О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 87

София 09.03.2022 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на седми март през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. Ф.

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Попколева ч. гр. дело № 366 по описа за 2022 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал.3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на К. Г. С., чрез пълномощника си адв.Т. против определение № 2627/08.10.2021 г. на Апелативен съд София, постановено по ч. гр. д. № 1883/2021 г., с което е потвърдено определение от 01.02.2021 г., постановено по гр. д. № 10325/2019 г. на Софийски градски съд, с което на основание чл.130 ГПК е върната исковата молба на К. Г. С. поради недопустимост на предявения иск.

Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на определението, изразяващи се в нарушение на материалния и на процесуалния закон. Според жалбоподателя изводът на въззивния съд, че съгласно чл.429, ал.1 ГПК, поръчителят има възможност да се суброгира в правата на удовлетворения кредитор, което изключва правния му интерес от иск по чл.143, ал.1 ЗЗД, е неправилен. Поддържа се, че за ищеца е налице правен интерес от предявяване на иск с правно основание чл.143, ал.1 ЗЗД, тъй като последният има право на избор дали да търси правата си по реда на чл.143, ал.1 ЗЗД или по чл.429 ГПК, като съгласно действащата нормативна уредба и задължителната съдебна практика липсва изискване към поръчителя да се суброгира направо в правата на удовлетворения кредитор. Към касационната жалба е приложено изложение на касационните основания по чл.284, ал.3 ГПК, в което е формулиран в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК следния въпрос: Правото на платилия поръчител да встъпи в правата на кредитора, дерогира ли правото му да предяви регресен иск по чл.143 ЗЗД. По първия допълнителен критерий се поддържа противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 255 от 20.12.2016 г. по гр. д. № 1473/2016 г. на IV г. о, решение № 114 от 21.03.2011 г. по гр. д. № 1143/2010 г. на IV г. о, решение № 229 от 10.09.2012 г. по гр. д. № 452/2011 г., Решение № 306 от 06.11.2014 г. по гр. д. № 185/2014 г. Същевременно се поддържа, че по този въпрос е налице допълнителния селективен критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но без конкретна обосновка. Поддържа се и основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК по съображения, че обжалваното определение е постановено при грубо нарушение на процесуалните права, относими към формиране и изявяване на вътрешното съдийско убеждение до степен, обосноваваща наличие на очевидна неправилност на акта.

Ответникът по частната жалба – С. Д. Х., чрез пълномощника си адв. С.-В., изразява становище че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, тъй като поставеният въпрос няма характер на правен въпрос от значение за изхода на делото, тъй като конкретния случай е различен – касае се за вече постановено съдебно решение, по което поръчител и длъжник са осъдени солидарно и е налице издаден изпълнителен лист. Отделно от това се поддържа, че не са налице и посочените допълнителни селективни критерии - цитираната от касатора практика на ВКС е неотносима към конкретния правен спор, а от друга страна е налице трайна практика на ВКС, според която платилият поръчител, осъден солидарно с длъжника, встъпва в правата на кредитора по изпълнителното дело, тъй като същият вече има титул - издаден изпълнителен лист и няма правен интерес от повторното предявяване на иска.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е допустима по смисъла на чл.274, ал.3 и ал.4 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл. ГПК и възраженията на насрещната страна, приема следното:

С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил определение на първоинстанционния съд, с което на основание чл.130 ГПК е върната исковата молба по съображения, че предявеният иск е недопустим поради липса на правен интерес. Въззивният съд е приел, че производството пред Софийски градски съд е образувано по искова молба на К. С. срещу С. Х. за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата от 33 696,17 лв.-заплатена от ищеца в качеството му на солидарен длъжник в прекратеното на 07.02.2018 г. изпълнително дело № 20117900402091 на ЧСИ Р. М., ведно с мораторна лихва по всяко плащане за погасяване на задължението и законната лихва от момента на подаване на исковата молба до окончателното плащане. Видно от твърденията в исковата молба, изпълнителното дело е било образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден по гр. д. № 35204/2010 г. по описа на СРС след издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК, с която К. С. /поръчител/ и С. Х. /длъжник/ са осъдени да заплатят солидарно на „Банка ДСК“ ЕАД сумата от 14 169,16 лв. - главница по договор за кредит за текущо потребление, 2 575,13 лв. – лихва за забава от 06.02.2010 г. до 15.07.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.07.2010 г. до окончателното плащане.Изложено е, че поради неплащане от страна на длъжника, бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца и по този начин той платил задължението по изпълнителното дело в размер на 33 696,17 лв. При така установените факти, въззивния съд е приел, че за ищеца липсва правен интерес от предявяване на иск с правно основание чл.143, ал.1 ЗЗД, тъй като съгласно нормата на чл.429, ал.1 ГПК, последният се суброгира в правата на удовлетворения кредитор и няма интерес от провеждането на нов регресен иск за платеното срещу длъжника. Посочено е, че в този случай платилият поръчител не се нуждае от нов изпълнителен титул, за да събере вземането си, а единствено следва да установи пред съдебния изпълнител плащането с писмени доказателства, в който смисъл е и трайната практика на ВКС по приложението на чл.429, ал.1 ГПК и съответно по чл.326, ал.1 ГПК /отм./

Повдигнатият от жалбоподателя въпрос няма характер на правен въпрос по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като той е зададен абстрактно/общо и без да се отчита факта, че в конкретния случай срещу поръчителя, платил задължението на длъжника, е издаден изпълнителен лист за солидарното му осъждане наред с длъжника, т. е. материалноправната суброгацията по чл.74 ЗЗД в правата на кредитора е настъпила след издаване на изпълнителния лист срещу него и длъжника, в който случай платилият поръчител се легитимира като взискател по изплатения от него изпълнителен лист. С оглед регламентираните в чл.429, ал.1 ГПК субективни предели на изпълнителния лист това приемство се установява с писмени документи. Липсата на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Само за пълнота следва да се посочи, че посочената от касатора съдебна практика на ВКС е неотносима, тъй като с нея са разрешени правни въпроси, които нямат значение за изхода на конкретното дело, тъй като касаят случаи на плащане от страна на поръчителя доброволно, предсрочно, т. е. преди кредиторът да се снабди с изпълнителен титул за вземането си. Не е налице и бланкетно заявения допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по приложението на разпоредбата на чл.429, ал.1 ГПК, регламентираща субективните предели на изпълнителния лист, е налице трайно установена практика, която не се нуждае от промяна, а и самата норма, според която наследниците и частните правоприемници на взискателя, както и поръчителят и солидарния длъжник, които са платили дълга, могат да искат изпълнение въз основа на издадения в полза на взискателя изпълнителен лист, като плащането от поръчителя или съдлъжника, се установява с писмени доказателства, е ясна и не се нуждае от тълкуване. Не се разкрива и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК - „очевидната неправилност“, която съгласно практиката на ВКС се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост. Очевидната неправилност следва да се извежда от мотивите на съдебния акт и не предполага проверка на материалите по делото с обсъжданото в мотивите. В конкретния случай от мотивите на обжалваното определение не се разкрива твърдяната от касатора явна неправилност поради грубо нарушение на процесуалните права, относими към формиране и изявяване на вътрешното съдийско убеждение.

Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2627/08.10.2021 г. на Апелативен съд София, постановено по ч. гр. д. № 1883/2021 г., с което е потвърдено определение от 01.02.2021 г., постановено по гр. д. № 10325/2019 г. на Софийски градски съд, с което на основание чл.130 ГПК е върната исковата молба на К. Г. С. поради недопустимост на предявения иск.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: