О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1984
Гр. София, 23.04.2024 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
Председател: Светлана Калинова
Членове: Гълъбина Генчева
Наталия Неделчева
като изслуша докладваното от съдията Неделчева к. гр. дело №813/2024 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. №306/22.01.2024г. на М. Х. К. и А. Г. Г. срещу Решение №136 от 01.12.2023г. по въззивно гр. дело №20233500500059 по описа за 2023 година на Окръжен съд — Търговище, с което е потвърдено Решение №3 от 05.01.2023г., постановено по гр. дело №623/2022 година по описа на Т., с което предявеният от тях иск с правно осн. чл. 109 ЗС е отхвърлен. Касаторите считат, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат, че въззивният съд неправилно и необосновано, и противно на трайната съдебна практика е приел, че определението на първоинстанционния съд, с което е оставено без уважение искането им за изменение на иска, се явява правилно и законосъобразно. Считат, че окръжният съд съдът не е изпълнил задължението си като въззивна инстанция съгласно чл. 273 вр. с чл. 236, ал. 2 ГПК, да обсъди в мотивите си техните искания и възражения, не е извършил преценка на доказателствата, фактическите му констатации са погрешни, а правните му изводи за неправилни и необосновани. Твърдят, че липсват фактически констатации и извод дали съдът категорично установява наличието на незаконно строителство относно процесните пристройки. В изложението по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК посочват, че са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане до касационно обжалване. Поставят се следните въпроси: 1. Допустимо ли е при налични във въззивната жалба искания и възражения на въззивника, въззивният съд да излага мотиви към решението си, в които посочва исканията и възраженията на въззивника, обективирани в неговата писмена защита, като игнорира исканията и възраженията му, обективирани във въззивната жалба; допустимо ли е при липса на подаден отговор на въззивната жалба и при липса на каквито и да било възражения срещу нея от въззиваемия, въззивният съд да излага мотиви към решението си, в които посочва искания и възражения на въззиваемия, които са обективирани в неговата писмена защита?, по който въпрос основанието за допускане на касационно обжалване е по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 2. Допустимо ли е по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК изменение на негаторен иск чрез увеличаване размера на искането като се добави обект, който е отделен от първоначално вписания в исковата молба обект, или изменение на иска по размер е допустимо само при паричните искове?, по който въпрос като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280. ал. 1, т. 1 ГПК се твърди произнасяне в противоречие с решение №473 от 01.06.2010г. по к. гр. д. №1537/2009г. на ВКС и решение № 215 от 08.07.2010г. по к. гр. д. №166/2009г. на ВКС, а в условията на евентуалност се поддържа и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 3.По следващия въпрос „За правното значение в производството по иск с правно основание чл. 109, ал. 1 ЗС на статута на търпимост“, се твърди противоречие с решение №179/28.10.2016г. по гр. д. №394/2016г. на ВКС; решение №401 от 21.07.2009г. по гр. д. №2770/2008г. на ВКС; решение №129 от 22.07.2014г. по гр. д. №4880/2013г. на ВКС, решение №104 от 09.10.2019г. по гр. д. №625/2019г. на ВКС. 4. По въпроса „За задължението на съда да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор и да посочи защо игнорира дадени доказателства, а други кредитира напълно“ се твърди произнасяне в противоречие с решение №104 от 09.10.2019г. по гр. д. № 625/2019г. на ВКС, решение №153 от 5.11.2018г. по гр. д. №886/2018г.; решения №57 от 2.3.2011г. по гр. д. №1416/2010г.; решение №37 от 29.03.2012г. по гр. д. №241/2011г. и др. като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280. ал. 1, т. 1 ГПК. 5. По въпроса „При предявен иск по чл. 109 ЗС може ли становището, че премахването /събарянето/ на част от обект-сграда няма да окаже влияние на конструкцията на сградата да е изготвено от вещо лице с квалификация, различна от тази на строителен инженер-конструктор“ като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280. ал. 1, т. 1 ГПК, се твърди противоречие с решение №60160 от 30.11.2021г. по к. гр. д. №1518/2021г., в условията на евентуалност се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. 6. Въпросът „Следва ли в производството по негаторен иск въззивният съд да се произнесе по възражение за давностно владение на част от засегнатия поземлен имот, предявено от ответника с отговора му на исковата молба, в случая, когато първоинстанционният съд не се е произнесъл по възражението, а с въззивната жалба и пледоарията си по същество ищецът е предявил изрично искане за такова произнасяне от въззивния съд?“ се поставя като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. 7. По въпроса “За съдържанието на мотивите към решението и за задължението на въззивния съд да обсъди в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към правния спор, както и доводите и възраженията на страните и да формира и изложи в решението си собствени фактически и правни изводи по съществото на спора“ се твърди произнасяне в противоречие с т. 19 на ТР №1/04.01.2001г. по т. гр. д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС, т. 2 на ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №17/23.07.2014г. по т. д. №811/2012г. на ВКС, решение №51/29.06.2020г. по т. д. №613/2019г. на ВКС, решение №99/06.08.2019г. по гр. д. №2331/2018г. на ВКС, решение №63/28.06.2019г. по гр. д. №2296/2018г. като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1,т. 1 ГПК;
Ответниците по касационната жалба – В. Л. И., М. В. Л. и М. Д. П. не са депозирали писмен отговор срещу нея.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:
Производство е образувано по иск с правно основание чл. 109 от ЗС, предявен от М. Х. К. и А. Г. Г. в качеството им на собственици на 2/3 идеални части от дворно място, представляващо ПИ [№] според КК на [населено място], както и на самостоятелен обект в сграда, построена в същото срещу ответниците - като собственици на останалата идеална част от него, да бъдат осъдени последните да премахнат като незаконни пристройка към гараж, находящ се в дворното място и козирка-вход към жилищната сграда. В хода на първоинстанционното производството са поискали чрез изменение на иска в предмета на делото да се включи и искане за премахване на преградна стена от стъклени тухли, което изменение първоинстанционният съд е приел за недопустимо. Пред въззивния съд, в изпълнение на изричните указания в тази насока са конкретизирали, че наличието на тези обекти им пречи на свободния автомобилен достъп до вътрешната незастроена част на дворното място.
Ответникът В. Л. И., чрез представения писмен отговор, оспорва иска. Твърди че ищците са закупили имота си от вече починалата съпруга, майка и баба на ответниците - Е. М. И.. Посочва, че дълги години всички съсобственици са обитавали един двор и са имали ясно разпределение на ползването му като съсобствен имот, като в резултат на постигнато между тях споразумение била изградена и преградата, която не позволявала преминаването от едната част на двора в другата. Тази преграда е била налична към момента на огледа и на покупката на имота от ищците по делото. Не оспорва, че в момента ответниците нямат възможност да ползват частта от двора, в която се намира входа към имота на ищците, но това също е част от споразумението и е било факт от времето преди покупката на имота от ищците. Това разпределение е било съобщено на купувачите по време на преговорите, и приемането му е било едно от условията за осъществяване на продажбата. По изложените съображения моли предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен.
От фактическа страна, въззивният съд е приел, че имотът, в който ищците желаят премахване на определени, посочени от тях обекти, представлява ПИ [№] по КК на [населено място], с площ от около 308 кв. м., в който с идентификатор [№] е нанесена многофамилна жилищна сграда на един етаж с 3 броя самостоятелни обекти в нея със застроена площ от 140 кв. м. Имотът на ответниците е обозначен като част от тази многофамилна сграда с идентификатор [№] и е описан като жилище-апартамент с площ по документ 72.6 кв. м., таван – 63.60 кв. м. и изба – 12.50 кв. м. Имотът на ищците е обозначен като част от посочената по-горе многофамилна сграда с идентификатор [№] и е описан като жилище-апартамент с площ по документ 59.52 кв. м. КК отразява в ПИ [№] сграда с идентификатор [№] с предназначение гараж и с площ от 27 кв. м. Липсва спор, че ответниците В. Л. И., М. В. Л. и М. Д. П. притежават в обща собственост жилище с идентификатор [№] и гараж с идентификатор [№] Ответникът В. Л. И. придобил тези обекти /по време на брака си с Е. М. И., починала на 13.05.2020г./: жилищната сграда чрез договор за замяна на недвижими имоти от 29.03.1991г., а гаражът с площ от 19.25 кв. м. чрез покупко-продажба, обективирана в нотариален акт №7, том I, дело № 124/1993г. На праводателя Ж. Р. Ж. било отстъпено право на строеж и издадено строително разрешение № 43 от 22.03.1972г. за 19 кв. м. съобразно одобрен архитектурен проект.
На 22.01.2022г. ищците М. Х. К. и А. Г. Г. с договор, обективиран в НА №33, том I, рег. №234, дело №12 от 2020 са закупили от Е. М. И. следния недвижим имот, находящ се в [населено място], на [улица], а именно: 2/3 идеални части от ПИ с идентификатор [№] с площ от 308 кв. м. по КК на [населено място], заедно с построения в поземления имот самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№] със застроена площ от 59.52 кв. м. с адрес на самостоятелния обект: [населено място], [улица], вх. А, ет. 1, с предназначение: жилище, който самостоятелен обект се намира в сграда с идентификатор [№], според документ за собственост изцяло северната част на жилищната сграда калкан.
От заключенията на изслушаните по делото експертизи, въззивният съд е приел, че гаражът с идентификатор [№], е със застроена площ 26,90 кв. м., която е със 7,65 кв. м. по-голяма от площта, описана в нот. акт №76/1993г. При оглед в. л. е установило, че представлява единна постройка, не е ясно дали е строена на части, но е измазана заедно и външно изглежда като една неделима постройка под общ покрив. Вещото лице смята, че ще се наруши конструктивната цялост на постройката на гаража, ако се събори тази част. Незастроената част от имот с идентификатор [№] е обособена на две части: незастроено дворно място с площ 38 кв. м., разположено в югозападната част на имота с граници: от юг- [улица], от запад-имот с идентификатор [№], от север-гараж, представляващ сграда с идентификатор [№], преградна стена /означена с червена линия и номер 1 на приложение 1/, от изток-сграда с идентификатор [№], и незастроено дворно място с площ 68 кв. м., разположено в североизточната част на имота с граници: от юг - преградна стена /означена с червена линия и номер 1 на приложение 1/, сграда с идентификатор [№], от запад - гараж, представляващ сграда с идентификатор [№], от север-имот с идентификатор [№], от изток-сграда с идентификатор [№], сграда с идентификатор [№], [улица]. През обозначения вход № 6, обозначен на приложената от вещото лице скица, се влиза към двора, който е част от парцела и е свободна дворна площ, който се ползва само и единствено от ответниците. Застроената площ на постройката, представляваща покрит вход към сутеренен етаж, собственост на ответниците, е 3,80 кв. м. От приетото във въззивното производство заключение на СТЕ, се установява, че в момента липсва техническа възможност ищците да паркират автомобил в свободната вътрешна част на имота; технически възможен вариант, при който ищците да могат да паркират един или два автомобила във вътрешната част на имота, е ако се осигури достъп откъм [улица]чрез портална врата и ако те са с ширина под 1,60 м. Според в. л. гаражът е търпим строеж и не подлежи на премахване, с оглед на който извод е дадено заключение, че автомобилен достъп до вътрешната част на двора откъм [улица]не е възможен. Според заключението на Авто-техническата експертиза, е възможно във вътрешната част на дворното място в разстоянието, измерено от долния десен ъгъл на сграда № 2 /обозначена като вход на ответниците/ между червената и кадастралната линия на ъгъла на сграда № 1 /обозначена като преградна стена между гараж и жилищна сграда/ да премине автомобил с размери: ширина около или по-малка от 2,2 м. и дължина до 4,8 м. и да се паркира във вътрешната част на двора, но не е възможно да излезе от откъм [улица], а излизането му следва да се осъществи през входа от към [улица]. Тази възможност може да се реализира само ако сграда №8 - част от гараж, описана като „пристройка” на комбинирана скица 1:250 бъде премахната. Вещото лице уточнява, че сграда №5 не пречи на преминаването на автомобилите, но ако се премахне преминаването би било по-удобно. Според вещото лице инж. Х. би било възможно, ако автомобил на ищците е паркиран в дворното място, ответниците да могат да ползват гаража си /след като се събори т. нар. пристройка/ и да паркират в гаража.
Съдът е приел за безспорно също, че ищците имат достъп до притежавания от тях самостоятелен имот и до вътрешната част на дворното място само от входа, който е разположен откъм [улица]. Ответниците ползват вход, който е разположен откъм [улица]и от този вход си осигуряват достъп до техния самостоятелен обект, до гаража и до вътрешната част на дворното място.
От правна страна, с оглед изложеното във въззивната жалба и необходимостта от очертаване на предмета на въззивно сезиран, въззивният съд, на първо място се е произнесъл по правилността на отказа на първоинстанционния съд да допусне изменение на иска с въвеждане на трето искане, като е изложил, че с направеното ново искане - ответниците да преустановят действията си като премахнат последиците от тях и отстранят извършеното незаконно построяване на стена между югоизточния ъгъл на сграда с идентификатор 73626.506.531.2 и ceверозападния ъгъл на сграда с идентификатор 73626.506.531.1/, въведено от ищците в процеса под формата на искане за изменение на иска, се посочва нов факт и се прави ново искане, което по същество представлява отделна негаторна искова претенция. Въззивният съд е намерил първоинстанционното определение, с което е оставил искането без уважение за правилно, след като е счел, че не би могло да се приеме, че това е изменение на иска по размер, тъй като подобно изменение е допустимо при паричните искове, какъвто настоящият не е.
По съществото на спора е посочил, че според ищците неоснователните действия на ответниците се изразяват поддържането на така създаденото фактическо състояние на пристрояване на гаража и на основната сграда в частта на входната им врата, като претендират тези обекти да бъдат съборени, както и, че гаражът се ползва от тях за жилищни нужди - т. е. не по предназначение. Приел е, че не е налице неоснователно действие, респ. бездействие от страна на ответниците чрез ползването на гаража във вида, в който е бил изграден и в този вид закупен от тях, тъй като построяването на законна или незаконна сграда в съсобствен имот от един от съсобствениците само по себе си не представлява неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС всеки собственик може да застроява собственото си дворно място. Приел е, че гаражът в съществуващия си вид е търпима постройка и не ограничава правата на собственост на ищците, като по същество претенцията на ищците е за съвместно ползване на тази част от дворното място с ответниците, за да могат да си паркират автомобила. Въззивният съд е изложил, че начинът на ползване на дворното място следва да се разреши в производството по чл. 32, ал. 2 от ЗС, какъвто иск ищците са предявили преди настоящия, и по който е образувано гр. дело № 1359/2021г. по описа на Търговищкия районен съд. Отбелязал е също, че искането за събаряне на пристройката към гаража не съответства на нарушението, като е посочил, че така разширеният гараж е нанесен в кадастралната карта още преди 1987 година, а събарянето само на надстроеното в повече от 7.65 кв. м. ще доведе до цялостното му разрушаване. Съдът е приел, че т. нар. пристройка към гаража не пречи на ищците да упражняват правото си на собственост върху дворното място, поради което е счел искът по чл. 109 ЗС за неоснователен в тази част.
По отношение на пристройката с площ от 3.80 кв. м., функционално свързана с жилищна сграда 73626.506.531.1, представляваща отделен вход на сградата откъм незастроената западна част на ПИ 73626.506.531, съдът е приел, че тя е изградена за да предпазва единствения вход на ответниците от неблагоприятни атмосферни влияния. Изложил е, че той не ограничава правото на собственост на ищците, поради което е отхвърли искът по чл. 109 ЗС, като е изложил, че създаването на по-голямо удобство при преминаване на автомобил край нея, не е основание за събарянето .
При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
Първият въпрос е посочен като основание за допускане до касационно обжалване на осн. чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Освен, че не са развити никакви конкретни съображения в съответствие с разясненията, съдържащи се в т. 4 на ТР №1/19.02.2010г. по т. дело № 1/2009г., следва да се посочи, че не се констатира и въззивният съд да е допуснал нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие с установената съдебна практика. Напротив, именно в съответствие с нея, включително и с разясненията, съдържащи се ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 г., ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, вкл. и на експертизите, приети в хода както на първоинстационното, така и на въззивното производство, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, но е коментирал и допълнителните аргументи, изложени в писмените бележки, тъй като на страните е била дадена възможността да представят такива в съответствие с разпоредбата на чл. 149, ал. 3 ГПК. След като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, в мотивите на решението си е обсъдил доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил доказателствата, събрани и в двете инстанции в рамките на спорната пред него фактическа обстановка.
