното от праводателите съгласие за построяване на процесния гараж от наследодателя на ответниците прави неоснователно оплакването на наследниците им, че този гараж им прачи. В този смисъл са решение № 19 от 12.04.2021 г. по гр. д. № 1709/2020 г. на IIг. о на ВКС и решение № 34 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 5239/2014 г. на I г. о на ВКС.
Поставеният въпрос е разрешен от въззивния съд при съобразяване на практиката на ВКС, поради което не може да полслужи за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая това основание се мотивира от касаторите основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.
На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал.1 от ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на по 1 200лв на всеки ответник, съгласно представените списъци за разноски, договори за правна защита и съдействие от 20.09.2024 г. , фактура от 20.09.2024 г. и разписка от 20.09.2024 г.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 897 от 02.07.2024г. по в. гр. д. № 809/2024г. на Окръжен съд-Пловдив по касационната жалба на Д. А. и А. Е..
ОСЪЖДА Д. А. ЛНЧ [ЕГН] с постоянен адрес [населено място], [улица] А. Е., гражданин на И., [дата на раждане] с постоянен адрес И., [населено място], [улица] да заплатят на М. Г. М.- Ш. с ЕГН [ЕГН] и на Ц. Т. М. с ЕГН [ЕГН], на всяка от тях сумата от по 1200/ хиляда и двеста/лева - направени разноски по делото пред ВКС, на осн. чл.81 вр. 78 от ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: