Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

С решение № 69 от 19.06.2015 г. по административно дело № 6/2015 г., Административен съд – Kюстендил е отхвърлил като неоснователна жалбата на В. Б. Д. от [населено място] срещу решение № РД-12-128/18.12.2014 г. на директора на ТП на НОИ (Териториалното поделение на Националния осигурителен институт) - [населено място] и потвърденото с него разпореждане № 5902272843 от 30.09.2014 г. на длъжностното лице по пенсионното осигуряване, с което на жалбоподателя е отказана лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО.

Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от В. Б. Д. от [населено място], чрез пълномощника му адв.. С. По съображения за неправилност на съдебния акт, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 2 и 3 от АПК - съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, се иска отмяна на първоинстанционното съдебно решение и връщане на преписката на административния орган (визиран е ръководителя на ТП на НОИ – К.) за ново произнасяне по подаденото от В. Д. заявление за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, при спазване на задължителни указания от съда. Касаторът претендира и присъждане на направените по делото разноски в двете съдебни инстанции.

Ответникът по касация - директорът на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт – К., не изразява становище по касационната жалба.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на атакувания съдебен акт, поради което предлага проверяваното съдебно решение да бъде оставено в сила.

Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която оспореното с нея решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.

Разгледана по същество по реда на чл. 218 от АПК, касационната жалба е неоснователна.

Проверяваното съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдяните от касатора и неговият повереник пороци, наличието на които би обусловило неговата неправилност по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК.

С разпореждане № 5902272843 от 30.09.2014 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – К. е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на В. Б. Д. при условията на § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО поради неизпълнение на условието за придобит осигурителен стаж от първа категория с продължителност 10 години. При осъщественият административен контрол директорът на ТП на НОИ – К. е отхвърлил като неоснователна жалбата на Д., а в мотивите на решението си е приел, че трудът на В. Д. през спорния период от 18.12.1980 г. до 03.06.2008 г., не е от вида на посочения в чл. 69 от КСО, поради което правилно е признат като положен при условията на трета категория. Прието е и, че през този период Д. е бил цивилен служител и е изпълнявал административни дейности, които не попадат в обсега на чл. 69 от КСО.

Решението на Административен съд – Кюстендил, с което жалбата до него не е уважена, е постановено при правилно тълкуване и прилагане на закона, в съответствие с доказателствата по делото и относимата към тях материалноправна уредба, които обуславят направения извод в мотивите му, че оспореното пред първоинстанционния съд решение и потвърденото с него разпореждане са издадени от компетентни органи в предвидената от закона форма при спазване на процесуалноправните разпоредби по издаването им и в съответствие с материалния закон, поради което са законосъобразни.

Съдебното решение се основава на задълбочена и обоснована преценка на събраните писмени и гласни доказателства и е издадено в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби на чл. 69 ал. 6 от КСО, чл. 40, ал. 1 от Наредба за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС), и § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО, като е постановено при стриктно спазване на съдопроизводствените правила. Първоинстанционният съд (т. е. инстанцията по съществото на спора, пред която е могло да се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на процесните актове на администрацията) в хода на проведеното от него съдебно-административно производство е събрал и коментирал относимите за казуса доказателства, достатъчни за изясняването му от фактическа и правна страна и за правилното решаване на спора, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички релевантни за спора факти и обстоятелства от значение за спорното право, правнозначимите доводи и възражения на страните, и е проверил изцяло законосъобразността на процесното решение съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168, ал. 1 от АПК по критериите в чл. 146 от АПК.

Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и при анализа им във връзка с приложимата в случая нормативна уредба е направен правилен краен извод за неоснователност на жалбата срещу акта, като убедително са опровергани релевираните и пред настоящата инстанция доводи от В. Д. за неговата незаконосъобразност. Съдът е изложил подробни и убедителни аргументи за отсъствието на законовите предпоставки за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на жалбоподателя в хипотезата на § 4, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби на КСО, с оглед на което обосновано е приел законосъобразността на оспорения пред него акт и на отказа на административния орган за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст. На база на правилно установените факти съдът е извел обосновани изводи, съображенията за които се възприемат изцяло от настоящата инстанция и не следва да бъдат дословно преповтаряни.

Основание за отказа на пенсионния орган да отпусне на В. Б. Д. лична пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО е, че лицето не отговаря на изискването да има най-малко 10 години трудов стаж от първа категория труд, а директорът на ТП на НОИ – К. е потвърдил разпореждането с мотив, че от събраните доказателства не се доказва, че стажът, положен от В. Б. Д. за спорния период 18.12.1980 г.- 03.06.2008 г., попада в обхвата на чл. 69 (обсъжданите факти са относими към ал. 6 на този член от КСО). Решаващо в случая се явява незачитането от административните органи на положения от Д. труд в посочения период на длъжностите „инспектор“ и „старши инспектор“ последователно в Окръжен щаб „Гражданска отбрана“ – К., в Окръжно военно управление – К., в Районно военно управление – К., във Военно окръжие - К. и във Военно окръжие – С., като такъв от първа категория, и категоризирането му от трета категория. Пенсионният орган е приел и, че към датата на заявлението Д. (който е [дата на раждане] ) има навършена възраст 55 години, 0 месеца и 20 дни и придобит трудов стаж от втора категория труд 1 месец и 6 дни и от трета категория труд 34 години, 10 месеца и 20 дни или при общ превърнат към трета категория труд 35 години, 0 месеца и 5 дни.

От събраните доказателства в административната преписка (сред които удостоверение рег. № 283-2156/26.03.2014 г., издадено от началника на Оперативния архив на Българската армия, писмо рег. № 4749/08.09.2014 г. на директора на РД „ПБЗН“ - К. и удостоверения обр. УП-2 с рег. № 3-979/08.07.2008 г. и рег. № 1134/29.08.2008 г., издадени от Военно окръжие - С.) не се установява, че стажът, положен от В. Б. Д. през спорния между страните период от 18.12.1980 г. до 03.06.2008 г., попада в обхвата на чл. 69, ал. 6 от КСО, а именно, че същият през този период да е извършвал неотложни аварийно-възстановителни работи, оперативна защита при наводнения и операции по издирване и спасяване, химическа, биологична и радиационна защита, посочени в чл. 52г, ал. 2, т. 8 и 9 на ЗМВР отм. , което кореспондира с мотивите както на ръководителя на пенсионното осигуряване, така и на директора на ТП на НОИ, за отказа им да признаят на Д. право на пенсиониране при условията на по § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО.

В хода на първоинстанционното съдебно-административно производство е представено писмо с рег. № 283-1898/17.03.2015 г., издадено от началника на Оперативния архив на българската армия въз основа на данните в раздавателни ведомости и трудови договори на Военно окръжие - К. и Военно окръжие - С., видно от което Д. е работил като цивилен служител на следните длъжности: „инспектор“ във Военно окръжие - К. от 01.01.1993 г. до 30.04.2000 г.; „старши специалист” във Военно окръжие -К. от 01.05.2000 г. до 31.05.2003 г.; „старши специалист” в Регионален военен сектор - К. в състава на Военно окръжие - С. от 01.06.2003 г. до 31.12.2007 г., като в същото е посочено, че не се съхранява информация относно трудовите функции на визираните длъжности. Длъжностни характеристики за посочени длъжности не се съхраняват и в Областен военен отдел - К., видно от писмо рег. № 128-52/04.05.2015 г. на началника на Областния военен отдел - К.. Длъжностна характеристика за длъжността „старши специалист” в отделение „Набиране на кадри” в Регионален военен сектор във Военно окръжие - С. за периода 31.12.2007 г. - 31.12.2008 г. е изпратена с писмо рег. № 07-00-58/23.04.2015 г. на началника на Централно военно окръжие - С., от която се е установило, че в трудовите функции на длъжността не са включени дейности, предвидени в хипотезата на чл. 69, ал. 6 от КСО.

По тези причини съдът аргументирано е приел, че в случая не са налице официални удостоверителни документи или други документи, от които да може да се направи извод, че положеният труд от жалбоподателя следва да бъде зачетен като такъв от първа категория. От показанията на разпитаните по делото свидетели А. С. и С. И., които са били преки началници на Д. в периода до 1992 г., когато е работел в Окръжен щаб „Гражданска отбрана” – К., съответно в Окръжно военно управление - К. и в Районно военно управление – К.,се е установило, че В. Д. е изпълнявал дейност като цивилен служител на отдела за Гражданска отбрана, респ. Гражданска защита, и конкретно работата му се е свеждала до приемане, дешифриране и предаване на съобщения, включително и секретни съобщения, касаещи организацията и провеждането на мероприятия за гражданска защита, такива съобщения са изпращани и след посещения от него на мястото на възникнала авария или бедствена ситуация. От събраните доказателства по делото няма фактическо и правно основание за извод, че спорният стаж следва да бъде определен от първа категория труд. Този извод е съобразен с приложимите материални норми на КСО и ЗМВР към момента на издаване на административния акт.

Както прецизно е отбелязал в мотивите си първоинстанционният съд, съобразно нормата на чл. 69, ал. 6 от КСО служителите в Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” на МВР, изпълняващи някоя от дейностите по чл. 17, ал. 2, т. 6 от ЗМВР, при прекратяване на правоотношението придобиват право на пенсия независимо от възрастта при общ осигурителен стаж, след от 1 януари 2012 г., от 27 години, от които две трети действително изслужени в системата на гражданска защита. Това правило е възпроизведено и в разпоредбата на чл. 17а, ал. 1 от НПОС (в приложимата за казуса редакция), според която право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 69, ал. 6 от КСО се придобива независимо от възрастта, при 27 години общ осигурителен стаж, от които 18 години действително изслужени на съответните длъжности. С чл. 17, ал. 1, т. 3 от Наредба за пенсиите и осигурителния стаж пък е предвидена възможност за зачитане на осигурителен стаж при пенсиониране по чл. 69 от КСО на изслуженото време от лица, изпълняващи дейности, посочени в чл. 69, ал. 6 от КСО, а ал. 2 сочи, че осигурителния стаж по чл. 69 от КСО се зачита за първа категория.

Разпоредбата на чл. 69, ал. 6 от КСО дава право на служителите в Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ на МВР, изпълняващи някои от дейностите по чл. 17, ал. 2, т. 6 от ЗМВР, да се пенсионират при условията, посочени в нея. От изложеното по-горе явства, че условие за придобиване право на пенсия по чл. 69, ал. 6 от КСО е лицето да има 18 години действително изслужени в системата на гражданска защита и да е изпълнявало някоя от дейностите по чл. 17, ал. 2, т. 6 от ЗМВР. Първата предпоставка в случая е налице - видно от данните в трудовата книжка на касатора, същият има осигурителен стаж в самостоятелна структура на гражданска отбрана (защита) и в структурни звена за гражданска защита в състава на военни управления и военни окръжия, през целия процесен период от 18.12.1980 г. до 03.06.2008 г. Не е доказано обаче наличието на втората кумулативно предвидена материалноправна предпоставка за придобиване право на пенсия в хипотезата на чл. 69, ал. 6 от КСО, а именно изпълняване на визираните в нормата дейности. Във връзка с това следва изрично да се отбележи, че дейностите по чл. 17, ал. 2, т. 6 от ЗМВР са идентични с дейностите по чл. 52г, ал. 2, т. 8 и т. 9 от отменения ЗМВР и с дейностите по чл. 71, ал. 1 т. 3-6 (отм.) от ЗЗБ (ЗАКОН ЗЗД З. П. Б.), а именно: неотложни аварийно-възстановителни работи, оперативна защита при наводнения, операции по издирване и спасяване, химическа, биологическа и радиационна защита при инциденти и аварии.

Касаторовите възражения са изцяло неоснователни. Цитираната съдебна практика на ВАС е неотносима в случая, понеже касае други фактически хипотези, когато съдът е установил по несъмнен начин прякото и непосредствено участие на страните по тези дела в дейностите по чл. 69, ал. 6 от КСО (чл. 17, ал. 2, т. 6 от ЗМВР, респективно чл. 52, ал. 1, т. 8 и т. 9 от отменения ЗМВР). В настоящия случай не се установява от фактическа страна именно това пряко и непосредствено участие на касатора в такива дейности, а разграничението на труда при различните длъжности в случая е именно въз основа на вредностите и тежестите на труда при някои от дейностите, за които се предвиждат облекчени условия за придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст.

Неоснователен е и касационният довод за съществени нарушения на съдопроизводствените правила при постановяване на съдебното решение. В част първа – „Държавно обществено осигуряване“, глава осма от Кодекса за социално осигуряване, озаглавена „Спорове”, с разпоредбата на чл. 117 е предвидено, че пред ръководителя на съответното териториално поделение на НОИ се подават жалби срещу подробно изброените в т. 1 и т. 2 актове. В настоящия случай се обжалва решение № РД-12-128/18.12.2014 г. на директора (ръководителя) на териториалното поделение на Националния осигурителен институт в [населено място], поради което административния съд е следвало да се позове на разпоредбата на чл. 118, ал. 1 от КСО, а не на ал. 2 от същия член, която касае актове на управителя на НОИ. Допуснатата неточност в това отношение от първоинстанционния съд по никакъв начин обаче не влияе на правилността на постановения съдебен акт, защото, и да не бе допусната, то изходът от спора пак щеше да е същия.

От друга страна, не може да бъде споделено и виждането на касатора за превратен анализ на свидетелските показания. При обсъждането им съдът е съобразил императивното правило на чл. 104, ал. 10 от КСО, забраняващо категорията труд да се доказва със свидетелски показания. С оглед създадената процесуална забрана с тази разпоредба показанията на разпитаните свидетели относно полагания труд от Д. не могат да служат като годно доказателство относно категоризирането на труда му, а правилно са анализирани касателно естеството на изпълняваните трудови функции през процесния период от Д.. И от показанията на двамата свидетели, бивши негови преки началници през спорния период, се установява, че жалбоподателят тогава е извършвал работа по приемане, дешифриране и предаване на съобщения, вкл. секретни съобщения, касаещи организацията и провеждането на мероприятия за гражданска защита, които дейности не са такива по смисъла на чл. 69, ал. 6 КСО, даващи право на по-ранно придобиване на пенсия.