Производството е по реда на чл.160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) /ДОПК/ вр. чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на [фирма] - гр. [населено място], срещу Решение № 39 от 05.01.2017 г. по адм. дело № 979/2016 г. по описа на Административен съд – София град, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт (РА) № Р-22220214001415-091-001/18.06.2015 г., издаден от С. И. Ш. на длъжност началник сектор „Ревизии“ при ТД на НАП – София и С. Д. Т. на длъжност главен инспектор по приходите при ТД на НАП – София, мълчаливо потвърден от директора на Дирекция „ОДОП“ – София по смисъла на чл.156, ал.4 от ДОПК, относно установените с него задължения за ДДС в размер на 157 000 лева, в резултат на отказано право на данъчен кредит по фактури, издадени от [фирма], установени задължения за корпоративен данък за 2011г. и 2012г. и лихви върху невнесени в срок авансови вноски за 2011 г., 2012 г. и 2013г., ведно със съответните лихви за забава.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост отм. енителни основания по чл.209, т.3 от АПК. Излага подробни доводи за неправилност на решението само в отхвърлителната му част относно отказано право на данъчен кредит по фактури издадени от [фирма]. Счита, че реалността на доставките по процесните фактури е доказана, като се позовава и на практика на СЕС. В заключение претендира отмяна на решението и отмяна на издадения РА, както и присъждане на направените по делото разноски за двете съдебни инстанции.

С допълнителна молба по делото от касатора е направено и искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз на основание чл. 267 от ДФЕС.

Ответната страна - директорът на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. С., представляван от юрк. К., в с. з. изразява становище за неоснователност на касационната жалба и претендира оставяне в сила на оспореното решение, както и присъждане на разноски за касационното производство.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на изложените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна.

Предмет на оспорване пред Административен съд – София град (АССГ) е бил РА № Р-22220214001415-091-001/18.06.2015 г., издаден от С. И. Ш. на длъжност началник сектор „Ревизии“ при ТД на НАП – София и С. Д. Т. на длъжност главен инспектор по приходите при ТД на НАП – София, мълчаливо потвърден от директора на Дирекция „ОДОП“ – София по смисъла на чл.156, ал.4 от ДОПК, относно установените с него задължения на [фирма] - гр. [населено място] за ДДС в размер на 157 000 лева, в резултат на отказано право на данъчен кредит по фактури, издадени от [фирма], установени задължения за корпоративен данък за 2011г. и 2012г. и лихви върху невнесени в срок авансови вноски за 2011 г., 2012 г. и 2013г., ведно със съответните лихви за забава.

С обжалваното решение АССГ е отхвърлил жалбата на [фирма] срещу издадения РА, и осъдил дружеството да заплати на Дирекция „ОДОП“ – София разноски за юрисконсултско възнаграждение на 6 297,48 лева.

За да постанови този резултат, АССГ е приел на първо место, че РА е издаден от материалнокомпетентен орган, в установената писмена форма, при липса на съществени процесуални нарушения.

След това съдът е разгледал материалната законосъобразност на оспорения акт.

В частта по ЗДДС, АССГ е приел, че РА е законосъобразен относно отказаното право на данъчен кредит в размер на 157 000 лева по фактурите, издадени от [фирма]. Съдът е отчел, че спорният въпрос по делото е относно реалността на доставките на услуги по издадените от посоченият доставчик фактури за процесния период спрямо ревизираното лице /РЛ/ и оттам относно правомерното начисляване на данъка /ДДС/ по тези фактури като предпоставка за възникване на право на РЛ на приспадане на данъчен кредит по смисъла на чл.70, ал.5 ЗДДС. Приел е, че посоченият факт с правно значение не е доказан, поради което претендираното право е отказано законосъобразно.

На първо место съдът е обсъдил съдържанието на процесните фактури с № 542/31.08.2011 г., № 569/30.11.2011 г., № 570/30.11.2011 г., № 605/22.12.2011 г., № 616/28.12.2011 г., № 662/29.05.2012 г., № 668/29.06.2012 г., № 669/29.06.2012 г., № 676/31.07.2012 г. и № 706/31.10.2012 г., като приел, че имат за предмет, както следва: „съгласно договор“, „авансово плащане по договор, „услуга“, „аванс по договор“, „услуга по договор“, поради което обосновал извод, че фактурите не съдържат индивидуализация на предмета на доставката. След това съдът подробно е обсъдил съдържанието на представеният по делото възлагателен договор от 29.01.2010 г., със срок на действие от 3 години, сключен между РЛ, в качеството му на възложител и доставчика [фирма], в качеството му на изпълнител, съгласно който се договаря извършването на монтаж на хотелско и офис оборудване, дограми, врати и мебели на обекти, посочени от възложителя по представени от него проекти и спецификации, оборудване и обков. Приел е, че самия договор също не конкретизира предмета на услугата, тъй като не посочва мястото или обекта, на който ще се извършват услугите, срокът на извършването и начина за калкулиране цената с количествено измерване на зададената и извършената работа, а и липсва възлагателен протокол, така както е уговорен с договора. По отношение на представените от жалбоподателя с възраженето срещу РД протоколи за изпълнени монтажни работи, съдът е приел, че същите отново не установяват какви по вид и обем услуги са били изпълнени и как е определена цената, посочена в протоколите. С оглед тези факти е обосновал правни изводи, че липсата на индивидуализация на услугите при възлагането и предаването, респективно приемането им обуславя невъзможност да се установи реалността на доставките на услуги.

В частта по ЗКПО, АССГ е приел, че при липса на доказателства за реалност на фактурираните доставки на услуги са налице предпоставките за прилагане на чл. 16, ал.2, т.4, във вр. чл.23, ал.2, т.1 от ЗКПО за увеличаване на данъчния финансов резултат на дружеството за 2011 г. и 2012 г. с непризнатите за данъчни цели разходи по фактурите, издадени от [фирма], поради което РА, в частта на установените задължения за корпоративен данък за 2011г. и 2012 г. е законосъобразен.

В частта на установени задължения за лихви за дължими, но невнесени в срок авансови вноски за корпоративния данък за 2011 г., 2012г. и 2013 г., съдът е приел, че въпреки законовото задължение лицето не е правило месечни авансови вноски по реда на чл. 84 ЗКПО, поради което на основание чл. 9 ЗКПО във връзка с чл. 1 от ЗЛДТДПДВ от датата, на която съответната авансова вноска е станала изискуема до датата на внасяне на годишния корпоративен данък законосъобразно е установено задължението с РА.

Приел е, че законосъобразно с РА на основание чл. 175 от ДОПК, във вр. чл. 1 от ЗЛВДТДПДВ са установени и задълженията за лихви върху дължими данъци, включително за авансовите вноски. Обжалваното решение е правилно.

Първоинстанционният съд е формулирал обосновани мотиви, които се споделят от настоящия състав на ВАС, Осмо отделение.

Правилно са разрешени спорните по делото въпроси, въз основа на правилно разпределение на доказателствената тежест и при съвкупен анализ на всички събрани доказателства. Изводът на АССГ за материална законосъобразност на РА, кореспондира с доказателствата по делото.

Първия спорен въпрос по делото е, налице ли са реални доставки на услуги по фактурите, издадени от [фирма] с предмет - „съгласно договор“, „авансово плащане по договор, „услуга“, „аванс по договор“, „услуга по договор“.

С основание първоинстанционният съд е приел, че процесните доставки на услуги са с неконкретен предмет. Това е така, защото не само процесните фактури не съдържат информация за степента и естеството на предоставените услуги, но и възлагателният договор, на който се позовава РЛ не конкретизира предмета на услугата, тъй като не посочва мястото или обекта, на който ще се извършват услугите, срокът на извършването и начина за калкулиране цената с количествено измерване на зададената и извършената работа, а и липсва възлагателен протокол, така както е уговорен с договора. Правилно съдът е приел, че и представените по-късно от РЛ протоколи за изпълнени монтажни работи, отново не установяват какви по вид и обем услуги са били изпълнени и как е определена цената, посочена в протоколите. Наред с това, настоящата инстанция счита, че протоколите не могат да се свържат с процесните фактури. От една страна, бланкетните документи могат да послужат като основание за претендиране на право на данъчен кредит за съвсем различни обекти, а от друга, това пречи на каквато и да е ефективна проверка на обектите, на които се твърди, че са престирани услугите.

В тази връзка следва да се обсъди и направено от касатора искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, по следните два въпроса:

1. В каква степен следва във фактурата да бъдат конкретизирани количествените параметри на дължимата престация, предвид посоченото в чл. 226, ал. 1, т. 6 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност, изискване фактурата да съдържа „количеството и естеството на доставените стоки или услуги, или степента и естеството на предоставените услуги“, при условие, че са налице обективни факти, свързани с изпълнението им, които могат да бъдат проверени въз основа на издадени във връзка с фактурата документи – доказателства по делото, че действително доставката е извършена от посочения във фактурата доставчик?

2. Следва ли да се счита установената нередовност на фактурата, а именно липса на конкретизирани количествени параметри на дължимата престация, съгласно даденото от т.1 тълкуване на чл. 226, ал. 1, т. 6 от Директива 2006/112/ ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност, за пречка националната юрисдикция да провери материално-правните изисквания за възникване правото на приспадане на данъчен кредит, касаещи действителното осъществяване на облагаема доставка?

Настоящата инстанция счита искането за неоснователно по следните съображения.

Отправянето на преюдициално запитване следва да е породено от неяснота в нормата от правото на ЕС и да е свързано с въпроси, релевантни към разрешаването на конкретния съдебен спор /чл. 267 ДФЕС, респективно чл. 628 ГПК/.

В случая, от една страна по делото не са установени твърдените в искането за преюдициално запитване факти – съпътстващите фактурата документи да конкретизират предмета на фактурираните услуги - „съгласно договор“, „авансово плащане по договор, „услуга“, „аванс по договор“, „услуга по договор“. От друга страна, с Решение от 8.05.2013 г. по дело С-271/12, постановено от СЕС по преюдициално запитване отнасящо се до тълкуването на Шеста директива 77/388/ЕИО на Съвета, вече са дадени тълкувателни насоки за приложението на нормата на чл. 226, ал.1, т.6 от Директива 2006/112/ЕО, като е прието, че се допуска национална правна уредба, по силата на която правото на приспадане на данък върху добавената стойност може да се откаже на данъчнозадължени лица, получатели на услуги, които разполагат с непълни фактури, дори ако в допълнение към последните след приемането на решението за отказ е предоставена информация с цел да се докаже действителното извършване, естеството и стойността на фактурираните сделки.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че са налице условията, при които касационната инстанция, чието решение не подлежи на обжалване може да откаже отправяне на преюдициално запитване. По тези съображения, искането с правно основание чл.267 ДФЕС следва да се остави без уважение.

След като с цитираното Решение от 8.05.2013 г. по дело С-271/12, постановено от СЕС се приема, че правото на приспадане на ДДС може да се откаже на данъчнозадължените лица, получатели на услуги, които разполагат с непълни фактури, дори ако в допълнение към последните след приемането на решението за отказ е предоставена информация с цел да се докаже действителното извършване, естеството и стойността на фактурираните сделки. По аргумент на по-силното основание следва да се приеме, че в случаи когато не само фактурата, но и представените към нея доказателства не съдържат необходимата информация за конкретизация на престацията, това обосновава законосъобразния отказ на данъчните органи на правото на приспадане на данъчен кредит на получателя. Предвид изложеното, като е достигнал до изводи за законосъобразност на РА, в частта по ЗДДС, съдът е постановил решението си при правилно приложение на материалния закон.

Настоящата инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд за законосъобразност на РА и в частта по ЗКПО.

С оглед установена липса на реални доставки на услуги, по фактурите, издадени от [фирма], правилно съдът е приел за законосъобразно извършеното с ревизионния акт увеличение на финансовия резултат с отчетените разходи по тези фактури и установените задължения за корпоративен данък.

Правилно е решението на АССГ и в частта на установени задължения за лихви за дължими, но невнесени в срок авансови вноски за корпоративния данък за 2011 г., 2012 г. и 2013 г. При липса на касационни доводи и след като напълно споделя фактическите констатации и правни изводи на първоинстанционния съд, настоящата инстанция счита, че решението е правилно и в тази му част.

По тези съображения настоящият съдебен състав на Осмо отделение на Върховен административен съд намира, че касационната жалба се явява неоснователна, като не са налице основания за отмяна на обжалвания съдебен акт и същият като валиден, допустим и правилен, следва да бъде оставен в сила.

С оглед изхода на спора, претенцията на [фирма] за разноски за двете инстанции е неоснователна, а претенцията на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - София за разноски за юрисконсултско възнаграждение и за касационната инстанция е основателна, съгласно чл. 161, ал. 1, изр. трето от ДОПК. С оглед материалния интерес по делото и на основание чл. 8, ал.1, т.5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, касатора следва да заплати на Дирекция „ОДОП“ – София разноски за касационното производство в размер на 6 297,48 лева.

Предвид изложеното и на основание чл.221, ал.1, предл. 1 от АПК, Върховен административен съд, състав на осмо отделение

РЕШИ:

О. Б. У. искането на [фирма] за отправяне на преюдициално запитване, на основание чл. 267 от ДФЕС.

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 39 от 05.01.2017 г. по адм. дело № 979/2016 г. по описа на Административен съд – София град.

ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление в гр. [населено място],[жк], [улица] да заплати на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ - гр. С., юрисконсултско възнаграждение в размер на 6 297,48 (шест хиляди двеста деветдесет и седем лева и четиридесет и осем стотинки) лева.

Решението не подлежи на обжалване.