О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1499

София, 05.06.2024 година

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на двадесети май две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. Ч.

ЧЛЕНОВЕ: В. Х.

ЕЛЕНА АРНАУЧКОВА

като изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева ч. т.дело № 570/2024 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано е по частна касационна жалба на К. А. К. и М. И. К., срещу решение № 292 от 23.10.2023 г. по в. т.д. № 332/2023 г. на Варненски апелативен съд, в частта му, с която се е произнесъл по частна жалба срещу определение №506/03.04.23г. по т. д.106/22г. на Варненски окръжен съд.

Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:

С решението в частта, имаща характер на определение, която е предмет на обжалване, състав на Варненски апелативен съд е потвърдил определение № 506/03.04.2023 г. по т. д. № 106/2022 г. на Варненски окръжен съд, с което е отхвърлена молбата за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските чрез присъждане на адвокатско възнаграждение за сумата над 9.05 лева до 6374.26 лева. За да постанови този резултат, въззивният състав е съобразил материалноправния характер на разпоредбите на Наредба № 1/2004 г., които следвало да се приложат при определяне на възнаграждение на процесуален представител на страната при осъществена адвокатска защита по реда на чл. 38, ал. 2 ЗЗД. Това обуславяло приложението им към момента на сключване на договора за безплатна правна помощ, в случая 09.02.2022 г., поради което присъденото с решението адвокатско възнаграждение в размер на 3128 лева е следвало да бъде допълнено с още 9.05 лева и правилно според въззивния състав е отхвърлена молбата за присъждане на допълнително възнаграждение.

Частната касационна жалба е допустима като подадена в срок, срещу подлежащо на обжалване, валидно въззивно определение.

Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В изложението за допускане до касационно обжалване са формулирани въпросите: „1. При проведено последно съдебно заседание след влизане в сила на измененията на НМРАВ от бр. 88/04.11.2022г. на ДВ, при действието на което е постановено решение, т. е след влизане в сила на измененията, по коя редакция на Наредбата следва да се определи адвокатското възнаграждение?“ и „2. Коя е меродавната дата за определяне на размера на адвокатското възнаграждение по редакцията на НМРАВ от бр. 88/04.11.2022г. на ДВ, влязла в сила на 08.11.2023 г.; датата на сключване на договора за правна помощ и съдействие, датата на последното съдебно заседание с даден ход по същество, дата на постановяване на съдебното решение или друга дата?”

Въпросите са обосновавани в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед изключителното значение за правилното тълкуване и приложение на правните норми.

В обосноваване за защитната си теза частният касатор поддържа, че измененията в нормите на Наредба № 1/2004 г. влизат в сила три дни след обнародването им съобразно общото конституционно установено правило. Посочва, че последното заседание по делото, на което е даден ход, е било на 07.01.2023 г., към който момент е следвало да бъдат съобразени и действащите редакции на същата, предвид цитираната задължителна практика на ВКС.

Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. №1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда.

Макар и формулираните от частния касатор въпроси да се преценяват като релевантни и относими към решаващите правни изводи на въззивния състав, касационно обжалване не следва да бъде допуснато.

Решението на въззивния съд е постановено преди решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., което е от съществено значение за настоящия спор. С цитирания акт е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че Наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с Наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК. Настоящият състав споделя изложеното в определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на I т. о. на ВКС подробно становище относно несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и приема, че същите не представляват обвързващи съда правила.

Касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се допуска, когато правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай поради несъответствие на относимата правна норма от националното законодателство с правото на ЕС следва да се приеме, че липсва предмет на тълкуване и произнасяне, поради което липсва и основание за допускане на обжалвания акт до касационно обжалване.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 292 от 23.10.2023 г. по в. т.д. № 332/2023 г. на Варненски апелативен съд в частта, в която е потвърдено определение № 506/03.04.2023 г. по т. д. № 106/2022 г. на Варненски окръжен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: