Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс.

Образувано е по касационна жалба на адв.Б. П., в качеството му на процесуален представител на В. П. К., срещу решение № 1925 от 26.04.2011 г. по адм. дело № 6715 по описа за 2010 г. на административния съд – София град. С него е отхвърлена жалбата на лице срещу ревизионен акт № 2000906408 от 22.01.2010 г. на органа по приходите при ТД на НАП-гр. С., изменен/потвърден с решение № 1144 от 4.08.2010 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението"-гр. С..

В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушаване на материалния закон, както и поради необосноваността му, което съставлява отменително касационно основание по чл.209, т.3 от АПК. Съдебни разноски не се претендират.

Ответната страна по касационната жалба – директорът на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението"-гр. С. оспорва същата като неоснователна чрез процесуалния представител юрисконсулт В. М.. Претендира се присъждане на съдебни разноски.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведеното отменително основание, и с оглед на чл.218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.211 от АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна.

Административният съд е бил сезиран с жалба срещу ревизионен акт № 2000906408 от 22.01.2010 г. на органа по приходите при ТД на НАП-гр. С., изменен/потвърден с решение № 1144 от 4.08.2010 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението"-гр. С.. Ревизионният акт е издаден при повторна ревизия, в изпълнение на отменително решение № 1478 от 8.10.2008 г. на директора на дирекция „ОУИ”, и с него на ревизираното лице е определено задължение за данък върху дохода, на основание чл.40, ал.2, чл.36, ал.3, т.2 и чл.26, т.2-т.8 и т.10 от ЗОДФЛ отм. в размер на 13 690.00 лв. за ревизираната 2004 г.

В хода на административното производство е прието, че ревизираното лице има качеството на местно физическо лице по смисъла на чл.6, ал.1, т.1 от ЗОДФЛ отм. , като на основание чл.8, ал.1, чл.13 и чл.14 от ЗОДФЛ отм. е данъчно задължено лице за облагаемия си доход, получен през данъчната година от източници в България или чужбина. Според административният орган същото е получило такъв през 2004 г. в размер на 68 450.00 лв. От събраните доказателства, включително и тези приобщени с протокол от 17.10.2009 г., събрани в хода на първата ревизия, се установява, че В. П. К. е получил сума в размер на 68 450.00 лв., представляваща неустойка поради неизпълнение на задължения по договор за консултански услуги от 2.02.2004 г. Този договор е сключен между ревизираното лице В. П. К., като представител на "Савдо" ООО, търговско дружество регистрирано по ф. д. № 153005518-0/18.05.1995 г. по описа на регистрационната палата на РМолдова и С. Г. С. (стр.111 от съд. досие). Предмет на договора е извършване от страна на С. С. на фактически и правни действия по сключване на договор за износ на бутилирано вино и вино-продукти от български производители. Не се спори, че към договора има разписка от 2.02.2004 г. относно предоставен от В. К. на С. С. аванс в размер на 13 690.00 лв. Поради развалянето му на ревизирано лице е върнат взетия аванс в посочения размер, като му е предоставена и процесната сума, представляваща договорена неустойка поради неизпълнение на задълженията по договора. За това обстоятелство е представен протокол от 25.02.2004 г., с две разписки към него, подписан от лицето С. С. (стр.147 от съд. досие). От фактическа страна спорът в административното и съдебното производства е бил относно връщането, съответно предоставянето на сумата от 68 450.00 лв. от ревизираното лице на чуждестранната фирма, чрез лицето, което я представлява. Жалбоподателят е застъпил тезата, че при подписването на договора е действал от свое име, но за сметка на чуждестранната фирма. Представено е

"фирмено пълномощно" за това обстоятелство, подписано от Ч. А. Д., като представляващ фирмата (стр.115 от съд. десоие), както и протокол от 25.02.2004 г., подписан от това лице и ревизираното лице, два броя разписки от 25.02.2004 г. относно връщането на тези суми от ревизирания субект на посоченото лице (стр.151 и стр.152 от съд. досие). Освен тези доказателства е представено и уведомително писмо от 28.07.2008 г., изходящо от "Савдо" ООО (стр.116 от съд. досие), до ревизираното лице, с което се декларира, е получената от него сума "за неустойка по провален договор за износ на бутилирано вино от РБългария в размер на 35 000 евро по споразумение от 25.02.2004 г. са заприходени и осчетоводени в счетоводството на дружеството за 2004 г.". В хода на административното производство по линия на международното сътрудничество по реда на чл.143 и сл. от ДОПК и на основане чл.27 от СИДДО между РБългария и РМолдова е отправено запитване до приходната администрация на републиката дали "Савдо" ООО е регистрирано дружество и дали е местно леце на държавата по смисъла на СИДДО, дали в счетоводството му е отчетена сумата от 35 000.00 евро като приход за 2004 г., както е посочено в писмото от 28.07.2008 г., върху което е поставен печат на МФ на РМолдова, главен държавен инспекторат - район Тараклия. От получения отговор се установява, че дружеството е прекратено през 1996 г. и че такова писмо не е издавано от МФ. При административното обжалване жалбоподателят е представил данни за лицето Ч. А. Д., поради което е направено запитване до МВР-СДВР, сектор Миграция, респ. е получен отговор, че за лицето има данни за влизане през ГКПП Р. Д. мост на 20.06.2002 г. и излизане през същия ГКПП на 12.06.2003 г. Според писмото лицето е притежавало документ за самоличност - карта за продължително пребиваващ в РБългария, валидна за периода 28.04.2001 г.-19.01.2002 г.

