№ 60646

София, 26.07.2021 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на девети юни две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. И.

ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА

МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

разгледа докладваното от съдия Декова

гр. дело №1243 по описа за 2021 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. В. Д., подадена чрез процесуален представител адв.В., срещу въззивно решение от 10.12.2020г., постановено по в. гр. д.№ 364/2020г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение от 12.06.2020г. по т. д.№1750/2018г. на Окръжен съд - Варна в частта за уважаване на предявения от Ч. А. М. срещу М. В. Д. иск с правно основание чл.155, ал.2 ЗЗД.

Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по жалбата Ч. А. М., чрез процесуален представител адв.Ш., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:

С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която М. В. Д. е осъдена да заплати на Ч. А. М. на основание чл.155, ал.2 ЗЗД сумата от 18449,81 евро, представляваща платено от ищеца задължение на ответницата към Райфайзенбанк /България/ ЕАД по договор за кредит от 2909.2008г., за периода от м.08.2010г. до 30.10.2018г., ведно със законната лихва върху нея от предявяване на иска – 30.10.2018г. до окончателното изплащане на сумата.

Установено е, че страните по делото са бивши съпрузи чийто брак, сключен на 21.12.1996 г., е прекратен с развод с влязло в сила на 13.07.10г. решение №2128/14.06.10г. по гр. д.№9226/09г. на Варненския районен съд. Въззивният съд е приел, че трайната фактическа раздяла между съпрузите датира от 2004г., когато ищецът Ч. М. е заминал да работи в чужбина и се е установил трайно там; че от този момент са били прекъснати и всякакви икономически и духовни връзки между страните като съпрузи и бракът им е съществувал формално до разтрогването му. По време на брака съпрузите са придобили два апартамента в [населено място], съответно ап. №20 и апартамент № 89, както и дворно място в с. о. „Божурец, които имоти като съсобствени след развода на страните са били допуснати до съдебна делба с решение по гр. д. № 18208/2010 г. на ВРС, а с решение №3542/20.08.15г., поправено с решение №4196/27.10.15г., влязло в сила на 20.12.16г., на осн. чл.349, ал.1 ГПК в дял на ищеца Ч. М. е бил поставен апартамент №89 и дворното място, а в дял на ответницата М. Д. - апартамент №20.

Прието е за установено, че по време на фактическата раздяла на съпрузите, през 2007 г. М. Д. е закупила право на строеж за ателие № 3, находящо се в [населено място], впоследствие изградено на груб строеж и завършено, за което искът за съдебна делба на Ч. М. е бил отхвърлен с решение №43/05.04.13г. по гр. д.№802/12г. на ВКС по съображения, че след като ателието е придобито на нейно име по време на настъпилата няколко години преди това окончателна фактическа раздяла и по делото не е установено бившият й съпруг да има някакъв принос при неговото придобиване, презумпцията по чл.21, ал.3 СК следва да се счита за оборена и съпружеска имуществена общност по силата на чл.21, ал.1 СК не би могла да възникне, независимо от обстоятелството дали придобиването на имота е станало с дарени от майката на касаторката средства или с други нейни средства /при приложимост на СК от 2009 г. съгл. §4, ал.1 ПЗР/, както и че правото на собственост е придобито с изграждането на сградата в груб строеж и вложените впоследствие средства за довършителни работи нямат отношение към принадлежността на това право.

Прието е за установено с писмените доказателства по делото, че на 29.09.2008г., по време на фактическата раздяла на страните, ответницата М. Д. в качеството й на кредитополучател е сключила с Райфайзенбанк /България/ ЕАД договор за банков кредит, по който е получила сумата от 18 324,41 евро за потребителски нужди с краен срок на погасяване 05.10.2026г. За обезпечаване на вземанията по този договор, действайки лично и като пълномощник на Ч. М. съгласно пълномощно от 15.09.08г. /двамата като ипотекарни гаранти/, с нотариялен акт №190/2008г. е учредила в полза на банката ипотека върху апартамент №89, находящ се в [населено място], /представляващ към този момент СИО, а след развода 2010 г.– съсобствен в равни квоти на страните и възложен при делбата през 2016 г. на ищеца/. Прието е, че от изслушаното по делото заключение на вещото лице по допуснатата съдебносчетоводна експертиза, кредитирано от съда като компетентно и незаинтересовано и неоспорено от страните се установява, че от м.08.2010г. /след развода и възникване на дяловата съсобственост върху ипотекирания апартамент 89/ ищецът периодично е превеждал суми по специалната сметка на ответницата в банката за погасяване на дълга й по договора за кредит от 29.09.08г. като за периода 01.08.2010г. до 30.10.2018г. той е платил сумата от 18449,81 евро – задължение по договора за кредит, като в тази насока са и писмените доказателства за извършените преводи от ищеца с вписано конкретно основание за погасяване на вноските по договора за кредит от 29.09.08г. и е доказана относимостта на плащанията към посоченото задължение на ответницата. Въззивният съд е изложил съображения, че датиращата от 2004г. фактическа раздяла на страните /установени трайно в различни държави/ и липсата на всякаква физическа, духовна и икономическа връзка между тях към 29.09.08г., налага извод, че целта на придобитите чрез кредита парични средства не е за задоволяване на нужди на семейството и не е възникнала пасивната солидарност по чл.32, ал.2 СК.

Посочил е, че конкретно твърденията на ответницата са за постигната между страните уговорка за изтеглянето на парите от името и за сметка на ищеца, за ползване на част от тях за лични негови нужди /10 000 евро/, а другата част по негова поръчка – за ремонти /на апартамент №89 и обзавеждане на детска стая в ап.20/ и за поето задължение от ищеца за заплащане на кредита изцяло. Въззивният съд е приел, че тези твърдения не са доказани по делото. Въззивният съд е изложил съображения, че договорът за кредит е сключен лично от ответницата и по време на трайната й раздяла с ищеца, като тя не е действала от негово име и за негова сметка, независимо от снабдяването й от него с две пълномощни от 2008 г. за теглене на кредит. Съдът е приел, че упълномощаването е използвано от ответницата само за учредяване на ипотеката за обезпечение на дълга към банката, като самото й снабдяване с представителна власт, доколкото липсват доказателства за конкретните уговорки на страните за поръчката по повод тегленето на средствата и целта на използването им, не доказва твърденията и в тази връзка оплакванията в жалбата са неоснователни. Приел е за недоказано и твърдението й за предаване на по-голямата част от сумата – на ищеца през м. декември 2008 г.; че няма доказателства, че Ч. М. се е връщал в България по това време /според показанията на свидетелите на А. и И., след погребението на баща си през лятото на 2007 г., Ч. се върнал през лятото на 2009 г./, а свидетелят Й., който е изнесъл, че пазил в касата си сумата от 10 000 евро, предадени му от ответницата, е заявил че не познава Ч., а мъжът, с когото тя дошла да приберат парите му бил посочен „като Ч.“ от нея.

Посочил е, че свидетелката С./сестра на ответницата/ не живее в [населено място], не е виждала ищеца от много години и не знае дали се е връщал след 2007 г., а за отношенията по повод на кредита и използването на парите знае от споделеното от сестра си – ответницата по иска, поради което и отчитайки евентуалната й заинтересованост и липсата на други доказателства в тази насока, въззивният съд е приел, че показанията й не са опора за извод в насока на твърдяната от ответницата договореност с ищеца относно целта на кредита и погасяването му. Въззивният съд е изложил съображения, че доколкото не е налице хипотезата 32, ал.2 СК и отделно не е доказано от ответницата по делото твърдението й за постигнатите уговорки с ищеца и поетото от него задължение, без значение е за какво тя е вложила изтеглените с кредита средства.

Въззивният съд е посочил, че независимо от това, обаче в жалбите си /във въззивната жалба по в. гр. д. № 1059/2012 г. ВОС; в касационната жалба по гр. д. № 802/2012 г. ВКС/ и в писмените бележки по делото за делбата при обосноваване на личната си собственост върху ателие 3 /искът на ищеца за делбата на което е отхвърлен/, ответницата е направила изявление, /представляващо по съществото си извънсъдебно признание на неизгодни факти/ за теглен от нея кредит от „Райфайзенбанк“ АД, за формалното участие на ищеца в него и за влагане на средствата в довършването на ателие 3 /цит. „впоследствие за довършителните работи на имота е сключен договор за банков заем с „Райфайзенбанк“ АД, като участието на ищеца в него и в договора за учредяване на ипотека отново е формално, предвид процедурната невъзможност да се сключи такъв тип договор само от един от съпрузите при липса на прекратяването по съдебен ред на брака“/.

Възъзвиния съд е приел, че доколкото няма твърдения и липсват доказателства за сключен от страната в този период друг договор за кредит със същата банка, то относимостта на изявлението към процесния договор за кредит от 29.09.08г. е установена и оплакванията във въззивната жалба за недоказаност на тази връзка, са неоснователни. Посочил е, че в насока, че обезпечението /ипотеката/ е било дадено от ищеца, защото парите са били нужни на ответницата за довършване на ателието, е свидетелствал и А. /адвокат, с когото ищецът се е съветвал/ и чиито показания са кредитирани от съда като последователни и безпротиворечиви. Въззивният съд е изложил съображения, че е недопустимо в настоящото производство да се обсъждат и ценят показанията на свидетели, разпитани в производството по другите дела на страните, поради което и оплакванията в настоящата въззивна жалба за липсата на обсъждането им и несъответствието им с данните по настоящото дело, е приел за неоснователни. Въззивният съд е изложил съображения, че ищецът е бил съсобственик, а след делбата - и едноличен собственик на ипотекирания за обезпечаване на дълга на ответницата по договора за кредит от 29.09.08г. недвижим имот /ап. 89/ и доколкото е застрашен от провеждане на принудително изпълнение срещу имота при неизпълнение на задълженията за заплащане на вноските, има правен интерес от погасяване на задълженията по кредита. В този смисъл, осъществените от него плащания на вноските за периода 01.08.10г. до 30.10.18г. в общ размер от 18449,81 евро не съставляват “конклудентни действия“ в признание, че задължението е негово и не обосноват извод в посока на тези твърдения на ответницата и оплакванията в този смисъл във въззивната жалба също са несъстоятелни. Сэъдът е приел, че с плащането на този дълг ищецът, като ипотекарен длъжник, съгл. чл.155, ал.2 ЗЗД встъпва в правата на удовлетворения кредитор срещу длъжника до погасената част на дълга

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по следните въпроси: 1“Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства?;

2“Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на въззивното решение да разглежда всички наведени от страна на жалбоподателя доводи, аргументи и възражения и ако ги намери за неоснователни, да обоснове защо отхвърля същите и съответно ако не стори това, дали решението е постановено при съществени процесуални нарушения?“; 3“Разпоредбата на чл.272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, като обсъди събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, при съблюдаване на орчертаните с въззивната жалба предели“; 4“При определяне дали е оборена законовата презумпция по чл.32, ал.2 СК следва ли въззивният съд да изложи мотиви, включително по отношение на разпределената доказателснтвена тежест и събраните по делото доказателства в една или друга насока?“. Касаторът сочи, че въззивното решение е в противоречие с т.19 от ТР №1/04.01.2001г. по т. д.№№1/2000г. на ОСГТК на ВКС, че въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща; че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по следните въпроси: 5“Представлява ли извънсъдебно признание на факт, неизгоден за страната, направен от неин процесуален представител – адвокат по друго дело, с различен от спорния предмет, чежду същите страни, изразено в жалби или писмени становища от процесуалния представител по пълномощие-адвокат по други дела?“; 6“Формулировката на чл.175 ГПК „неин представител“ включва ли адвокатите като процесуални представители на страните по пълномощие по чл.32, т.1 ГПК по делото или има предвид единствено законни представители?“; 7“Представлява ли лично задължение на съпруга, поето от единия съпруг задължение по банков кредит, който е обезпечен с имущество, представляващо съпружеска имуществена общност, със съгласието на другия съпруг, недлъжник по договора за кредит?“; 8“Как се разпределя и чия е доказателствената тежест за оборване на законовата презупция по чл.32, ал.2 СК. Трябва ли изрично да бъде указано в проекто-доклада на съда по делото кои факти следва да бъдат установени от страните?“.

Настоящият касационен състав не намира да е налице соченото от касатора противоречие на въззивното решение по поставените въпроси с т.19 от ТР №1/04.01.2001г. по т. д.№1/2000г. на ОСГТК на ВКС, което е постановено по въпроса: „Какво трябва да бъде съдържанието на мотивите на въззивния съд - на решаващ по същество или на проверяващ съд и, ако те трябва да отразяват решаваща правораздавателна дейност, какъв израз в съдържанието им ще намери проведеният контрол по отношение на първоинстанционното решение, макар и не като главен, а страничен резултат от тази дейност“, на който е даден отговор, че: „Мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. Непрекият резултат от тази дейност е констатацията съдържаща се в мотивите му за пълно или частично съвпадение или за несъвпадение на изводите му с тези на първата инстанция, което намира израз в диспозитива на решението.“. В конкретния случай няма оплаквания мотивите на въззивния съд да не отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. По конкретно поставените в изложението правни въпроси не е посочена от касатора съдебната практика, на която счита, че въззивното решение противоречи, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

По последните четири от поставените въпроси касаторът е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 КТ като основание за допускане на касационно обжалване, но не е аргументирал успешно поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и да е от значение за развитие на правото. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Поради това, че не е обосновано соченото допълнително основание за допускане на касационно обжалване по поставентие въпроси, неоснователно се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси. Освен това първите два от тези четири въпроса не са относими към решаващите мотиви на въззивниото решение, че не е налице хипотезата 32, ал.2 СК и отделно не е доказано от ответницата по делото твърдението й за постигнатите уговорки с ищеца и поетото от него задължение, а към допълнително изложените от съда. Предпоследният въпрос е поставен общо, а разрешаването му по конкретното дело е с оглед на конкретно установената по делото фактическа обстановка. Последният от поставените въпроси във втората си част е неотносим, тъй като видно от съдържанието на въззивната жалба, няма оплаквания за непълнота на проекто доклада на първоинстанционния съд.

Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 500лв. – за адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 10.12.2020г., постановено по в. гр. д.№ 364/2020г. на Апелативен съд – Варна.

ОСЪЖДА М. В. Д., ЕГН [ЕГН] да заплати на Ч. А. М., ЕГН [ЕГН] сумата 500лв. – разноски по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: