О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 103

София, 09.03.2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Марков

ЧЛЕНОВЕ: Ирина Петрова

Д. Д.

при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………….., като изслуша докладваното от съдията Е. М. т. д. № 1161 по описа за 2021 г., за да се произнесе взе предвид:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по съвместната касационна жалба с вх. № 2194 от 12.ІІ.2021 г. на софийското „Валкомерс” ООД-София /ЕИК[ЕИК]/, Н. А. М. и В. М. М. – двамата от [населено място], подадена чрез общия им процесуален представител по пълномощие от САК против решение № 1538 на Софийския апелативен съд, ТК, 11-и с-в, от 23.ХІ.2020 г., постановено по т. дело № 2454/2020 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 592/21.ІV.2020 г. на Софийския градски съд, ТК, с-в VІ-10, по т. дело № 1815/2017 г. С последното, по предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК /във вр. чл. 342, ал. 2 ТЗ и чл. 294, ал. 1 ТЗ/ иск от „Лизинг финанс“ ЕАД-София /ЕИК[ЕИК]/, е било признато за установено по отношение на тримата ответници настоящи касатори, че търговското дружество с ограничена отговорност – като лизингополучател, а Н. и В. М. – като поръчители, солидарно дължат на този ищец, на основание сключения помежду им договор за финансов лизинг № 03797-001/14.V.2008 г., както и последващото споразумение към него от 5.Х.2011 г., следните три суми, за които (в левовата им равностойност) е била издадена заповед за незабавно изпълнение и изп. лист по ч. гр. дело № 62826/2015 г. по описа на СРС, ГО, 119-и с-в:

~ 1/ В размер на 32 620.91 евро - главница по договора за финансов лизинг за периода от 16.Х.2012 г. до 31.VІІ.2013 г., представляваща равностойността на дължимите 12 погасителни вноски с пор. №№ 50-61 и ведно със законната лихва върху сумата, считано от 16.Х.2015 г. и до окончателното й изплащане;

~ 2./ В размер на 1 159.48 евро – договорна лихва, дължима за периода от 16.Х.2012 г. до 31.VІІ.2013 г. върху просрочената лизингова вноска с пор. № 52 и за следващите просрочени лизингови вноски до № 61 вкл. от датата на падежа на всяка една от тях.;

~ 3./ В размер на 22 897.36 евро – дължими суми за забава за периода 1.ІІІ.2013 г. - 30.ІХ.2015 г.

С потвърденото първоинстанционно решение е бил уважен и обективно кумулативно съединеният осъдителен иск на лизингодателя „Лизинг финанс“ ЕАД-София с правно основание по чл. 345, ал. 2 ТЗ, воден срещу настоящите трима касатори, като те са били осъдени да му заплатят общо сума в размер на 12 007.47 лева, представляваща разноски по процесния договор за финансов лизинг за дължими застрахователни премии по застраховките „Гражданска отговорност“ и „Каско“ по 14 бр. данъчни фактури, издадени в периода 12.VІІ.2012 г.-14.V.2015 г. и ведно със законната лихва върху така присъдената сума, считано от 16.Х.2015 г. и до окончателното й изплащане.

Оплакванията на тримата касатори са за постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира отменяването му изцяло, както и присъждане на всички направени от касаторите разноски за трите инстанции. Инвокиран е довод, че съставът на въззивния съд не бил изложил в необходимата пълнота правните си съображения, въз основа на които е формирал извод за основателност на предявените искове и съответно за неоснователност на защитните възражения на тримата касатори за изплащане на задължението, евентуално – за неговото погасяване по давност.

В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба тримата нейни податели обосновават приложно поле на касационния контрол освен с твърдение за очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение (основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за директен достъп до касационно обжалване), още и с наличието на допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора въззивната инстанция се е произнесла както в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в постановката по т. 3 на ППВС № 1/13.VІІ.1953 г., но също и с практиката на този съд, обективирана в три, постановени по реда на чл. 290 ГПК, решения на отделни състави от неговата гражданска колегия: 1./ Р. № 282/21.01.2016 г. на ІV-то го. по гр. д. № 2056/2015 г.; 2./ Решение № 61/01.03.2016 г. на ІV-то г. о по гр. дело № 4578/2015 г.; 3./ Р. № 200/02.01.2018 г. на І-во г. о. по гр. дело № 350/2017 г., по следните два правни въпроса:

1./ „Какви са задълженията на въззивния съд във връзка с обсъждането но доказателствата по делото и задължението му да изложи мотиви при преценката на всички доказателства?”;

2./ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства?”;

Ответното по касация „Лизинг финанс” ЕАД-София /ЕИК[ЕИК]/, чието предишно фирмено наименование е било „П. Л. Б. , не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение.

Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, настоящата съвместна касационна жалба на софийското „Валкомерс” ООД /ЕИК[ЕИК]/, Н. Ат. М. и В. М. М. – последните двама от [населено място], ще следва да се преценява като процесуално допустима.

Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните:

При потвърждаване на решението на първостепенния съд /СГС/ за уважаване както на положителния установителен, така и на осъдителния иск на дружеството лизингодател, предявени в обективно кумулативно съединение срещу настоящите трима касатори, въззивната инстанция е могла да констатира, че изцяло в тежест на последните е било да докажат, че уговорените по т. ІІ от процесното споразумение между страните по спора от 5.Х.2011 г. разсрочени задължения по договора за финансов лизинг са били надлежно заплатени. Но от няколкото заключения на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза /ССчЕ/, обсъдени в съвкупност с признанието на тримата ответници от 27.V.2015 г., положителен извод в тази насока не е могъл да бъде изграден. Същевременно, с изрично препращане към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК, като неоснователно, е било преценено от състава на въззивния съд и другото защитно възражение на настоящите трима касатори - за изтекла погасителна давност по отношение на същите вземания, доколкото с признаването им, обективирано в споразумението от 27.V.2015 г., така както впрочем и в предходните три такива, е била прекъсната – по силата на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, във вр. чл. 111, б. „б“ ЗЗД – надлежно релевираната кратка погасителна давност.

Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от двата правни въпроса, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към съвместната касационна жалба, няма естеството на такъв, който да е обуславящ за изхода по конкретното дело. Напротив, и двата въпроса се отнасят до правилността на атакуваното въззивно решение, но погрешното отъждествяване от тримата жалбоподатели на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване, безпредметно се явява обсъждането налице ли и е релевираната от тримата касатори допълнителна предпоставка зда това – в случая тази по т. 1 на същия законов текст.

В заключение, обжалваното въззивно решение не е и очевидно неправилно, тъй като то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (относимите към разрешаване на спора разпоредби в ГПК и в ТЗ да са били приложени в техния обратен, противоположен смисъл) или пък - extra legem (САС да е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма).

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1538 на Софийския апелативен съд, ТК, 11-и с-в, от 23.ХІ.2020 г., постановено по т. д. № 2454/2020 г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1

2