Така установената и изложена и в мотивите на съдебното решение фактическа обстановка по делото не се оспорва, доколкото жалбоподателят е счел, че представените от него доказателства категорично доказват, че процесната сума не е в него, респ. той не е получил доход в посочения размер, за да бъде той обложен, на основание чл.40, ал.2, чл.36, ал.3, т.2 и чл.26, т.2-т.8 и т.10 от ЗОДФЛ отм. . Първоинстанционният съд подробно е обсъдил в мотивите си и оспорването направено от приходната администрация чрез издадения от нея акт на посочените писмени документи, както и тези пред решаващия аминистративен орган, включително и представената декларация от 13.01.2010 г., с нотариална заверка на подписа от Ч. А. Д.. Правилно съдът е счел, че следва да се обсъдят като относими към факта на връщането/предоставянето на процесната сума писмените доказателства, представляващи протокол и два броя разписки към него от 25.02.2004 г. и посочената декларация от 13.01.2010 г. С оглед на представения отговор от МВР-СДВР, сектор Миграция, по категоричен начин се установява, че протоколът и разписките от 25.02.2004 г. са неистински документи, като неверни, понеже не удостоверяват действителното фактическо положение и конкретно, че лицето, което ги е подписало не е било на територията на страната, като не се твърди, че са съставени на територията на друга държава. Последното обстоятелство прави тези документи и неавтентични, понеже не материализират изявление на лицето, което е положило подписа си. Разписките по естеството си са частни свидетелстващи документи, поради което тяхната материална доказателствена сила не обвързва съда, а се преценява с оглед на останалите данни по делото. От тях по категоричен начин се установява, че не е осъществено връщане на сумата. По отношение на нотариално заверената декларация от 13.01.2010 г., то тя също представлява частен свидетелстващ документ и неговата формална доказателствена сила се отнася единствено до факта на писменото изявление и неговото авторство, но не и за данните, за които той свидетелствува. В този аспект следва да бъде преценявано и уведомителното писмо от 28.07.2008 г., още повече, че се установява, че и то представлява частен удостоверителен документ, без да е полагат в него печат на МФ. В първоинстанционната и в касационната жалби жалбоподателят излага съображения относно

договора за консултански услуги от 2.02.2004 г., като застъпва три хипотези по повод развилите се отношения между страните по тях, с оглед на представените доказателства. Валидността на същия, съответно неговата нищожност или унищожаемост, не рефлектират върху преценката за облагаемост на процесния доход, понеже същият се явява получен в хипотезата на чл.26, т.7 от ЗОДФЛ отм. от "други източници", които не са изрично посочени в чл.12 от закона. Следователно правнорелевантен факт се явява този на получаването на дохода, независимо източника затова, при липса на ограничението за необлагаемост на доходи по смисъла на цитираната разпоредба от закона. Облигационните отношения, които възникват по силата на този договор, не рефлектират върху преценката за данъчни цели на реализирания във връзка с него доход, след като това последно обстоятелство категорично се установява по делото и обуславят облагане по реда на ЗОДФЛ отм. , приложим закон към момента на приемане на процесната сума, по който факт няма спор. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила.

При този изход от делото съдебни разноски на ответната страна не следва да се присъждат, понеже такива са присъдени в първоинстанционното производство, което е в съответствие с чл.161, ал.1 изр. трето от ДОПК.

Съобразно изложеното и на основание чл.221, ал.2 от АПК, Върховният административен съд, първо отделение, РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА

решение № 1925 от 26.04.2011 г. по адм. дело № 6715 по описа за 2010 г. на административния съд – София град.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Й. К.в секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ З. Ш./п/ М. З. З.Ш.