Докладвано от съдия Б. С.

Тълкувателно дело № 4/2015 г. е образувано въз основа на предложението за това, направено от състав на ВКС IV ГО с определение № 749/20.ХI.2015 г. по ч. гр. д. № 4659/2015 г., с разпореждане на Председателя на ВКС от 08.ХII.2015 г. за постановяване от Общото събрание на гражданската и търговската колегии на ВКС на тълкувателно решение по процесуалноправния въпрос "Може ли да бъде продължаван при условията на чл. 63, ал. 1 ГПК срокът по чл. 390, ал. 3 ГПК за предявяване на бъдещ иск?" поради противоречива практика на състави на ВКС, създадена по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

За да се произнесе по тълкувателното дело, Общото събрание на съдиите от гражданска и търговска колегии на ВКС съобрази следното:

По поставения въпрос съществува противоречива практика на ВКС.

Според едното разрешение разпоредбата на чл. 63, ал. 3 ГПК не изключва срока по чл. 390, ал. 3 ГПК от приложното поле на чл. 63, ал. 1 ГПК и няма пречка за продължаването му. Приема се в тази връзка, че срокът по чл. 390, ал. 3 ГПК е законен, тъй като продължителността му е определена с разпоредбата, и попада в първата група срокове по чл. 63, ал. 1 ГПК, които могат да бъдат продължавани при наличие на предвидените за това предпоставки. Освен това чл. 63, ал. 3 ГПК изключва възможността за продължаване само на решителните срокове - за обжалване на решения и определения и за подаване на молба за отмяна, но не и на срока по чл. 390, ал. 3 ГПК, който няма такъв характер.

Според другото разрешение срокът по чл. 390, ал. 3 ГПК не може да бъде спиран, прекъсван или продължаван, обосновано с различните му характер - императивен и законоустановен - и цел в сравнение с посочените в общата част на исковия процес срокове за обжалване на съдебни актове, произтичащи от специфичната цел на обезпечителното производство за осигуряване защита на правата както на ищеца, така и на ответника в производството по бъдещия иск.

Общото събрание на гражданската и търговската колегии на ВКС намира следното:

С оглед постигането на бързина на гражданския процес, респективно на ефективност на съдебната защита, ГПК предвижда срокове за извършваните от страните процесуални действия. Сроковете са законни, ако продължителността им е установена от закона, и съдебни, определени от съда /чл. 59 ГПК/.

За постигане целта на процесуалните срокове способстват регламентираните неблагоприятни за страните последици от пропускането им, изразяващи се в погасяването на правото им за валидно извършване на процесуалното действие или за невземането предвид на извършено извън срока такова. Това обосновава императивен характер на тези срокове.

Законът, обаче, не свързва тези последици с процесуално бездействие, дължащо се на допусната от страната небрежност. Това следва от предвидената в чл. 63, ал. 1 ГПК възможност за продължаване на сроковете - законни и съдебни - по молба на заинтересованата страна, подадена преди изтичането им, при наличие на уважителни причини. Такава възможност е изключена с изричните разпоредби на чл. 63, ал. 3 ГПК - относно сроковете за обжалване на съдебните актове и за подаване на молба за отмяна на влязло в сила решение, и на чл. 64, ал. 4 ГПК - относно срока за подаване на молба за възстановяване на срок. В теорията и в практиката тези срокове са определяни като "решителни".

Посочената регламентация се съдържа в Част първа "Общи правила" на ГПК, с оглед на което тя е приложима във всички предвидени по този закон производства, освен ако това не е изключено със специални за тях разпоредби.

Уредбата на обезпечението на бъдещ иск се съдържа в Част четвърта "Обезпечително производство" на ГПК. Целта на това обезпечение е възпрепятстване на възможността ответникът по бъдещия иск да създаде пречки за осъществяване на правата на молителя по очакваното от него съдебно решение по бъдещия спор. Налагането на обезпечителни мерки ограничава правната сфера на ответника по бъдещия иск, поради което срокът за предявяването му трябва да е съобразен с времето, необходимо за подготовката на бъдещия иск във всеки конкретен случай. Разпоредбата на чл. 390, ал. 3 ГПК определя максималната продължителност на този срок - той не може да бъде по - дълъг от един месец.

Невключването на срока по чл. 390, ал. 3 ГПК сред предвидените в чл. 63, ал. 3 ГПК изключения /относно сроковете за обжалване и за подаване на молба за отмяна на влязло в сила решение/ не обуславя възможност за продължаването му. Буквалното тълкуване на текста на чл. 390, ал. 3 ГПК налага извод, че този срок е императивно определен до един месец и е недопустимо надвишаването му. Формулировката на разпоредбата, съпоставена с тази на чл. 63, ал. 1 ГПК, я определя като специална и изключваща общите регламентирани в последната ред и условия за продължаването му над предвидения в закона максимум.

Невъзможността за продължаване на срока по чл. 390, ал. 3 ГПК над един месец следва и от целта и от характера му, различни в сравнение с тези на сроковете по чл. 63, ал. 1 ГПК. Това е обусловено от специфичната цел на обезпечителното производство - да подготви и осигури търсената с иска защита чрез изненадващо интервениране в чужда правна сфера. Такава интервенция е оправдана за времето, необходимо за подготовката, и неговата продължителност, синхронизирана със срока за подаване на отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, е определена от закона - не повече от един месец. Всяко превишаване на този срок ще е неоправдано засягане на правната сфера на бъдещия ответник. Продължаване на срока по чл. 390, ал. 3 ГПК би дало възможност за злоупотреба с права в противоречие с основните принципи на гражданското съдопроизводство.

Историческото тълкуване на разпоредбата на чл. 390, ал. 3 ГПК, основано на съпоставянето й с текста на чл. 309, изр. 2 ГПК (отм.), също налага извод, че законодателят е оставил определянето на срока в дискрецията на първостепенния съд, но с вече предвидена максимална продължителност от един месец, което изключва възможността за продължаването му.

По изложените съображения Общото събрание на Гражданската и на Търговската колегии на Върховния касационен съд

РЕШИ:

Срокът по чл. 390, ал. 3 ГПК за предявяване на бъдещ иск не може да бъде продължаван при условията на чл. 63, ал. 1 ГПК над предвидения едномесечен срок.

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

по Т.Д. № 4/2015 г. на ОСГТК на ВКС

Не споделям даденото от мнозинството членове на ОСГТК разрешение на поставения за тълкуване въпрос по следните съображения:

Срокът по чл. 390, ал. 3 ГПК не е сред въведените с чл. 63, ал. 3 ГПК изключения от общото правило по чл. 63, ал. 1 ГПК, отнасящи се до т. н. "решителни срокове". Целта на предвидената с чл. 63, ал. 3 ГПК недопустимост за продължаване на такива срокове е гарантирането на правната сигурност чрез създаването на яснота за момента на постигането на стабилитет на съдебните актове, каквато не е целта на срока за предявяване на бъдещ иск. Смисълът на определянето на максималната продължителност на срока по чл. 390, ал. 3 ГПК чрез израза "който не може да бъде по-дълъг от един месец" се състои в оправомощаването на съда да преценява във всеки конкретен случай обективно необходимото време за подготовка на бъдещия иск в рамките на тази продължителност. Този израз не обосновава специален характер на разпоредбата спрямо тази на чл. 63, ал. 1 ГПК, даващ основание за включването и на срока за предявяване на бъдещ иск към решителните. А и предвид ограничителния характер на разпоредбата на чл. 63, ал. 3 ГПК /като изрично предвиждаща изключения от общото правило по чл. 63, ал. 1 ГПК/ разширителното й тълкуване в този смисъл е недопустимо, защото то би довело до накърняване на процесуалните права на страната, която по уважителни причини не би могла да извърши процесуалното действие в определения срок.

Не намирам аргумент в полза на даденото от мнозинството членове на ОСГТК разрешение на поставения въпрос в разпоредбата на чл. 131, ал. 1 ГПК. Действително срокът по чл. 390, ал. 3 ГПК съответства по продължителност на предвидения такъв за подаване от ответника на писмен отговор. Целта и на този срок също е за подготовка - на защитата на ответника по предявения срещу него иск. Той, обаче, може да бъде продължаван при условията и по реда на чл. 63, ал. 1 ГПК, тъй като не е сред предвидените в чл. 63, ал. 3 ГПК изключения. При това положение даденият от мнозинството отговор по тълкувателното дело обосновава възможност за различни разрешения на сходни по характер и цели казуси, което противоречи на принципите за справедливост и равенство на страните в гражданския процес.

С оглед на изложеното считам, че отговорът на поставения по тълкувателното дело правен въпрос е:

Срокът по чл. 390, ал. 3 ГПК за предявяване на бъдещ иск може да бъде продължаван при условията на чл. 63, ал. 1 ГПК.

Подписали с особено мнение:

Б. С.

Т. Г.

Г. Н.

Б. Б.

С. К.

Д. Д.

Е. М.