Във връзка с втория поставен въпрос относно допустимостта за изменение на негаторен иск по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК, следва да се посочи, че този въпрос не е от значение за изхода на спора по конкретното дело, тъй като съдът е отхвърлил предявеният иск по чл. 109 ЗС изцяло, т. е. доколкото произнасянето по този въпрос не е формирана решаващата правна воля на съда, то същият не съставлява основание за допускане до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 или т.3 ГПК.
По третия въпрос относно търпимостта на гаража, следва да се посочи, че не се констатира произнасяне на въззивния съд в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. Доколкото гаражът /макар и с известно отклонение/ е изграден въз основа за издадено разрешение за строеж, то въпросът за неговата търпимост /разяснения за която се съдържат в посочените от касатора в решение №179 от 28.10.2016г. на ВКС по гр. д. №394/2016г. Решение № 129 от 22.07.2014г/ не е бил водещ при разрешаване на спора по предявения иск. За да отхвърли искът по чл. 109 ЗС, въззивният съдът е приел, че гаражът е построен още преди 1987г., като е изложил мотиви, съответстващи на посоченото в СТЕ, че премахването само на частта, излизаща извън издаденото разрешение за строеж ще доведе до разрушаване на цялата постройка, поради което е счел, че това искане не следва да бъде уважено. Цитираното решение №401 от 21.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2770/2008 се отнася до постройка, извършена от трето за собствеността лице, поради което не може да намери приложение в настоящия казус, в който постройката е извършена от съсобственик на земята.
Във връзка с този въпрос е и поставения от касаторите пети въпрос относно възможността за премахване на част от гаража. Не се констатира произнасянето на въззивния съд да е в противоречие с посоченото от касатора решение №60160 от 30.11.2021г. на ВКС по гр. д. №1518/2021 г., тъй като същото касае премахването на тераса, построена през 1967г., застрашена от самосрутване, поради което разясненията, съдържащи се в това решение не могат да намерят приложение в настоящия казус.
Шестият поставен въпрос относно задължението на въззивния съд в производството по негаторен иск съдът да се произнесе по възражение за давностно владение на част от засегнатия поземлен имот, не е включен в предмета на иска по чл. 109 ЗС, не е от значение за изхода на спора по конкретното дело, нито съдът е формирал решаващи мотиви по него. Право на ответника е да излага своята защитна теза. Задължението на съда е да обсъжда само относимите към доказването и основателността на предявени иск аргументи, а не всички възражения и твърдения, които страните са изложили, независимо дали имат връзка с делото.
По четвъртия и седмия въпрос, касаещи най-общо задължението на въззивния съд да обсъди в тяхната съвкупност всички събрани по делото относими и допустими доказателства, както и доводите и възраженията на страните, относими към правния спор, следва да се има предвид изложеното по първия въпрос. Не се констатира въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с посочените от касатора тълкувателни решения или друга практика на ВКС, в която безпротиворечиво се приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По настоящото дело въззивният съд, след като е изложил възраженията, съдържащи се във въззивната жалба и писмените защити, е извършил обстоен анализ на събраните по делото доказателства, въз основа на които е извел собствени правни изводи досежно неоснователността на предявения иск, които е изложил в подробни мотиви.
В заключение следва да се посочи, че по тези въпроси не са налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане до касационно обжалване.
Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Не се установява и очевидна неправилност на решението, тъй като това е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата, събрани по делото по отделно и в тяхната цялост, вкл. във връзка с приетите по делото заключения на СТЕ, без да нарушава правилата на логическото мислене, изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общо приложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти.
В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
С оглед изхода на спора, ответниците имат право на разноски, но доколкото такива не са претендирани, нито са представени доказателства за техния размер, то съдът не му присъжда разноски.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №136/01.12.2023г. по в. гр. д. №20233500500059/2023 г. по описа на ОС – Търговище.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: