Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс (АПК).
С решение № 173/25.04.2013 г. по административно дело № 1252/2012 г. (погрешно посочено в антетката на решението „2011 г.”) , Административен съд – В. Т. е: 1) отменил по жалба на М. Д. Р. от гр. В. Т. заповед № 7896/20.12.2012 г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане” – В. Т.; 2) разпоредил изпращане на преписката на директора на Дирекция „Социално подпомагане” – В. Т. за издаване на нова заповед, съобразно указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на съдебното решение, като задължил административния орган да се произнесе в 20-дневен срок от получаване на преписката.
Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от директора на Дирекция „Социално подпомагане” – В. Т., действащ чрез пълномощника юрк. С.. По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост, касаторът моли решението на съда да бъде отменено и първоначалната жалба на Русинова срещу заповедта да се отхвърли.
Ответницата по касация М. Д. Р. не изразява становище.
Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба.
Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.
След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за основателна.
С оспорената пред първоинстанционния съд заповед на основание чл. 8д от Закона за семейни помощи за деца (ЗСПД) и чл. 24а от Правилника за прилагане на Закона за семейни помощи за деца (ППЗСПД) е отпусната на М. Д. Р. месечна помощ за детето В. И. Б., за срок от 01.12.2012 г. до 31.12.2013 г. Считайки, че месечната помощ за дъщеря й е следвало да бъде отпусната от по-ранна дата – 01.09.2008 г., Русинова е атакувала заповедта по съдебен ред.
Първоинстанционният съд правилно е установил фактите по спора в решението си, въз основа на които обосновано е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган в изискуемата форма и без да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, като коректно е констатирал и, че в случая се касае за първоначално отпусната добавка по чл. 8д от ЗСПД за дете с трайно увреждане, а не за възобновяване на такава, след предходно отпадане на основанието за получаването й, каквото е твърдението на Русинова в жалбата й. Въпреки това съдът е уважил сезиралата го жалба, като е възприел тезата на първоначалната жалбоподателка, че отпускането на месечната добавка за детето й следва да стане за минал период. В мотивите на проверяваното решение е посочено, че по заявеното от М. Р. искане в молба-декларацията й, директорът на Дирекция „Социално подпомагане” се е произнесъл с изричен писмен акт (процесната заповед), с която съобразно правомощията си при спазване на процедурата и наличие на материалноправните предпоставки за това е отпуснал исканата помощ за детето й, но е определил началния момент, от който тя е дължима, в несъответствие с правилото на чл. 24а, ал. 6 от ППЗСПД, като вместо от датата на влизане в сила на чл. 8д от ЗСПД, помощта е отпусната от по-късна дата, преценено от първоинстанционния съд като неправилно приложение на материалноправните разпоредби (чл. 146, т. 4 от АПК).
Оспореното пред настоящата инстанция съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на индивидуален административен акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна, адресат на заповедта. Атакуваният съдебен акт обаче страда от твърдяните от касатора пороци, наличието на които обусловя неговата неправилност по смисъла на чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК.
Не може да бъде споделен приетият в мотивите на проверяваното решение извод за материална незаконосъобразност на процесната заповед. С ЕР на ТЕЛК № 2544 от 08.09.2005 г. на В. Б. е определен срок на инвалидност поради заболяването „Цьолеакия” до 01.09.2008 г., до който срок е отпусната предходна и на друго основание месечна помощ за детето с трайно увреждане на майка му. След изтичане на този срок и до декември 2012 г. детето не се е явило за преосвидетелстване, като липсват и медицински доказателства за наличие на трайно увреждане във връзка с конкретно заболяване през този период. С ЕР на ТЕЛК № 3525/10.12.2012 г. е била направена нова оценка на работоспособността на детето, за срок от една година - до 01.12.2013 г., като е установено друго трайно увреждане по вид и степен - водещата диагноза вече е „Атопичен дерматит”. Съгласно чл. 25 от Наредба № 19/2000 г. за медицинската експертиза на деца до 16-годишна възраст (понастоящем отменена, но приложимо право за казуса), ако детето не се яви за преосвидетелствуване, какъвто е настоящият случай, следва да се определи нова дата на инвалидизиране. Именно от тази нова дата (01.12.2012 г.) е възникнало правото за получаване на месечна помощ за детето с увреждане, което законосъобразно е приел административният орган. В случая не може да се твърди, че се касае за трайно увреждане еднакво по вид и степен и предполагащо заплащане на месечна добавка за дете на основание чл. 8д от ЗСПД със задна дата към изтичане на срока на инвалидизация по предходното експертно решение на ТЕЛК, тъй като се касае за първо освидетелстване и определяне на вид и степен на увреждане на детето за друго заболяване, поради което претендираната семейна помощ се дължи занапред. Изложеното налага извод, че началната дата на помощта правилно е определена от административния орган като дължима от 01.12.2012 г.,а претенцията на Русинова за отпускането й от по по-ранен момент е неоснователна, противно на приетото от първоинстанционния съд в мотивите му.
По тези съображения настоящият съдебен състав намира, че оспорената пред първата инстанция заповед е издадена при спазване на материалноправните изисквания за законосъобразност, а по делото не е спорно, че тя не страда от други пороци по чл. 146 от АПК, защото е постановена от материално, териториално и по степен компетентен орган в изискуемата от закона форма (вкл. посочени фактически и правни основания) при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с целта на закона.
При постановяване на атакувания съдебен акт съдът е приложил неправилно материалния закон, довело до необоснован краен правен извод за незаконосъобразност на заповедта на директора на Дирекция „Социално подпомагане” – В. Т., поради което и при наличие на касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК неправилното съдебно решение трябва да се отмени. Доколкото спорът е изяснен от фактическа и правна страна и не се налага извършване на нови процесуални действия, вместо първоинстанционното решение следва да бъде постановено друго по съществото на спора, с което подадената първоначална жалба се отхвърли като неоснователна.
Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 173 от 25.04.2013 г. по административно дело № 1252/2012 г. на Административен съд – В. Т., и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователна жалбата на М. Д. Р. от гр. В. Т. против заповед № 7896 от 20.12.2012 г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане” – В. Т..
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ М. П. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ Р. П./п/ Н. Г. Н.Г.