Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 26, ал. 5 от ЗГВРСНР (ЗАКОН ЗЗД ГАРАНТИРАНИТЕ ВЗЕМАНИЯ НА РАБОТНИЦИТЕ И С. П. Н.НОСТ НА РАБОТОДАТЕЛЯ) (ЗГВРСНР).

Образувано е по касационна жалба на адвокат Х.Х от Софийска адвокатска колегия, в качеството му на пълномощник на В. Гиго, [гражданство], срещу решение № 2476 от 7.12.2016 г., постановено по адм. д. № 2773/2016 г. по описа на Административен съд - Варна. Изложени са оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от Административнопроцесуалния кодекс. И. се отмяна на съдебното решение и присъждане на разноски.

Ответникът – Директорът на Фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите”, чрез юрисконсулт Алипиева, оспорва касационната жалба и моли решението на първоинстанционния съд да бъде оставено в сила.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Последната е постъпила в предвидения в чл. 211, ал. 1 АПК 14-дневен преклузивен срок, подадена е от надлежна страна, за която решението на първоинстанционния съд е неблагоприятно и процесуално е допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

С решение № 2476 от 7.12.2016 г. по адм. д. № 2773/2016 г., Административен съд - Варна е отхвърлил жалбата на В. Гиго, [гражданство], против мълчаливия отказ на Директора на Фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите” да се произнесе по заявление-декларация с вх. № 4502-03-1 от 8.08.2016 г. и против последвалия го впоследствие изричен отказ, постановен с разпореждане № 4506-40-62 от 13.09.2016 г. на Директора на Фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите”.

При извършената служебна проверка по реда чл. 218, ал. 2 АПК касационната инстанция констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, като постановено от компетентен съд в рамките на правораздавателната му власт, след надлежно сезиране с процесуално допустима жалба. Съдебният акт съдържа задължителния реквизит по чл. 172а, ал. 1 и 3 АПК.

Разпоредбите на чл. 26, ал. 1 ЗГВРСНР и на чл. 2 и чл. 10, ал. 1 от Наредба за реда и начина за информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя не допускат непроизнасяне на Директора на Фонда по заявлението за изплащане на гарантираното вземане, а в случая изричният отказ е постановен на 13.09.2016 г., поради което не е приложима нормата на чл. 58, ал. 3 АПК.Нето до 3.09.2016 г. не е съществено нарушение на административнопроизводствените правила, съставляващо самостоятелно основание за отмяна на административния акт, тъй като преди издаването му, административният орган трябва да събере информация за наличие на правото.

При извършената проверка по чл. 218, ал. 1 АПК, след преценка на доказателствата по делото и оплакванията на пълномощника на касационната жалбоподателка, настоящият състав на Върховния административен съд приема следното:

С определение № 2732 от 27.10.2016 г., съдът е насрочил делото в открито съдебно заседание на 30.11.2016 г. На 17.11.2016 г. е постъпила молба от адвокат Христев за отлагане на делото поради негов неотложен служебен ангажимент в периода 27.11.2016 г. - 1.12.2016 г., за наличието на който е представил служебна бележка от Висшия адвокатски съвет.

С определение от 21.11.2016 г., съдът е оставил без уважение искането на пълномощника на жалбоподателката. Прието е, че разпоредбата на чл. 139, ал. 1 АПК изисква страната и пълномощникът й да не могат да се явят, поради препятствие, което страната не може да отстрани, а в случая не се твърди препятствие за страната да се яви в съдебно заседание. Налице е и позоваване на чл. 26, ал. 6 от ЗГВРСНР (ЗАКОН ЗЗД ГАРАНТИРАНИТЕ ВЗЕМАНИЯ НА РАБОТНИЦИТЕ И С. П. Н.НОСТ НА РАБОТОДАТЕЛЯ) (ЗГВРСНР). Цитираното определение е било съобщено на пълномощника на жалбоподателката на 24.11.2016 г.

Определението от 21.11.2016 г. не подлежи на самостоятелен съдебен контрол, тъй като не прегражда хода на делото, но се коментира в тези мотиви предвид оплакванията на адвокат Христев, че първоинстанционният съд е нарушил разпоредбата на чл. 139, ал. 1 АПК, на чл. 8, ал. 1 АПК, а също така и правото на жалбоподателката на защита в открит и справедлив съдебен процес по чл. 6 ЕКПЧОС

В тази връзка се установява, че в жалбата, с която е бил сезиран Административен съд - Варна, подадена от цитирания пълномощник, е посочено, че В. Гиго е [гражданство], като не е посочен адрес във [държава], а като постоянен адрес е отразен такъв в Р. Б, гр. [населено място], [улица]. Като съдебен адрес и адрес за призоваване е посочен този на пълномощника й.

Действително В. Гиго не е призована лично за съдебно заседание на 30.11.2016 г., но във върнатата в цялост призовка, съдържаща указания на съда за отстраняване на нередовността на жалбата, е отразено, че по данни на управителя на етажната собственост, това лице не живее на адреса. Съгласно чл. 44, ал. 1 ГПК връчителят удостоверява с подписа си датата и начина на връчването, както и всички действия във връзка с връчването. Спазени са и изискванията на чл. 42, ал. 1 ГПК, тъй като връчителят е служител на съда – призовкар.

За цитираното заседание обаче госпожа Гиго е била призована от посочения в жалбата съдебен адрес и адрес за призоваване, който е този на пълномощника й. Съгласно чл. 45 ГПК връчването на представител се смята за лично връчване. При връчването на пълномощника са спазени изискванията на чл. 51, ал. 1 ГПК.

От пълномощното на адвокат Христев от 21.12.2012 г. се установява, че то съдържа общо пълномощие по смисъла на чл. 34, ал. 1 от ГПК (Г. П. К) (ГПК). В т. 1 от цитираното пълномощно изрично е посочено, че той има право да извършва процесуално и материално представителство пред всеки съд, държавен орган или частно лице (физическо или юридическо) с правото да се разпорежда с всички материални и процесуални права на В. Гиго. Несъмнено разпореждането с процесуални права включва и правото на преупълномощаване на друг адвокат. Съгласно чл. 34, ал. 1 ГПК общото пълномощие дава право за извършване на всички съдопроизводствени действия, включително получаване на депозирани разноски и преупълномощаване. А. Х не твърди, че пълномощията му са били оттеглени, както по време на разглеждане на делото пред първоинстанционния съд, така и пред настоящата касационна инстанция.

Следователно след като са били налице пречки адвокат Христев да се яви лично в съдебното заседание на 30.11.2016 г., то той е могъл да ангажира друг адвокат, който да преупълномощи за явяване в това заседание.

Гражданският процесуален кодекс се прилага субсидиарно в административния процес по силата на препращащата норма на чл. 144 АПК.

При това положение след като жалбоподателката не е била открита на посочения в жалбата адрес, което е надлежно документирано от съдебен служител, а на датата на съдебното заседание е могло да се яви друг адвокат, то не са били налице предпоставките на чл. 139, ал. 1 АПК за отлагане на делото. В съдебното заседание не се е явил и процесуален представител на ответника, който е уведомил съда за свое заболяване, но не е искал отлагане на делото. Ето защо неравнопоставеност на страните не е допусната.

Разпоредбата на чл. 26, ал. 6 от ЗГВРСНР (ЗАКОН ЗЗД ГАРАНТИРАНИТЕ ВЗЕМАНИЯ НА РАБОТНИЦИТЕ И С. П. Н.НОСТ НА РАБОТОДАТЕЛЯ) изисква от първоинстанционния административен съд да разгледа жалбата в двумесечен срок от нейното постъпване. Цитираната норма е свързана с необходимостта от спешна съдебна защита на лицата, които са осъществявали трудова дейност при работодатели с обявена несъстоятелност и в тази връзка тези лица са били лишени от трудово възнаграждение и свързаните с него доходи, включително и за предходни периоди.

По първоинстанционното дело е била представена жалба, съдържаща подробно описание на твърдените факти и обстоятелства, както и основанията за оспорване на административния акт. Налице са молба и писмени бележки от 26.10.2016 г., както и писмени бележки от 5.12. 2016 г., с характер на писмени защити, изготвени от адвокат Христев.

По изложените съображения настоящата инстанция не констатира твърдените от пълномощника на касационната жалбоподателка съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до накърняване на правото й на защита.

В текстовете на чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз е регламентирано правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес. С. заседание, състояло се на 30.11.2016 г. е открито. Делото на госпожа Гиго е разгледано от Административен съд – Варна справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Реализирана е възможността й да бъде съветвана, защитавана и представлявана. Настоящата касационна инстанция е отправила нарочно преюдициално запитване по конкретния казус до Съда на Европейския съюз. Всичко казано налага изводи, че правото на защита е реализирано в пълен обем.

При преценка на събраните от първоинстанционния съд доказателства и правните му изводи, касационният съдебен състав установява следното:

Видно от регистъра на трудовите договори на Националния осигурителен институт В. Гиго е била в трудови правоотношения с „Евросилекс” ООД, със седалище и адрес на управление в гр. В., в периода 29.06.2007 г. до 14.05.2012 г.

С решение № 1192 от 18.12.2013 г., постановено по т. д. № 814/2913 г. по описа на Окръжен съд - Варна е обявена неплатежоспособността на цитираното дружество и същото е обявено в несъстоятелност. Това обстоятелство е вписано в Търговския регистър на 18.12.2013 г. Жалбоподателката е предявила съдебни искове с правно основание чл. 177, чл. 221, ал. 1 и чл. 245, ал. 2 от Кодекса на труда, по които е било постановено осъдително за работодателя решение № 3092 от 26.06.2013 г. по гражданско дело № 2378/2013 г. по описа на Районен съд - Варна и е издаден изпълнителен лист от 27.03.2014 г. В жалбата до Административен съд – Варна се твърди, че поради пропуски на назначения синдик на „Евросилекс” ООД (в несъстоятелност) вземането на госпожа Гиго не е било удовлетворено. Ето защо, на 3.08.2016 г. тя е подала заявление-декларация до Териториално поделение на НОИ гр. В. за обезщетяването й от фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите”.

Съгласно чл. 4, ал. 1, т. 2 ЗГВРСНР, в приложимата през 2016 г. редакция, обнародвана в Държавен вестник бр. 84 от 27.09.2013 г., право на гарантирани вземания по този закон имат работниците и служителите, които са или са били в трудово правоотношение с работодателя по чл. 2, на които правоотношението е прекратено през последните три месеца преди датата на вписване в търговския регистър на решението по чл. 6.

След като трудовото правоотношение с жалбоподателката е било прекратено, считано от 15.05.2012 г., а решение № 1192 от 18.12.2013 г., постановено по т. д. № 814/2013 г. по описа на Окръжен съд - Варна е вписано в Търговския регистър на 18.12.2013 г., то госпожа Гиго не попада в кръга на лицата, които могат да получат гарантирано вземане от фонда.

Първоинстанционният съд правилно е констатирал начална липса на материално субективно право на гарантирано вземане, като освен нормата на чл. 4, ал. 1, т. 2 ЗГВРСНР е съобразил и решението по дело С-309/2012 г. на Съда на Европейския съюз. В тази връзка основателно е приел, че допълнително изложените от административния орган мотиви, които са в смисъл, че на 3.08.2016 г. жалбоподателката е подала заявление-декларация до Териториално поделение на НОИ гр. В. за обезщетяването й от фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите”, което не удовлетворява изискването на чл. 25 ЗГВРСНР, би било релевантно, ако бе спазен срокът по чл. 4, ал. 1, т. 2 ЗГВРСНР. В мотивите към решението са изложени съображения относно съблюдаване на административнопроизводствените правила. Направен е окончателният правен извод, че оспореният административен акт е законосъобразен и следва да бъде оставен в сила.

С определение от 31.05.2017 г., тричленен състав на Върховния административен съд е отправил до Съда на Европейския съюз преюдициално запитване по реда на чл. 267, §3, във връзка с §1, б. „а” и б.”б” от ДФЕС по въпроси, свързани със сроковете по чл. 4, ал. 1 и чл. 25 от ЗГВРС и тяхната съвместимост с Правото на Европейския съюз, като производството по настоящото касационно дело е спряно до произнасянето на Съда на Европейския съюз, на основание чл. 631, ал. 1 ГПК. В тази връзка е постановено решение на Съда от 25.07.2018 г. по преюдициално дело № С-338/2017 г. В това решение е прието, че преюдициалното запитване се отнася до тълкуване на чл. 151 и 153 ДФЕС, на чл. 20 от Хартата на основните права на Европейския съюз, чл. 3, 4, 11 и 12 от Директива 2008/94/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22.10.2008 г. относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател. С решението си Съдът на Европейския съюз е постановил, че Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че тя допуска национална правна уредба като член 4, ал. 1 от ЗГВРСНР (ЗАКОН ЗЗД ГАРАНТИРАНИТЕ ВЗЕМАНИЯ НА РАБОТНИЦИТЕ И С. П. Н.НОСТ НА РАБОТОДАТЕЛЯ), който не гарантира вземания от трудови правоотношения на работници и служители, чиито трудови правоотношения са прекратени повече от три месеца преди вписването в търговския регистър на решението за откриване на производство по несъстоятелност на работодателя им. Съдът е приел също така, че предвид отговора, даден на първия въпрос, не е необходимо да се отговаря на втория, третия и четвъртия въпрос.

Така постановеното решение на Съда на Европейския съюз не дава основание да се правят фактически и правни изводи, различни от тези, които Административен съд - Варна е изложил в мотивите към оспореното решение.

Касационната инстанция не констатира отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК при постановяване на решението. Това обуславя оставянето му в сила.

При този изход на спора и на основание чл. 143, ал. 4 АПК, направените от касационната жалбоподателка разноски не подлежат на заплащане от ответника.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2476 от 7.12.2016 г., постановено по адм. д. № 2773/2016 г. по описа на Административен съд - Варна.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ЗАВЕРЕН препис от решението да се изпрати на Секретариата на Съда на Европейския съюз във връзка с писмо № 1087537BG от 25.07.2018 г.