О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60334

София, 16.08.2021 г.Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети май две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА

Членове: БОНКА ДЕЧЕВА

ВАНЯ АТАНАСОВА

разгледа докладваното от съдията В. А. гр. д. № 1801/2021 година.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от „Уникредит лизинг“ ЕАД, чрез процесуалния му представител адв. Г. И. П. – С., против решение от 5. 02. 2021 г. по в. гр. д. № 3186/2020 г. на СГС, IV-а състав, с което е потвърдено решение от 30. 07. 2019 г. по гр. д. № 19202/2018 г. на СРС, 31 с-в в частта, с която предявеният от „Уникредит лизинг“ ЕАД против „Щрабаг“ ЕАД иск с правно основание чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване на владението върху фадрома м. „Ханомаг“, модел Р., рама[ЕИК], дата на производство 10. 03. 1994 г., е отхвърлен в осъдителната му част, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 521, ал. 2 ГПК, за присъждане на сумата 16189 лв., представляваща паричната равностойност на описаната фадрома. Поддържа се неправилност на решението, поради необоснованост на фактическите изводи на въззивния съд и поради постановяването му в противоречие с чл. 108 ЗС и чл. 521 ГПК. Твърди се наличие на основанието по чл. 280, ал. 1 , т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, във връзка с поставени процесуалноправни въпроси.

Ответната страна по касационната жалба „Щрабаг“ ЕАД, чрез пълномощника си адв. П. Н., изразява становище за правилност на въззивното решение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

За да достигне до извод за неоснователност на иска по чл. 108 ЗС в осъдителната му част, както и за неоснователност на предявения при условията на евентуалност иск с правно основание 521, ал. 2 ГПК, въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК и излагайки и собствени такива, е приел за установено от фактическа страна, че на 12. 01. 2007 г., между ищеца и „Пампов инженеринг“ ЕООД, е бил сключен договор за финансов лизинг за процесната фадрома, в изпълнение на който ищцовото дружество е купило фадромата на 22. 02. 2007 г. и е предоставило същата на „Пампов инженеринг“ ЕООД с приемо-предавателен протокол от 22. 02. 2007 г. Последното изпълнявало задълженията си по договора за лизинг докато имало финансова възможност за това. Когато изпаднало във финансови затруднения, предоставило фадромата на Б. Б., машинист-оператор, който да извършва с нея услуги срещу възнаграждение и да плаща месечните лизингови вноски. Фадромата трябвало да обслужва площадката на „Б. П. . Имало е и период от време, през който Б. Б. поел извършването на работа и на площадка на бетонов център на „Щрабаг“ ЕАД в гр. Пещера, който бетонов център е закрит през 2011 г. Б. Б. работил с фадромата през 2009 г., след което се разболял, една година си бил вкъщи и през месец февруари 2011 г. починал. На свидетелите на ответниците, един от които е бил служител на базата в П., не им е известно на закритата база в П. да е използвана чужда техника през периода 2008 г. – 2010 г. Фадромата не е осчетоводявана като актив на „Щрабаг“ ЕАД, няма никакви писмени доказателства и счетоводни данни същата да е била предмет на договор за покупко-продажба, договор за наем, договор за заем за послужване или да е предоставяна на дружеството на друго основание. Няма данни за компенсиране на задължения на „Пампов инженеринг“ ЕООД към „Щрабаг“ ЕАД чрез издавани фактури за насрещни услуги или отдаване под наем на фадромата от „Пампов инженеринг“ ЕООД на „Щрабаг“ ЕАД. Срещу „Пампов инженеринг“ ЕООД е било образувано производство по несъстоятелност по искане на „Щрабаг“ АД, което е приключило и дружеството е заличено от търговския регистър като правен субект. Срещу свидетеля Т. П. е била образувана прокурорска преписка, по сигнал на ищеца „У. Л. ЕАД, подаден на 27. 03. 2017 г., за престъпление по чл. 206 НК, евентуално по чл. 194, ал. 1 НК, по която преписка е постановен отказ за образуване на досъдебно производство, поради изтичане на десетгодишния погасителен давностен срок, независимо от установеното по делото, че след 11. 08.2007 г. Пампов е присвоил вещта, отказвайки да я върне на собственика й. В разпита си пред прокуратурата Пампов е заявил, че през 2007 г. фадромата била в базата на „Щрабаг“ АД в П. и свидетелят не бил допускан от служители на последното, заради задължения на „Пампов инженеринг“ ЕООД към последното. По сигнал на ищеца била образувана прокурорска преписка за извършено престъпление по чл. 206 НК и от представителите на „Щрабаг“ ЕАД във връзка с процесната фадрома, по която проверката установила, че фадромата е била предоставена от П. на Б. Б. с уговорка той да заплаща лизинговите вноски. Свидетелските показания на ответниците са кредитирани като последователни, непротиворечиви, съответни на писмените документи и на констатациите на вещите лица по заключенията на съдебно-счетоводните експертизи, като възпроизвеждащи непосредствени и лични възприятия, трайни и продължителни във времето. Свидетелските показания на ищцовата страна не са кредитирани в частта им за действията след смъртта на оператора на фадромата Б. Б., тъй като са базирани на чужди възприятия, а не на непосредствени и трайни лични впечатления, не са последователни, логични, конкретни и не кореспондират, а се опровергават от останалите събрани по делото доказателства. Показанията на Т. П. и съпругата му А. П. са ценени по реда на чл. 172 ГПК, с оглед евентуалната им заинтересованост от спора, предвид водената прокурорска проверка по отношение на свидетеля П. Прието е, че съдът не е обвързан от изводите в мотивите към прокурорските постановления. В обобщение е направен извод, че събраните по делото доказателства - писмени, гласни и заключения на съдебно-счетоводни експертизи не установяват процесната фадрома да е била във фактическа власт на ответното дружество нито към 2008 – 2010 г., нито към приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция.

От правна страна е прието, че след като ответникът не е упражнявал и не упражнява държане или владение, лично или чрез другиго, върху процесната движима вещ, то той не дължи нито реалното й връщане нито равностойността и евентуалният иск за присъждане на равностойността й подлежи на отхвърляне.

Касаторът поставя следните процесуалноправни въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Налице ли е процесуално нарушение в случаите, когато въззивният съд не е изпълнил задълженията си по чл. 7, ал. 1 и чл. 10 ГПК и не е изходил от определения от ищеца спорен предмет.

2. По какъв начин следва да се извърши оценка на събрания по делото доказателствен материал.

3. Може ли съдът да не приеме за доказан определен факт в случай, че същият се установява от непреки свидетели и за доказване на същия няма пряко доказателство, а само косвени такива.

4. При наличието на какви предпоставки съдът може да приеме свидетелските показания за недостоверни, като дадени от заинтересовано лице по смисъла на чл. 172 ГПК, и да не ги кредитира като доказателства по делото.

5. Налице ли е процесуално нарушение по чл. 266, ал. 3 ГПК, ако въззивният съд не допусне поискан с въззивната жалба свидетел, който в нарушение на процесуалните правила не е бил изслушан от първоинстанционния съд, а показанията му са от съществено значение за правилното решаване на делото.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по така поставените въпроси.

На първо място, въпросите не отговарят на изискванията на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Част от тях (първи, трети и пети) по съществото си представляват оплаквания, съставляващи касационни основания за неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и отговорът на същите изисква пряка преценка за съответствие на действията на въззивния съд с процесуалния закон и за правилността на въззивното решение, извършването на каквато преценка във фазата на чл. 288 ГПК е недопустимо, а втори и четвърти въпроси са зададени твърде общо и отговорът на същите изисква обсъждане на различни хипотези.

Дори да се приеме, че въпросите формират общо основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, като съображенията за това са следните:

Първият въпрос е поставен във връзка с оплакването на касатора, че въззивният съд не е обсъдил довода на ищеца, че ответното дружество е упражнявало незаконно право на задържане над процесната фадрома, заради неизпълнени задължения на „Пампов“ ЕООД към последното, както и че не е дал указания във връзка с доказването на това твърдение. Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 341 от 2. 07. 2010 г. по гр. д. № 177/2010 г. на ВКС, 2 г. о.

Противоречие не е налице. В цитираното решение на ВКС е прието, че съдът е длъжен да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна, като при необходимост им укаже да конкретизират твърденията си и отстранят противоречията в тях. В случая твърденията в исковата молба са били ясни, недвусмислени и непротиворечиви. Съдът е дал указания на ищеца, че носи тежестта да докаже твърдението си за упражнявана от ответника фактическа власт върху вещта - с проекта за доклад, съдържащ се в определението по чл. 140 ГПК от 16. 07. 2018 г. (лист 80, том 1 от първоинстанционното дело), обявен за окончателен в проведеното на 3. 10. 2018 г. първо открито съдебно заседание. За да отхвърли иска, въззивният съд е приел, че не е доказано ответното дружество да е упражнявало държане или владение, лично или чрез другиго, върху процесната движима вещ. Този решаващ извод – за липса на осъществявана фактическа власт върху вещта (с основание или без основание) включва и извод за недоказаност твърдението на ищеца за осъществявана от ответника фактическа власт под формата на неправомерно задържане на вещта. От горното следва, че твърдението на ищеца за неправомерно упражнявано от ответника право на задържане над спорната движима вещ не е игнорирано, а е разгледано и прието за неоснователно, както и че са дадени указания относно доказателствената тежест за установяване на твърдението за осъществявана от ответника фактическа власт върху имота.

Във връзка с втория въпрос – действията на въззивния съд не противоречат на посоченото от касатора решение № 22 от 29. 06. 2017 г. по гр. д. № 2113/2016 г. на ВКС. В същото се приема, че при всяко положение, в което за въззивния съд е възникнало задължение за обсъждане на доказателствата, той е длъжен да извърши анализ на събраните, като ги отнесе към конкретните твърдения на страните. Действията на въззивния съд напълно съответстват на така формираната практика. Предвид съдържащото се във въззивната жалба оплакване за необоснованост на фактическите изводи, както и за допуснати нарушения при обсъждане на събраните по делото доказателства, въззивният съд не само е споделил фактическите изводи на първоинстанционния, на основание чл. 272 ГПК, но е направил и собствен анализ на събраните по делото доказателства – гласни, писмени и заключения на съдебно-счетоводни експертизи, мотивирал е кои свидетелски показания кредитира и защо, обсъдил е всички доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка. А оплакването за несъответствие между доказателствата и приетите за установени от съда факти представлява оплакване за неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК – необоснованост и обсъждането му в производството по чл. 288, вр. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е недопустимо.

Третият въпрос не е решен в противоречие с решение № 76 от 12. 10. 2020 г. по гр. д. № 1475/2016 г. на ВКС, 1 г. о., решение № 223 от 16. 11.2016 г. по гр. д. № 1626/2016 г. на ВКС, 1 г. о., решение № 215 от 22. 12. 2015 г. по гр. д. № 6209/2014 г. на ВКС, 1г. о. Въззивният съд е приел за недоказан факта на упражнявана фактическа власт върху вещта от ответника не защото е недопустимо даден факт да се приеме за установен само въз основа на косвени доказателства, а защото съвкупната преценка на косвените свидетелски показания на ищците, показанията на свидетелите на ответниците, писмените доказателства и заключенията на съдебно-счетоводната експертиза, поотделно и в тяхната взаимовръзка, не установяват пълно и главно твърдението на ищеца ответникът да е държал/владял, нито да държи/владее процесната движима вещ.

Четвъртият въпрос не е решен в противоречие с решение № 131 от 12. 04. 2013 г. по гр. д. № 1/3013 г. на ВКС, 4 г. о., решение № 401 от 11. 01.2012 г. по гр. д. № 327/2011 г. на ВКС, 3 г. о., решение № 65 от 16. 07. 2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. на ВКС, 4 г. о. В съответствие с разясненията по приложението на чл. 172 ГПК въззивният съд е приел, че при извършване преценка на показанията на свидетелите Д. П. и А. П. следва да бъде отчетено обстоятелството, че П. е разпитван като свидетел по прокурорска преписка, образувана по сигнал на ищеца за извършено от него престъпление по чл. 206 НК, по която е постановен отказ за образуване на досъдебно производство, поради изтичане на десетгодишния погасителен давностен срок за наказателно преследване. Съобразено е, че показанията на тези свидетели не са подкрепени от другите доказателства, ангажирани от страните по делото. Изводът, че не е доказано ответникът да държи или владее движимата вещ, както и да е упражнявал върху същата фактическа власт, почива на всички събрани по делото доказателства, а не само на показанията на свидетелите П., преценени по реда на чл. 172 ГПК.

Петият въпрос – допуснал ли е въззивният съд процесуално нарушение по чл. 266, ал. 3 ГПК, ако не е допуснат поискан с въззивната жалба свидетел, който не е бил изслушан от първоинстанционния съд, а показанията му са от съществено значение за правилното решаване на делото.

Въпросът е поставен във връзка с отказа на въззивния съд да допусне разпит на свидетел на въззивника. Отказът е мотивиран с обстоятелството, че за спорния по делото факт - упражнявано ли е от ответника държане върху вещта, са допуснати трима свидетели на ищеца и двама на ответника, поради което допускането на четвърти свидетел на ищеца не е необходимо и би нарушило принципа на равнопоставеност, както и с обстоятелството, че това доказателствено искане е преклудирано, тъй като до приключване на заседанието на 4. 02. 2019 г., в което е заличен свидетелят (заради приета обективна невъзможност за даване на показания поради влошено здравословно състояние – преживян исхемичен инсулт и 83 % намалена трудоспособност), както и до приключване на някое от следващите проведени открити съдебни заседания – на 27. 03. 2019 г. и 08. 05. 2019 г. не е поискано допускането на още един свидетел на ищеца, вместо заличения.

Въпросът не е зададен коректно с оглед извършените от съда и касатора процесуални действия. Свидетелят Р. е заличен въз основа на молба на касатора, в която са изложени твърдения за влошеното му здравословно състояние и определена 83 % трайно намалена работоспособност, заради прекаран мозъчен инсулт, към която молба е приложено експертно решение на ТЕЛК и епикриза на свидетеля. Съдът е преценил, че усложненото здравословно състояние на свидетеля не позволява разпита му като свидетел по делегация и е заличил същия от списъка на призоваване по тази причина. До приключване на заседанието на 4. 02. 2019 г., както и през следващите две проведени открити заседания по делото – на 27. 03. 2019 г. и на 8. 05. 2019 г. ищецът не е оспорил преценката на съда, че представената медицинска документация установява тежко здравословно състояние, непозволяващо разпит на лицето и по делегация, нито е поискал на мястото на допуснатия и заличен, заради влошено здравословно състояние, свидетел да бъде допуснат друг. Тоест, в случая заличаването на свидетеля Р. е базирано на преценката на съда за невъзможността му да дава показания с оглед здравословното му състояние, а не на извода, че показанията му не са необходими за изясняване на делото от фактическа страна, нито на извода, че за установяване на спорното обстоятелство са достатъчни трима свидетели. Случаят коментиран в посочената от жалбоподателя практика е различен – съдът е допуснал само някои от поисканите от страната свидетели за установяване на един и същи факт, фактът не е бил установен от разпитаните свидетели и съдът не е допуснал разпит и на първоначално недопуснатите свидетели.

С оглед изхода на делото, касаторът „У. Л. ЕАД следва да бъде осъдено, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на „Щрабаг“ АД сумата 1800 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 5. 02. 2021 г. по в. гр. д. № 3186/2020 г. на СГС, IV-а състав, с което е потвърдено решение от 30. 07. 2019 г. по гр. д. № 19202/2018 г. на СРС, 31 с-в в частта, с която предявеният от „Уникредит лизинг“ ЕАД против „Щрабаг“ ЕАД иск с правно основание чл. 108 ЗС, за установяване на собствеността и предаване на владението върху фадрома м. „Ханомаг“, модел Р., рама[ЕИК], дата на производство 10. 03. 1994 г., е отхвърлен в осъдителната му част, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 521, ал. 2 ГПК, за присъждане на сумата 16189 лв., представляваща паричната равностойност на описаната фадрома.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: