6О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 160
гр. София, 07.03.2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДАВърховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти февруари, две хиляди двадесет и втора година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: Д. Д.
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3301 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответницата Е. М. Т. срещу решение № 2263 от 01.06.2020г. по в. гр. дело № 740/2019г. на Благоевградски окръжен съд /Б./, ГО, втори въззивен състав, в частта му, с която е отменено решение № 7503 от 12.08.2019г. по гр. дело № 2027/2018г. на Благоевградски районен съд /Б./ и вместо него е постановено ново решение, с което е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че Е. М. Т. дължи на ищеца „Банка ДСК“ АД сумата 2 629.14лв. – неплатена главница по договори за потребителски кредит и за поръчителство от 01.03.2012г., включваща месечни погасителни вноски с настъпил падеж за периода: 07.12.2017г. – 28.01.2020г., ведно със законната лихва от 05.06.2018г. до окончателното изплащане; сумата 1 268.14лв. – договорна лихва за същия период и по същите договори, и сумата 162 лв. – заемни такси, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 1487/2018г. на Б.. С горепосоченото отменително решение на Б. касаторката е осъдена да заплати на „Банка ДСК“ АД сумата 118. 65 лв. – разноски в заповедното производство и сторените такива в първоинстанционното и въззивно искови производства, като касационната жалба е насочена и срещу тази част на въззивния съдебен акт.
Жалбоподателката поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон /чл. 147, ал. 1 ЗЗД, чл. 84, ал. 1 ЗЗД и чл. 102 ЗЗД/, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл. 236, ал. 2 ГПК/ и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него - постановено ново решение, с което предявените установителни искове да бъдат отхвърлени изцяло. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба касаторката навежда основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поставя следния въпрос: При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи от кога тече щестмесечният преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – от датата на падежа на всяка вноска от погасителния план или от настъпване изискуемостта на целия дълг, вкл. при предсрочна изискуемост?, който счита, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 345/12.11.2012г. по гр. д. № 481/2012г. на Трето г. о.; решение № 58/15.04.2009г. по т. д. №584/2008г. на Второ т. о. и решение № 130/2009г. по т. д. № 139/2009г. на Първо т. о.. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК формулира въпроса: Длъжен ли е съдът да следи служебно за изпълнение на задължението на кредитора по сключен договор за потребителски кредит, произтичащо от разпоредбите на чл. 5 ЗПК и чл. 10, пар. 2 Директива 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2008г., относно договорите за потребителски кредити, за предоставяне на кредитополучателя и поръчителя на информация за задължителните параметри по него, вкл. и в случаите на замяна на длъжника, в т. ч. и вследствие на настъпило универсално правоприемство, макар това задължение на съда да не е изрично формулирано в чл. 7, ал. 3 ГПК?, който намира, че е разрешен в противоречие с решение от 21.04.2016г. по дело С-377/14 на С. по приложението на Директива 2008/48/ЕО от 23.04.2008г.. Релевира и основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: Приложима ли е разпоредбата на чл. 102, ал. 2, изр. 1 ЗЗД в случая, когато кредиторът е приел облигационното правоотношение по договор за потребителски кредит да бъде продължено чрез изпълнение от единия законен наследник на кредитополучателя при наличие на изричен отказ от наследство от останалите и в този случай приелият наследник явява ли се нов длъжник по смисъла на тази разпоредба?, като не е изложила конкретни обстоятелства защо счита въпроса за значим за точното приложение на закона или за развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба – „Банка ДСК“ АД подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение в касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт – въззивно решение по потребителски спор с цена на главния иск над 5 000 лв., постановено след влизане в сила на редакцията на чл. 113 ГПК, публ. ДВ, бр. 100 от 2019г., т. е. тя е процесуално допустима.
Въззивният съд е приел за установено, че на 01.03.2012г. е сключен договор за потребителски кредит между „Банка ДСК“ ЕАД като кредитодател и В. Т. Г. като кредитополучател, по силата на който кредитодателят е предоставил на кредитополучателя в заем сумата 10 000 лв., която е следвало да бъде върната, ведно с договорените лихви, в срок от 120 месеца, на равни месечни вноски – всяка в размер на 149.02лв., включваща непроменящи се компоненти – 66.67лв. за главница и 82.35лв. за лихва. В общите условия към процесния договор е уговорено обезщетение за забавено изпълнение на главницата в размер на 10%, както и право на предсрочна изискуемост на целия кредит при забавено плащане на договорените месечни анюитетни вноски за повече от 90 дни. Като обезпечение на горепосочения договор за потребителски кредит е сключен на 01.03.2012г. договор за поръчителство между банката – кредитодател и ответницата, задължила се да отговаря за целия дълг. Б. е намерил за безспорно в процеса обстоятелството на настъпилата смърт на кредитополучателя на 06.09.2015г., до който момент кредитът е бил обслужван редовно, при установено пълно изпълнение до 43 месечна вноска, вкл..
Въззивният съд е извършил служебна проверка за съответствието на процесния договор за потребителски кредит с ЗПК и ЗЗП, посочвайки, че са налице изискуемите от закона реквизити, като не се установяват неравноправни клаузи, тъй като липсва промяна на договорения лихвен процент през целия срок на договора. Намерил е за неоснователно възражението на ответницата за погасяване на задълженията й като поръчител с настъпилата смърт на кредитополучателя, тъй като след последната, целият му дълг се наследява от приелия наследството негов наследник по закон на основание универсално правоприемство, настъпващо не по силата на договор, а на основание на обективен факт, скрепен от закона със съответните правни последици. Посочил е, че отговорността на поръчителя съществува докато е налице неудовлетворен обезпечен дълг, освен ако кредиторът пропусне да потърси правата си в рамките на специалния преклузивен срок по чл. 147 ЗЗД. Императивният характер на нормата на чл. 147 ЗЗД изключва договорната свобода на страните, поради което клаузата от процесния договор, освобождаваща кредитора от задължението да предяви иск срещу главния длъжник, не поражда правно действие. Б. е намерил за изискуемо задължението на наследника по закон на починалия кредитополучател, приел наследството на своя баща, като забавата е посочил, че би настъпила след покана по смисъла на чл. 84, ал. 1 ЗЗД. Обявената от ищеца с поканата чрез ЧСИ В. предсрочна изискуемост на целия процесен дълг е приел за ненастъпила поради ненадлежното връчване на изявлението на кредитора за предсрочна изискуемост до длъжника /сина на починалия кредитополучател/. При това положение е счел, че процесното задължение следва да се отчита по погасителния план, подписан от кредитополучателя и банката, към който препраща и договора за кредит. Намерил е за частично основателно възражението на ответницата за изтекъл срок по чл. 147 ЗЗД досежно отговорността й на поръчител. Като е приел, че срокът по чл. 147 ЗЗД започва да тече от датата на падежа на всяка непогасена месечна вноска по договора за кредит, е счел за основателен предявеният установителен иск за периода от 07.12.2017г. до датата на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция – 28.01.2020г., при зачитане на 6 месеца преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК от ищцовата банка по ч. гр. д. № 1487/2018г. на Б., т. е за сумата 2 629.14лв. – главница и за сумата 1 268.14лв. – договорна лихва. Намерил е за основателен и иска за сумата 162лв. – такса по Тарифата за лихвите, таксите и комисионните, прилагана от банката, с оглед учреденото поръчителство за целия дълг.
Настоящият касационен състав намира, че са не са налице сочените от касаторката основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По първия поставен правен въпрос е постановено ТР № 5/21.01.2022г. по т. д. № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС, с което е уеднаквена противоречивата практика на ВКС по приложението на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Според даденото задължително разрешение в него, при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, както е по процесното правоотношение, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост. Макар даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос да е в противоречие с разрешението в горепосоченото тълкувателно решение, доколкото въззивното решение е обжалвано само от ответницата, но не и от банката – ищец, и при приложение на принципа за невлошаване положението на жалбоподателя в този случай /чл. 271, ал. 1 ГПК/, при който досежно отхвърлителната част на предявените установителни искове е формирана и сила на пресъдено нещо, не е налице общото основание за допускане на касационния контрол. Това е така, защото не би могъл да бъде постигнат краен изход на правния спор, по – благоприятен за касаторката от този в атакуваното въззивно решение.
Вторият въпрос в изложението на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК също няма обуславящо значение за крайния изход на конкретния спор, а и не е обсъждан от въззивния съд в мотивите на съдебното решение. Този въпрос е зададен в контекста на задължение на кредитодателя по договор за потребителски кредит да информира в достатъчна степен универсалните правоприемници на починал след сключване на договора за кредит кредитополучател за неговото съдържание и условия, както и поръчителя по такъв договор – за промяната, настъпила на страната на главния длъжник – кредитополучател. Съгласно чл. 10, пар. 2 Директива 2008/48 на ЕП и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити кредитодателите по договори за потребителки кредити имат задължение за предоставяне на ясна и кратка информация за условията на кредита, но към момент предхождащ или съвпадащ с датата на сключване на договора. Такова задължение не е налице при смърт на кредитополучателя спрямо универсалните му правоприемници, нито спрямо поръчителя, след като договорът за кредит е бил сключен и е започнал да бъде изпълняван от двете страни по него. Защитата на потребителя, изискуема от горепосочената директива, не може да бъде разширявана до универсалните правоприемници на починал кредитополучател, изпълнявал договора преди смъртта си, тъй като поемането на кредитните задължения се осъществява на основание наследяване по закон и на това основание универсалният правоприемник придобива и качеството „потребител“. По отношение на поръчителя също не произтича задължение за предоставяне отново на информация по смисъла на чл. 10, пар. 2 от горепосочената директива, тъй като обезпеченият дълг остава непроменен. Поради гореизложеното отговорът на втория въпрос не би променил крайния изход на конкретното дело, т. е. спрямо него не е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това решаващите правни изводи на Б., обусловили частично уважаване на предявените установителни искове спрямо поръчителя по договора за потребителски кредит, не противоречат на цитираното от касаторката решение от 21.04.2016г. по дело С-377/14 на С. по приложението на Директива 2008/48/ЕО от 23.04.2008г., доколкото то касае задължение на кредитодател по договор за потребителски кредит за информиране на потребителя преди или към момента на сключване на договора за кредит.
По отношение на третия въпрос не е налице соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен, че касаторката не е изложила никакви обстоятелства защо го счита за осъществено, нормата на чл. 102, ал. 2, изр. 1 ЗЗД е ясна и недвусмислена относно очертаното й приложно поле в сферата на договорното право, но не и при универсално наследствено правоприемство, каквото е налице в случая.
На основание гореизложеното, не следва да бъде допускано касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
С оглед изхода на настоящото производство ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение пред ВКС.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2263 от 01.06.2020г. по в. гр. дело № 740/2019г. на Благоевградски окръжен съд, ГО, втори въззивен състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Е. М. Т., ЕГН: [ЕГН], да заплати на „Банка ДСК“ АД, ЕИК:[ЕИК], сумата 100 лв. – съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.