О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 136

гр. София, 07 март 2022 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

М. Х.

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 3015 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото А. Л. З. срещу решение № 240/18.03.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 2884/2020 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 3064/15.05.2020 г. по гр. дело № 3459/2018 г. на Софийския градски съд (СГС), е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу Прокуратурата на Р. Б. (ПРБ), иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ за заплащане на сумата 40 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 30.05.2013 г. до излащането .

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за процесуална недопустимост на обжалваното решение, като постановено по непредявен иск вместо по предявения, евентуално – за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.

Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя З., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) когато в националното законодателство не е предвиден изричен текст за обезщетяване на деликта по настоящия казус, което е установено и с решение на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), по кой закон и ред следва да се разгледа спора – по реда на ЗОДОВ или по общия ред на ЗЗД за „деликтни“ вреди, и какъв е характерът на вредите, които следва да се обезщетят; и 2) поради липсата на достатъчно точни разпоредби в националното законодателство за това, как да се съвместяват периодите на задържане на различни основания, за да се избягват или поне да могат да се разрешават противоречия между различните държавни органи по такива въпроси – как следва да се приспада от наказанието „лишаване от свобода“ по присъдата времето, през което лишеното от свобода лице е било лишено от свобода едновременно с две успоредно изпълнявани мерки „задържане под стража“ по досъдебна фаза на наказателно производство и изтърпяване на присъда „лишаване от свобода“, поради бездействия на прокуратурата да спре или отмени изпълнението на мярката за процесуална принуда „задържане под стража“ по време на успоредното изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“ за друго престъпление, и има ли непозволено увреждане и по реда на кой закон се обезщетяват нанесените вреди от бездействието на ПРБ когато пострадалият е бил лишен от свобода извън срока на присъдата поради посочените по-горе причини. Касаторът навежда допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси били разрешени от въззивния съд в противоречие с тълкувателно решение (ТР) № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и – въпросите да са от значение за точното тълкуване и прилагане на закона и за развитеито на правото, като в тази връзка се позовава и на решение от 07.02.2008 г. на ЕСПЧ по жалба № 55861/00 (С. Д. срещу България). Жалбоподателят цитира и разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, но без да я свързва по какъвто и да било начин с формулираните от негова страна два въпроса, нито пък сочи конкретни актове на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз.

Касаторът З. твърди и че обжалваното въззивно решение било вероятно нищожно, но нито в касационната жалба, нито в изложението си излага оплаквания, които да могат да се квалифицират като такива по чл. 281, т. 1, респ. по чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК. Във връзка с оплакванията си за процесуална недопустимост на обжалваното решение жалбоподателят навежда и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, като в тази връзка излага съображения, че въззивният (също и първоинстанционният) съд недопустимо разгледал непредявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ, вместо да разгледа предявения според него такъв по общия ред по чл. 45 и сл. от ЗЗД. Също в тази връзка касаторът поддържа и че въззивното решение било очевидно неправилно, защото съдът не обсъдил и не проверил, че той едновременно бил изтърпявал присъда „лишаване от свобода“ и мярка „задържане под стража“ през процесните 4 месеца, като счита, че според практиката на ЕСПЧ в тези случаи, след като ответната ПРБ не е спряла изтърпяването на мярката за неотклонение през тези 4 месеца, същата следвало да се приспадне два пъти – от изтърпяването на наказанията по двете присъди.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

За да отхвърли иска на жалбоподателя, въззивният съд (включително чрез препращане по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първата инстанция) е приел за установено следното:

Ищецът е многократно осъждан за престъпления от общ характер с наложени различни по вид наказания по НК. С одобрено на 09.08.2011 г. споразумение по н. о.х. д. № 215/2011 г. по описа на РС-Елена, за извършено на 11.07.2011 г. престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2, чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. 1 и т. 4, пр. 2, вр. чл. 194, вр. чл. 29, ал. 1, б. ”а” и „б” НК, на ищеца е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 4 месеца, при първоначален „строг” режим. С одобрено на 03.04.2012 г. споразумение по н. о.х. д. № 428/2012 г. по описа на РС-Плевен, за извършено на 17.08.2011 г. престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2, вр. чл. 195, ал. 1, т. 3 и т. 5, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 29, ал. 1, б. ”а” и „б” НК, на ищеца е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 година и 10 месеца при първоначален „строг” режим. С одобрено споразумение от 03.07.2012 г. по н. о.х. д. № 254/2012 г. по описа на РС-Харманли, за извършено в периода 09.11.2009 г. - 13.11.2009 г. престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2, вр. чл. 195, ал. 1, т. 3, 4 и 5, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. ”а” и „б”, вр. чл. 26 НК, на ищеца е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 година и 11 месеца при първоначален „строг” режим, което да изтърпи в затворническо общежитие от закрит тип.

По предложение на прокурор при РП-С. по пр. пр. № 129/2012 г. за определяне на общо наказание между трите наложени такива, по реда на чл. 306, ал. 1 НПК е образувано н. ч.д № 373/2012 г. по описа на РС-Харманли. С определение от 21.11.2012 г., на основание чл. 25, ал. 1, вр. чл. 23, ал. 1 НК съдът е приел, че са налице предпоставките за групиране на наказанията по н. о.х. д. № 428/2012 г. на РС-Плевен и н. о.х. д. № 254/2012 г. на РС-Харманли и е постановил ищецът да изтърпи едно общо наказание от 1 година и 11 месеца „лишаване от свобода“ при първоначален „строг режим”, на основание чл. 60, ал. 1 и чл. 61, ал. 1 ЗИНЗС. По отношение наложеното по н. о.х. д. № 215/2011 г. на РС-Елена наказание 4 месеца „лишаване от свобода“ съдът е постановил да се изтърпи отделно в затвор при първоначален „строг” режим. На основание чл. 25, ал. 2 НК съдът е постановил приспадане от така определеното общо наказание, изтърпяната част до този момент. По молба на ищеца РС-Харманли се е произнесъл и с определение от 01.03.2013 г. по чл. 414, ал. 1, т. 1 НПК за тълкуване на определението от 21.11.2012 г., като е постановил, че на основание чл. 25, ал. 2 НК, от определеното общо наказание от 1 година и 11 месеца „лишаване от свобода“ по н. о.х. д. № 428/2012 г. на РС-Плевен и н. о.х. д. № 254/2012 г. на РС-Харманли, от една страна, и от наказанието 4 месеца „лишаване от свобода“ по н. о.х. д. № 215/2011 г. на РС-Елена от друга страна, се приспада изтърпяната част от тях до 21.11.2012 г.

Съгласно приетото по делото и неоспорено писмо с рег. № 695/06.02.2017 г. на затвора в [населено място] към ГД „Изпълнение на наказанията”, влязлото в сила определение по н. ч.д № 373/2012 г. на РС-Харманли е приведено в изпълнение, като наложеното, отделно от общото, наказание от 4 месеца „лишаване от свобода“ по н. о.х. д. № 215/2011г. на РС-Елена, влязло в сила на 09.08.2011 г., е приведено в изпълнение с начало 02.09.2011 г. и е изтърпяно на 01.01.2012 г., при зачетен предварителен арест от 12.07.2011 г. до 13.07.2011 г.; а определеното общо наказание „лишаване от свобода“ от 1 година и 11 месеца по н. о.х. д. № 428/2012 г. на РС-Плевен и н. о.х. д. № 254/2012 г. на РС-Харманли, е приведено в изпълнение с начало 01.01.2012 г., и е изтърпяно на 30.05.2013 г., при зачетен предварителен арест от 6 месеца и 1 ден. На същата дата 30.05.2013 г. ищецът е освободен от затвора в [населено място], като впоследствие – едва през 2015 г. е постъпил отново за изтърпяване наказание „лишаване от свобода“ по други влезли в сила присъди.

При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд на първо място е споделил изцяло – също по реда на чл. 272 от ГПК – правните изводи на първоинстанционния съд, а именно: Към деня на постановяване на определението по чл. 25, вр. чл. 23 НК от РС-Харманли за определяне на общо наказание измежду трите наказателни дела, ищецът вече е изтърпял наложеното по н. о.х. д. № 215/2011г. на РС-Елена наказание от 4 месеца „лишаване от свобода“ – в периода 02.09.2011 г. - 01.01.2012 г. От последната дата той е започнал да търпи общо определеното наказание от 1 година и 11 месеца по другите две дела. Простата сметка показва, че от 01.01.2012 г. до освобождаването му на 30.05.2013 г. са изтекли 1 година и 5 месеца, което напълно съответства на размера на общото наказание – след приспадане на предварителното задържане по чл. 59 НК. Това изключва в този процесен по делото период ищецът да е изтърпял отново 4 месеца „лишаване от свобода“ по н. о.х. д. № 215/2011г. на РС-Елена, защото в противен случай престоят му в затвора би бил с по-голяма продължителност. Следователно не е налице основанието за пораждане отговорността на държавата за вреди по чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ по изтърпяване на наложено наказание над определения срок или размер, което обуславя неоснователност на предявения иск.

В допълнение към горните мотиви на първата инстанция и в отговор на оплакванията и доводите във въззивната жалба на ищеца, апелативният съд е изложил и следните свои собствени правни съображения и изводи: Намерил е за неоснователен довода на жалбоподателя, че тъй като определението по н. ч.д № 373/2012 г. на РС-Харманли е постановено на 21.11.2012 г. то нямало как да бъде приведено в изпълнение на 01.01.2012 г. В тази връзка въззивният съд е изтъкнал, че видно от самото това определение, на основание чл. 25, ал. 2 от НК е приспадната от определеното общо наказание, изтърпяната част от наказанията до 21.11.2012 г. (датата на определението). Процесните споразумения, по които ищецът е бил осъден, са влезли в сила на 09.08.2011 г., 03.04.2012 г. и 03.07.2012 г., и са приспаднати изтърпените части от наложените с тях наказания – така, както е определено от РС-Харманли по н. ч.д № 373/2012 г. Апелативният съд е приел и че съгласно представеното във въззивната инстанция ново писмено доказателство – справка за съдимост на ищеца, вписванията относно неговите осъждания, относими към спора по делото, напълно кореспондират с представените пред първата инстанция доказателства по делото. В заключение въззивният съд също е достигнал до извода, че срокът за изтърпяване на процесното наказание не е надвишен, респ. – че искът е неоснователен.

Видно от така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, апелативният съд по никакъв начин не е обсъждал и не е давал разрешение на някой от двата правни въпроса, формулирани в изложението към касационната жалба. Поради това тези въпроси не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и не съставляват основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Тези два правни въпроса стоят и извън предмета на делото и са без никакво значение за изхода на материалноправния спор по него (също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), тъй като са свързани с нови фактически твърдения на ищеца, че през процесните 4 месеца той едновременно е изтърпявал присъда „лишаване от свобода“ и мярка „задържане под стража“, каквито обстоятелства той по никакъв начин не е твърдял в исковата си молба (също и във въззивната си жалба), а ги излага за първи път в касационната си жалба и изложението към нея, което е процесуално недопустимо. Тъй като двата правни въпроса, формулирани от негова страна (освен че са граматически и смислово неясни), са свързани единствено с тези негови, недопустимо въведени в процеса нови твърдения, направени едва пред настоящата инстанция, напълно неоснователно касаторът се позовава и на решение от 07.02.2008 г. по жалба № 55861/00 на ЕСПЧ (С. Д. срещу България), което също е напълно неотносимо към правния спор по делото, разгледан от въззивната инстанция; неоснователно е и позоваването му в тази връзка на ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС.

Именно поради това, че за горните обстоятелства ищецът излага твърдения за първи път едва в касационната си жалба по делото, същите стоят извън предмета на правния спор по същото, поради което и въззивният съд не е обсъждал такива обстоятелства и не ги е „проверил“, тъй като не е имал основание за това; респ. – напълно несъстоятелни са и доводите на жалбоподателя за очевидна неправилност на въззивното решение. Въззивният съд се е произнесъл именно по предявения по делото иск на касатора, който е с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ, поради което обжалваното въззивно решение не и вероятно недопустимо, по смисъла на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, включително – ненаведени такива от страна на жалбоподателя, по които касационното обжалване да следва да се допусне служебно.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 240/18.03.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 2884/2020 г. на Софийския апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: