О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 88

София, 04.03.2022 година

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на 08 февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА

ВАНЯ АТАНАСОВА

изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА

гр. дело № 3527 /2021 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Г. А. и М. Н. А. против решение №260057 от 21.04.2021 г. по гр. д.№ 156/2021 г. на Апелативен съд-Пловдив, с което е потвърдено решение № 260585/21.12.2020 г. по гр. д. № 717/2020 г. на ОС – Пловдив. С последното е признато за установено по отношение на касаторите, че ищцата Н. К. М. - М. е собственик на идеални части от самостоятелен обект /апартамент/ в сграда с идентификатор .....по КККР на [населено място], р.Ю., [улица], ет.4, ап.14 по силата на реализирано право на строеж, придобито от нея по време на брака й с Д. А. М. с договор за продажба на права на строеж, сключен с „ИКАР 95“ ООД, оформен с н. а.№ ..... г. на нотариус Св.З. и по наследство от съпруга си и касаторите са осъдени да й предадат владението върху същия апартамент.

В касационната жалба се прави оплакване за недопустимост на решението поради това, че с влязло в сила решение по гр. д.№ 1931/2017 г. на Пловдивски окръжен съд е отречено по отношение на касаторите, че ищцата по настоящия иск притежава правото на строеж за процесния апартамент и не са се реализирали никакви нови факти, които да налагат предявяване на нов иск за правото на собственост на същия обект. Прави се оплакване за противоречие с материалния закон – чл. 63 и чл. 67 ЗС, и чл.297 ГПК, и за допуснати съществени процесуални нарушения, защото не е обсъдено направеното възражение за погасителна давност от касаторите, което е било заявено още преди реализирането на строежа. Оплакването за необоснованост е свързано с това, че не са обсъдени в съвкупност събраните доказателства.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са формулирани два въпроса, първият от които е относим към твърдение за вероятна недопустимост на решението, но и по двата се твърди противоречие със съдебната практика, т. е. навеждат се основанията по чл. 280, ал.2 пр.2 ГПК и чл. 280, ал.1 т.1 ГПК по въпроси, които ще се разгледат по-долу.

Ответницата по касация оспорва касационната жалба и допускането до касационен контрол. Счита, че решението е съобразено с установените факти по спора, закона и съдебната практика и, че съдът е обсъдил относимите и допустими възражения, а изложението е противоречиво.

Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:

По делото е установено следното:

Касаторите са учредили на „ИКАР 95“ ООД право на строеж за отделни обекти от предвидената да се построи сграда в ПИ ....с н. а. № ....г., като са си запазили правото на строеж върху определени обекти. С н. а. № ....г. „ИКАР 95+ ООД прехвърлят правото на строеж на ищцата Н. М.-М. по време на брака й с Д. М., който почива на 13.03.2020 г. На 19.03.2011 г. е издадено разрешение за строеж, но „ИКАР 95“ ООД спира да строи през 2012 г. и е обявена в несъстоятелност, а имуществото му е продадено. Касаторите купуват от публична продан правото на строеж за част от обектите, за които правото на строеж е имало дружество-суперфициар. През 2013-2015 г. суперфициарните собственици са се опитвали да довършат сградата, но не се е стигнало до единно решение със собствениците на терена. Последните презаверяват строителното разрешение на 01.11.2016 г. и довършват изграждането на сградата. Към 17.01.2017 г. е констатирано от общината, че са изградени 67 % от конструкцията на сградата. На 28.09.2017 г. е подписан акт образец 14 за приемане конструкцията на сградата до покрив включително. От този момент правото на строеж се счита реализирано, т. е. трансформирано в право на собственост. Преди това – на 31.07.2017 г. част от супирфициярните собственици, между които и Н. М.-М. предявяват иск против касаторите за установяване, че те са собственици на правото на строеж за конкретните обекти, за които им е учредено право на строеж. Основният спор по образуваното по тези искове гр. д.№ 1931/2017 г. на Пловдивски ОС е дали правото на строеж за обектите, претендирани от ищците е погасено. Съдът е приел, че възражението на ответниците за погасяване правото на строеж е неоснователно. Исковете обаче са отхвърлени поради това, че правото на строеж в хода на производството е трансформирано в право на собственост и вече не съществува като самостоятелно право, а е в латентно състояние. Решението, по гр. д.№ 1931/2017 г. на ПОС е влязло в сила на 06.07.2018 г. Искът по настоящото дело с предмет установяване принадлежността на правото на собственост на ищцата върху апартамента е предявен на 16.04.2020 г.

За да потвърди решението на окръжният съд, като първа инстанция, въззивният съд е приел, че правото на строеж и правото на собственост имат различни правопораждащи факти и различно съдържание. Правото на строеж по смисъла на чл. 62, ал. 1 от ЗС е възможността да се построи сграда върху определена земя, като носителят на правото ще стане собственик на построеното и може да се учреди чрез различни правни способи, а правото на собственост върху сграда включва възможност за носителя да държи, да ползва и да се разпорежда с обекта на правото и може да се придобие чрез способите, предвидени в чл. 77 ЗС, включително и чрез реализиране правото на строеж. След реализирането си, правото на строеж съществува в латентен вид в рамките на по-общото право на собственост и само ако сградата погине, то отново има самостоятелно съществуване. Съдът е посочил, че силата на пресъдено нещо се формира върху твърдяното субективно право и юридическия факт или състав, от който то възниква. Затова е прието, че предметът на двете дела е различен, поради което формираната сила на пресъдено нещо по влязлото в сила решение № 953/06.07.2018 г., по гр. д. № 1931/2017 г. на ОС – Пловдив, няма действие в настоящото производство. Относно заявеното и по настоящия спор от ответниците /сега касатори/ възражение по чл. 67 ЗС за погасяване по давност на правото на строеж, поради неупражняването му за периода 27.06.2011 г. – 27.06.2016 г., съдът е приел, че тъй като срокът е давностен, ако правото на строеж е реализирано, това възражение не може да бъде направено, съгласно приетото с ТР № 1/04.05.2012 г., постановено по т. д. № 1/2011 г. по описа на ВКС, ОСГК. Съдът се е позовал на установените факти по делото - че правото на строеж е реализирано чрез построяването на сградата в груб строеж на 28.09.2017 г., а сграда е въведена в експлоатация на 05.03.2020 г. Поради това, че е безспорно, че ответниците са във фактическа власт на апартамента, иск по чл. 108 ЗС е уважен.

Първият формулиран въпрос е: „в случай, че за някой от елементите от фактическия състав на претендираното право, съдът намери, че е предмет на решен исков спор, длъжен ли е да изследва каква сила на пресъдено нещо е формирана по отношение на този правопораждащ факт и може ли за същия факт, съдът да приеме нещо различно от резултата по приключилия спор.“. По отношение на този въпрос се навеждат основанията по чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК – недопустимост на постановеното решение поради отвод за присъдено нещо, по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК - поради противоречие с решение № 133/14.03.2011г. по гр. д.№ 2020/2009 г. на ВКС, І гр. о., решение № 41/25.04.2014 г. по гр. д.№ 3667/2013 г. на ВКС, ІІІ гр. о. и разясненията, дадени в т.5 от мотивите къв ТР № 7/2014 г. на ОСГТК.

В доктрината и съдебната практика се приема, че силата на пресъдено нещо се формира между страните по отношение на основанието и предмета на спора. Основанието на иска са фактическите обстоятелства, на които се основава искането, подведени под приложимото право. Предмета на спора се очертава от наведените твърдения и формулираното искане. Предмета на делото е по-широк, защото включва и заявените възражения от ответната страна. Силата на пресъдено нещо се формира по разрешените правни въпроси, предмет на делото. По установителни и осъдителни искове, съществуването на правото, предмет на иска се установява към момента на приключване на съдебното дирене в последната инставнция по същество, защото съгласно чл. 235, ал.3 ГПК, съдът следва да съобрази и настъпилите факти в хода на производството. Съгласно разясненията в т.5 от ТР № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, тя включва и разрешените преюдициални въпроси, от които зависи разрешаването на основният спор. Зависимост на преюдициалност е налице, когато изхода на един спор е обусловен от разрешаването на спора за обуславящо го правоотношение.

В настоящия случай обаче не се касае за преюдициален въпрос, включен в разрешаването на настоящия спор, а за различен предмет на приключилото и настоящото дело. Предмет на двете дела са били различни вещни права по характер, съдържание, време на съществуване и правомощия на притежателя им. Правото на строеж има временен характер – до реализирането му или до погасяването му. По съдържание то включва правомощието да се построи сграда в чужд имот и суперфициара да стане неин собственик, като я държи в чужд имот с правото по чл. 64 ЗС. След реализиране на това право, то е заместено от право на собственост и съществува само в латентно състояние до съществуване на реализирания обект /освен ако не е учредено със срок/. Затова от отхвърляне на иска за принадлежност на правото на строеж не се формира сила на пресъдено нещо по отношение на правото на собственост върху обекта, за който то е било учредено. Решението, с което е отхвърлен иска за принадлежността на правото на строеж от М. формира сила на пресъдено нещо относно това, че към момента на приклучване на съдебното дирене пред апелативния съд правото на строеж не се притежава от ищцата, защото вече не съществува. От това решение не следва, че то не е съществувало до реализирането му и превръщането му в обект на правото на собственост. Съдът е бил длъжен, съгласно чл. 235, ал.3 ГПК да отчете, че правото на строеж не съществува като самостоятелно право, защото е реализирано. Не е могло и в хода на приключилото дело да се измени иска, тъй като това би означавало да се измени и основанието / като се твръдят нови факти/ и петитума /като се иска защита на друго право/, което би било недопустимо. Към момента на предявяване на иска за собственост по настоящият спор, правото на строеж вече е реализирано и съществува само като право на собственост. Двата спора не са в зависимост на обусловен и обуславящ, поради което е неотносима съдебната практика, според която в силата на пресъдено нещо се включват и разрешените преюдициялни въпроси. Право на собственост върху самостоятелен обект в чужд имот може да се придобие не само чрез учредяване право на строеж и същевременно придобиването на правото на строеж може да няма за последица придобиване право на собственост /например ако се погаси правото или по някаква причина не се построи обекта, за който е учредено правото на строеж, а друг обект/. Поради това, че първият въпрос не кореспондира на фактите по спора и не определя изхода от него, а и защото цитираните решения са неотносими към делото, не се допуска касационно обжалване.

Вторият въпрос е „за задължението на съда да се произнесе по фактическите твърдения на страните и доказателствата във връзка с тях, както и по наведените от тях възражения и доводи по спорния предмет, която дейност да се отрази в мотивите на съдебният акт“.Този въпрос се свързва с това, че съдът не е обсъдил възражението, че само диспозитива се ползва със сила на пресъдено нещо, а мотивите не са източник на такава сила, а възражението за погасителна давност по приключилото дело е обсъдено само в тях По този въпрос се твърди противоречие с т.19 от ТР № 1/01.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС и т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Действително с този тълкувателен акт се приема, че мотивите не подлежат на самостоятелно обжалване, защото не се ползват със сила на пресъдено нещо. Както вече се посочи обаче, със сила на пресъдено нещо се преклудират заявените и незаявените възражения, които ответникът е направил или е могъл да направи. По приключилото дело, ответниците са заявили възражение за погасяване на правото на строеж, то е обсъдено от съда и е прието за неосноватено. Това възражение е преклудирано с влизане в сила на приключилия спор. Заявеното ново възражение за същото в настоящото производство е недопустимо. За периода до приключване на съдебното дирене в последната инстанция по същество по приключилото дело, възражението е преклудирано със силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение. а в настоящото производство, възражението не може да се прави, като заявено след реализиране на правото на строеж и тъй като срокът по чл. 67 ЗС е давностен, съгласно приетото в ТР № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС. З. като не е обсъдил отново възражението за погасяване правото на строеж на ответниците за периода до построяване на сградата и за след това, съдът не е постановил решението в противоречие със съдебната практика, задължаваща го да обсъди доводите и възраженията на страните. Съдът е изложил защо не обсъжда това възражение и този мотив кореспондира на съдебната практика.

В обобщение не са налице наведените основания за допускане до касационен контрол, поради което не се допуска касационно обжалване.

На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответницата по касация следва да се присъдят претендираните от нея деловодни разноски в доказания с договора за правна помощ размер 800 лв., за която е отразено, че са изплатени в брой.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260057 от 21.04.2021 г. по гр. д.№ 156/2021 г. на Апелативен съд-Пловдив по касационна жалба, подадена от А. Г. А. и М. Н. А..

Осъжда А. Г. А. ЕГН-[ЕГН] и М. Н. А. ЕГН-[ЕГН] да платят на Н. К. М.-М. деловодни разноски за настоящата инстанция в размер на 800 лв.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: