- 14 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3892
гр. София, 31.07.2025 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 23.04.2025 (двадесет и трети април две хиляди и двадесет и пета) година в състав:
Председател: Владимир Йорданов
Членове: Димитър Димитров
Хрипсиме Мъгърдичян
като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 4912 по описа за 2024 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 27 302/24.10.2024 година, подадена от Р. Т. Т., против решение № 968/11.09.2024 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 2223/2023 година.
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е отменил изцяло първоинстанционното решение № 260 796/01.06.2023 на Софийски градски съд, гражданско отделение,, І-3 състав, постановено по гр. д. № 3376/2020 година, като е постановил друго, с което по иск с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, предявен от М. Т. М. против Р. Т. Т. е развалил договора от 19.10.1994 година, обективиран в нотариален акт № . том .., дело № . . година на нотариус в Нотариалната служба при Софийския районен съд, с който В. М. Т. е прехвърлила на Р. Т. Т. правото на собственост върху 4/6 идеални части от апартамент № ., намиращ се в [населено място], район „Т.“ , [улица], [жилищен адрес] вход „.“, ет. ., със застроена площ от 85.26 м2, заедно със зимнично помещение и 1,627 % идеални части от общите части на сградата и отстъпеното право на строеж върху парцел VI в кв. 53, местност „И. В.“ по плана на [населено място], съставляващ обект с идентификатор № .... по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] срещу задължението на Т. за издръжка и гледане, поради неизпълнение на това задължение, до размера на притежаваните от М. Т. М. 2/6 идеални части.
В подадената от Р. Т. Т. касационната жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният М. Т. М. против тях него с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба М. Т. М. е подала отговор на същата с вх. № 32 246/10.12.2024 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 968/11.09.2024 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 2223/2023 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна, с искане за оставянето й без уважение и потвърждаване на атакуваното с нея въззивно решение.
Р. Т. Т. е бил уведомен за обжалваното решение на 25.09.2024 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 27 302/24.10.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е частично допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е изложил съображения, че правилно първоинстанционният съд е приел за установено, че В. М. Т.-майка и наследодателка на страните, когато била на 59 годишна възраст, с договор от 19.10.1994 година, обективиран в нотариален акт № . том .., дело № .. година на нотариус в Нотариалната служба при Софийския районен съд била прехвърлила на Р. Т. Т. правото на собственост върху 4/6 идеални части от апартамент № ., намиращ се в [населено място], район „Т.“ , [улица], [жилищен адрес] вход „.“, ет. ., със застроена площ от 85.26 м2, заедно със зимнично помещение и 1,627 % идеални части от общите части на сградата и отстъпеното право на строеж върху парцел VI в кв. 53, местност „И. В.“ по плана на [населено място], съставляващ обект с идентификатор № ... по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] срещу задължението на Т. за издръжка и гледане и при запазено от прехвърлителката право на ползване върху прехвърляния имот. В. М. Т. била починала на 08.04.2019 година, като от заключението на изслушаната по делото съдебномедицинска експертиза било установено, че на 10.05.2000 година с решение на ТЕЛК й е била определена II-ра група инвалидност поради сърдечно заболяване за срок от две години. На 24.08.2004 година прехвърлителката била претърпяла операция на колянна става, като пребивавала в болнично заведение от 25.10.2004 година до 6.11.2004 година и била с гипсова имобилизация за срок от 30 дни. В следващ период била постъпвала на лечение: от 21.02.2010 година до 26.02.2010 година в УМБАЛСП „Н. Й. П.“ [населено място], по повод сърдечното заболяване, за имплантиране на два стенда; на 29.03.2013 година– за операция при очно заболяване–катаракта на ляво око–поставяне на леща; от 01.10.2018 година до 8.10.2018 година в МБАЛ „С. С. [населено място] за лечение на бактериална пневмония; от 4.02.2019 година до 12.02.2019 година в УМБАЛСП „Н. Й. П.“ [населено място] по повод счупване на бедрена шийка на таза, за операция-частична смяна на тазобедрена става с препоръки за ходене с патерици, ненатоварване на оперирания крайник и рехабилитация в специализирано заведение; от 13.02.2019 година до 17.02.2019 година в МБАЛР „С.“ ООД [населено място] за рехабилитационни процедури;от 17.02.2019 година до 21.02.2019 година в Клиника по нервни болести II МБАЛ [населено място] по повод получен исхемичен мозъчен инсулт и левостранна централна хемипареза. В периодите около хоспитализациите си В. М. Т. била в увредено общо състояние, а след тях била имала нужда да бъде подпомагана и в ежедневното самообслужване, за получения мозъчен инсулт-непрекъснати грижи, хранителен и двигателен режим. Леченията й налагали разходи за закупуване на медицински консумативи, лещи, изкуствена става, капки за очи, както и за престой в МБАЛР „С.“ ООД [населено място] за целите на рехабилитация. За заболяванията, повечето от които били от хроничен вид, й е било предписано медикаментозно лечение. Показанията на разпитаните по делото свидетели, по трима на всяка страна, били подробно възпроизведени в първоинстанционното решение, но не били обсъдени във връзка едни с други, не били подложени на преценка по член 172 от ГПК. Изцяло игнорирани били писмените доказателства, посочени от всяка от страните за установяване на обстоятелствата за чия сметка били разходите за лечение и рехабилитация на прехвърлителката В. М. Т..
Освен това съставът на Софийския апелативен съд е посочил, че по делото били събрани свидетелства от Е. П. (без родство) с впечатления, добити от споделяне от В. М. Т. и посещения след операцията през 2004 година (на коленната става) . Според тях, синът й Р. Т. Т. не се бил грижил за нея, а само дъщерята М. Т. М., която й била чистела, платила веднъж сметки за ток (токът в жилището бил спрян) и за телефон, купила и матрак, за да замени неудобното „диванче“, на което спяла. Съответни на тях били свидетелствата на М. М. (син на М. Т. М.), че при възникване на здравословни проблеми, налагащи постъпване на лечение и помощ при обездвижване, прехвърлителката били получавала грижи от В. М. Т.–придружавала я била в болница, била я извеждала и била пазарувала за нея. Също съответни на тях били свидетелствата на Б. М. (съпруг на М. Т. М.): М. посещавала майка си често, особено при влошаване на здравето й след 2005 година, била полагала грижи за нея–за хигиената й и домакинството, докато Р. Т. Т. преди и след 2010 година имал две отсъствия за по 2-3 години. За едно от тях-в К. за срок от три години, съобщавал и посоченият от М. Т. М. свидетел С. Т. (чичо, на 85-годишна възраст), а това изключвало достоверността на другото негово свидетелство, че Т. не бил отсъствал „и един час“ от майка си и се бил грижил за нея . Свидетелката Н. Г. (без родство) посочвала, че Р. Т. Т. се бил грижил за майка си, а после заедно със съпругата си не били спрели да я гледат, той бил оставял пари, с които М. Т. М. заплащала сметките и купувала храна, двамата съпрузи били снабдявали възрастната жена с хранителни продукти, осигурили й прием в болница заради белодробното заболяване и по–късно в рехабилитационен център; за лечението й там за срок от 20 дни Р. Т. Т. бил заплатил 1600.00 лева и за операцията й-2000.00 лева. Знанието за това обаче свидетелката имала от Т. и съпругата му. Преките впечатления на свидетелката се свеждали до общото празнуване на Бъдни вечер в 2016 година в дома на съпрузите и до няколкото случая, в които била ходила със съпругата на Т. да пазаруват и да оставят в дома на В. М. Т. купеното. Свидетелката Д. Т. посочвала, че като съпрузи от 2016 година, тя и В. М. Т. били посещавали през ден В. М. Т., като й оставяли приготвена храна, свидетелката чистила жилището; при постъпването на прехвърлителката в болницата за опериране на ставата и лечение двамата я били посещавали често, като Т. бил заплатил рехабилитацията й в клиниката в[жк]. По делото били представени и от М. Т. М., и от Р. Т. Т. едни и същи две фактури в преписи-от 12.02.2019 година, издадени от МБПЛР „ С.“ ООД [населено място] на името на прехвърлителката-клиент, както и само от Т.- още една фактура в препис от 07.03.2019 година със същия издател и един приходен касов ордер в препис от 23.03.2019 година, издаден от „Слънчев дом–М“, пак на името на прехвърлителката. Тъй като представените от В. М. Т. преписи на документи не били изключени от доказателствата по реда на чл. 183, ал. 1,изр. 2 от ГПК (с определението от откритото съдебно заседание, проведено на 15.02.2021 година Т. бил задължен по чл. 183, ал. 1 от ГПК да представи оригиналите, но не му била указана последицата от непредставянето им), съдът следвало да ги обсъди. Държането на документа (фактурата/ордера) било индиция, че страната, която го представяла, била фактически платец на сумата. Но за извеждане на този положителен извод, било необходимо да били представени други косвени доказателства или преки доказателства. Свидетелката Н. Г. нямала непосредствени впечатления за подлежащите на доказване факти-плащанията от Т., а свидетелката Д. Т., като съпруга на последния, била пряко заинтересована от положителното им установяване. Следователно Р. Т. Т. не бил направил разходи за посочените медицински дейности и услуги. По делото било несъмнено, че при действието на договора Р. Т. Т. бил имал поне едно над двегодишно отсъствие от България, по време на което не бил изпълнявал задълженията си за грижи и издръжка. Логични и достоверни били показанията на Е. П., че самата В. М. Т. наред с оценката си, че Т. бил „свободен човек“, била споделяла, че той не се бил грижил за нея. От показанията на Н. Г. и Д. Т. можело да бъде направен извод, че след 2016 година Р. Т. Т. бил давал издръжка, предимно в натура и полагал лично и чрез съпругата си грижи за В. М. Т., но изпълнението му не било системно и непрекъснато. Същевременно с насрещното доказване било установено, че при влошаването на здравето на В. М. Т. на няколко пъти в периода 2004 година–2019 година, налагащо постъпването на оперативно лечение, Т. била подпомагана и обгрижвана основно от М. Т. М.. С оглед на така установените обстоятелства въззивният съд приемал, че Р. Т. Т. не бил изпълнил задължението си да осигури на прехвърлителката В. М. Т. дължимите непрекъснати грижи и издръжка, а това било основание по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД за разваляне на договора до размера на наследствения дял на М. Т. М. от 2/6 идеални части . Като бил направил друг правен извод, първоинстанционният съд бил постановил неправилно решение, което трябвало да се отмени и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Р. Т. Т. е поискал въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по две групи въпроси, първата от които включва въпросите за това:
1.1 може ли наследниците на кредитора да искат разваляне на договора за издръжка и гледане след смъртта на прехвърлителя, ако последният е приел престацията и не е имал възражения по нейното изпълнение?;
1.2 налице ли е неизпълнение към прехвърлителя по алеаторен договор, ако освен приобретателя и други роднини на прехвърлителя са се грижили за него, като същите са изпълнявали своя нравствен дълг?;
1.3 необходимо ли е всички роднини да са изолирани от тази грижа, за да е налице пълно и точно изпълнение от страна на приобретателя и длъжен ли е кредиторът да приема инцидентни услуги от трето за договора лице и води ли това до неизправност на длъжника? и
1.4 може ли длъжникът по договор за издръжка и гледане да изпълнява чрез трети лица или да бъде подпомаган от тях и длъжен ли е съдът да зачете грижите и издръжката, предоставени от близки на длъжника (жена, деца, братя, сестри и други) на прехвърлителя по волята и съгласието на страните по договора или когато те са били приемани изрично или мълчаливо от кредитора?.
Втората от посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Р. Т. Т. въпроси, въз основа на които се иска допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване са за това:
2.1 налице ли е нарушение на съдопроизводствените правила, с оглед на това, че във въззивната жалба не са въведени оплаквания за доклада по делото, а съдът не е имал служебните задължения да извърши проверка (преценка) по отношение на разпределената доказателствена тежест?;
2.2 налице ли е допусната от въззивния съд очевидна неправилност, когато същият се произнася по въпроси, с което не е бил сезиран?;
2.3 длъжен ли е въззивният съд да даде задължителни указания, ако открие, че първоинстанционният съд е нарушил разпоредбата на чл. 146 от ГПК?;
2.4 длъжен ли е въззивният съд да обсъди при постановяване на решението си всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им? И
2.5 длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изложи собствени мотиви?
По отношение на въпросите от първата група се твърди противоречие между въззивното решение на Софийския апелативен съд от една страна и решение № 912/30.11.2008 година, постановено по гр. д. № 3136/2007 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 863/22.12.2010 година, постановено по гр. д. № 1534/2009 година, решение № 82/05.04.2011 година, постановено по гр. д. № 1313/2009 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., поради което се иска допускането на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Във връзка с въпрос 1.1 Т. навежда доводи за противоречие на решението на Софийския апелативен съд, с решение № 863/22.12.2010 година, постановено по гр. д. № 1534/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., в което е посочено, че длъжникът не може да натрапи на кредитора грижи, които той не е готов да приеме; да му наложи начин на живот, който не е готов да следва, макар и по-задоволителен в социално-битов план. Изпълнението на задължението за гледане и издръжка, когато то не е детайлно уговорено, се определя от действителните нужди на кредитора. Ако престираното от длъжника е било прието и кредиторът се е считал удовлетворен, неговите наследници не могат да искат разваляне на договора. Фактът на приемането обаче трябва да бъде доказан от приобретателите по договора за издръжка и гледане, като единствено от това, че прехвърлителят не е предприел действия за развалянето на договора не могат да бъдат направени изводи за такова. Както е посочено в решение № 20/22.07.2015 година, постановено по гр. д. № 1853/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. неизпълнението-пълното или частично, забавено или неточно изпълнение на приобретателя, е винаги основание за разваляне на договора. В този смисъл, бездействието на прехвърлителя да предяви иск по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, ако е налице неизпълнение на алеаторната престация, не е пречка наследниците му да упражнят това негово право. Приживе, отношението на кредитора към предоставеното от длъжника изпълнение по грижи и издръжка е от значение за преценката има ли и какво изпълнение по договора от приобретателя, поради което се преценява ведно с всички останали доказателства, но нито освобождава ответника от задължението да установи изпълнение, нито само по себе си е основание за отхвърляне на иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, ако няма доказателства за пълно и точно изпълнение. С оглед на това този въпрос не обуславя допускането на въззивното решение до касационно обжалване, още повече че въззивният съдебен състав не е приемал, че В. М. Т. приживе е била приела престацията на Р. Т. Т., като отговаряща на действителните й нужди и се е считала удовлетворена от нея.
Във връзка с останалите въпроси от тази група е налице установена съдебна практика, намерила израз в решение № 60 221/19.01.2022 година, постановено по гр. д. № 3270/2020 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., съгласно която изпълнението на приобретателя е надлежно, когато отговаря на действителните нужди на прехвърлителя. Приобретателят обаче не може да натрапи на прехвърлителя грижи, които той не е готов да приеме или да му наложи начин на живот, който той не е готов да следва. Ако предложеното от приобретателя изпълнение е било прието от прехвърлителя, който се е считал удовлетворен последният или неговите наследници не могат да искат разваляне на договора. Приобретателят не може да задължи прехвърлителя да отказва грижи и издръжка от трети лица, нито пък може да ограничи тези лица да му предоставят такива. В този случай, за да се прецени дали договорът е изпълнен надлежно, ще следва да се преценява поведението на прехвърлителя-дали предоставяните от третите лица грижи и издръжка не са от такова естество и обем, че да заместят изцяло дължимото се от него и какви са причините за това. Във връзка с това преценката за обема на задълженията на приобретателя по договора за издръжка и гледане следва да се прави и с оглед на това дали към момента на сключването му прехвърлителят получава грижи и издръжка от трето лице и дали това състояние ще продължи и след този момент. Както е посочено в решение № 1747/05.09.1969 година, постановено по гр. д. № 1203/1969 година по описа на ВС, ГК, І г. о., решение № 465/30.05.2001 година, постановено по гр. д. № 1090/2000 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. и решение № 363/26.05.2010 година, постановено по гр. д. № 756/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. е допустимо сключването на последващ договор за издръжка и гледане с първоначалния или с друг приобретател, а съгласно ППВС № 4/03.08.1983 година такива договори са допустими и между съпрузи с имущество индивидуална собственост на единия от тях. В случай, че даването на издръжка и предоставянето на грижи от третото лице продължат след сключването на договора, със съгласието на прехвърлителя, то обема на задълженията на приобретателя ще зависи от това дали договорът е сключен за пълния обем грижи и издръжка, които да бъдат предоставяни заедно с третото лице или само за допълване на предоставените от това лице грижи и издръжка. Обичайно договорът за издръжка и гледане се сключва с оглед личността на длъжника и той следва да осъществи изпълнението на задълженията си. Това обаче не изключва възможността изпълнението да бъде осъществено от трето лице, както и че третото лице може да освободи приобретателя като изпълни вместо него, но само ако това е станало по поръчение на последния. Възможността задължението да бъде изпълнявано от трето лице може да бъде уговорена в самия договор. Ако това не направено прехвърлителят не може да бъде задължен да приеме изпълнение от трето лице, освен в случаите когато са необходими специални знания или умения, с които приобретателят не разполага. Прехвърлителят трябва да приема грижите и издръжката от членовете на семейството на приобретателя или евентуално от неговите наследници, както и инцидентни грижи от трето лице, когато длъжникът е възпрепятстван от непредвидени обстоятелства да положи същите. При това е без значение дали третото лице е натоварено да изпълни от длъжника, или изпълнява по своя воля. Извършените от третото лице действия трябва да са от името и за сметка на приобретателя и този факт трябва да е известен на прехвърлителя, като приемането на тези действия от негова страна ще освободи длъжника от задължението му до обема на приетата престация. Ако откаже без основание да приеме изпълнението прехвърлителят ще изпадне в забава, което би било пречка за ангажиране на отговорността на приобретателя. Обратното ако приетите от прехвърлителя грижи и издръжка са предоставени от третото лице не от името и за сметка на приобретателя приобретателят не се освобождава от отговорност за неизпълнение. Ако прехвърлителят е приел извършеното от третото лице, но от името и за сметка на приобретателя изпълнение, като не е възразил срещу неговата надлежност, то неговите правоприемници не могат да оспорват това изпълнение твърдейки, че то е неточно или непълно. При постановяване на обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от така установената практика, като е зачел полаганите от другите членове на семейството на Т. грижи за В. М. Т. като такива в изпълнение на договора за издръжка и гледане. Що се отнася до тези полагани от трети лица, то съдът е преценявал дали те са във връзка с изпълнение на договора или не, като е достигнал до извод, че чрез тези си действия третите лица не са целели изпълнят задълженията на приобретателя по договора и те не представляват такова изпълнение. Стъпвайки на този си извод въззивният съд е преценил как предоставяните от третите лица грижи и издръжка се съотнасят с предоставяните от Т. такива и дали първите не са от естество, че изцяло или в значителна степен да заместят изпълнението по договора. С оглед на това не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд по тези три въпроса.
По отношение на въпроси 2.1; 2.2 и 2.3 от втората група такива в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Р. Т. Т. се излагат доводи за това, че въззивният съд е разрешил същите в противоречие с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, решение № 47/12.03.2019 година, постановено по гр. д. № 2322/2018 година и решение № 91/04.04.2019 година, постановено по гр. д. № 3595/2018 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Същите са поставени с оглед посоченото от въззивния съд в мотивите към обжалваното решение, че за да отхвърли иска, първоинстанционният съд бил приел, че щом не са доказани твърденията в исковата молба, че М. била гледала майка си В. М. Т., не било доказано неизпълнението на задълженията на Р. Т. Т. и следователно основание за разваляне на договора нямало. Този извод бил резултат от неправилно определяне на доказателствената тежест относно изпълнението на задължението за издръжка и гледане и последиците от неговото недоказване-чл. 154, ал. 1 от ГПК. Основанието на иска било твърдението за неизпълнение от Т. на задълженията за издръжка и гледане. М. не била длъжна, но можело да посочи в какво се състои неизпълнението (както в случая, още в исковата й молба били въведени твърдения, че тя била полагала грижи и осигурявала издръжка за прехвърлителката в посочените дни и периоди на влошаване на здравословното й състояние). Ако Р. Т. Т. се бранел с възражение за изпълнение на задълженията за издръжка и гледане, той следвало да въведе фактически твърдения за това кога и как ги бил изпълнил. Всяка от страните следвало да проведе доказване на твърдените от нея факти. Доказването от ответника било пълно и главно, а доказването от ищеца било насрещно и може да бъде непълно. Искът следвало да бъде уважен, ако от доказателствата не следвал несъмнен и категоричен извод, че Т. бил предоставял ежедневно и непрекъснато грижи и издръжка в обем, достатъчен, за да задоволява нуждите на живота на прехвърлителката с оглед здравословното й състояние. Тези мотиви на въззивния съд са във връзка с приетото от първоинстанционния съд, че не било установило неизпълнение на задълженията на Р. Т. Т., изразяващи се в предоставянето на грижи на В. М. Т., в обем, обуславящ разваляне на сключения алеаторен договор, предвид недоказване от страна на М. Т. М. на твърденията й, че именно тя била полагала грижите за майка им. Видно от данните по делото по време на производството Т. е твърдял, че е изпълнявал задълженията си към прехвърлителката В. М. Т. в пълен обем и именно във връзка с това негово твърдение са и всички посочени от него и допуснати от съда доказателства. Тези негови действия се покриват с възприетото от състава на Софийския апелативен съд становище относно предмета на доказване и разпределението на доказателствената тежест в настоящето производство. Затова дори и да е налице твърдяното от Т. процесуално нарушение на въззивния съд, във връзка с което са поставени посочените въпроси, то не е довело до нарушаване на правата му. Невъзприетото от въззивния съд становище на първата инстанция е свързано не толкова с разпределението на доказателствената тежест в производството, колкото с направените въз основа на установените по делото факти и обстоятелства, изводи на съда кога са налице предпоставките за развалянето на договора за издръжка и гледане по реда на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД. По отношение на този въпрос обаче възприетото от състава на Софийския апелативен съд, както е посочено по-горе, е в съответствие с установената съдебна практика. Поради това първите три въпроса от втората група в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Т. не обуславят допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване.
По отношение на останалите два въпроса от втората група са наведени доводи за противоречието на въззивното решение с решение № 75/31.03.2014 година, постановено по гр. д. № 5152/2013 година, решение № 228/01.10.2014 година, постановено по гр. д. № 1060/2014 година, двете по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 110/12.04.2010 година, постановено по гр. д. № 4617/2008 година и решение № 443/25.10.2011 година, постановено по гр. д. № 166/2011 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. По начало тези въпроси са включени в предмета на спора и са обусловили изводите на съда във въззивното решение, но не обуславят допускането му до касационен контрол. За да стигне до различен извод, от този на първоинстанционния съд, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност, като въз основа на това е направил собствени фактически и правни мотиви, като е отговорил на всички твърдения, доводи и възражения на страните. Към решението си въззивният съд е изложил собствените си мотиви по съществото на спора, в които е дал отговор на спорните между страните в производството въпроси. При това преценявайки правилността на изводите на първоинстанционния съд относно това дали е налице не изпълнение на договора от страна на Т. въззивният съд не се е произнесъл по въпрос, с който не е бил сезиран. Този въпрос е предмета на спора между страните и съдът дължи произнасяне по него след като прецени събраните доказателства.
Наличието на горепосочената съдебна практика не дава възможност за допускане на касационното обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд по всички посочени по-горе въпроси по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото не са изложени съображения за това, че същата е неправилна и трябва да бъде изоставена или пък, че следва да бъде осъвременена с оглед промяна в обществено икономическите условия.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Р. Т. Т. е поискал въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Т. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 968/11.09.2024 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 2223/2023 година, по подадената против него от Р. Т. Т., касационна жалба с вх. № 27 302/24.10.2024 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на делото Р. Т. Т. ще трябва да заплати на М. Т. М. сумата от 800.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 968/11.09.2024 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 2223/2023 година.
ОСЪЖДА Р. Т. Т. от [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх. ., ет. ., ап. ., с ЕГН [ЕГН] да заплати на М. Т. М. с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], ет. ., чрез адвокат М. Б. от САК сумата от 800.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.