Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 447 от 15.07.2021 г. по т. д. № 447/2021 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо решение № 261245 от 18.11.2020г. по гр. д. № 10876/2018 г. на Софийски градски съд, ГО, I-4 състав, с което са отхвърлени предявените от общината-касатор срещу Национална агенция за приходите обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 602 509 лв., представляваща извършени без основание доброволни плащания по АУЧДВ № 2705.04.2012 г. на НАП, и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 284 714.54 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата, считано от датата на всяко плащане, до датата на исковата молба – 09.08.2018 г.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради противоречие със закона. Изразява несъгласие с извода на мнозинството от съдебния състав, че в обстоятелствената част на исковата молба ищецът е изложил твърдения, според които надлежно процесуално легитимиран ответник по предявените искове е Национална агенция за приходите, а не Държавата, както, според него, правилно и в съответствие с практиката на ВКС е прието в особеното мнение на съдията-докладчик.

Именно с твърдението за процесуална недопустимост на въззивното решение е обосновано и допускането на касационното обжалване. В същата връзка е и поставеният от касатора конкретен въпрос: „Кой е пасивно легитимиран ответник по иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на сума, основан на твърдения, че претендираната сума е платена по наложена без основание финансова корекция съгласно МОФК по Договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма “Регионално развитие (2007-2013)“, за който се поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС: решение № 170 от 06.04.2020 г. по т. д. №2506/2018 г. на II т. о. и решение № 181 от 14.06.2012 г. по гр. д. № 96/2012 г. на II г. о.

Ответникът по касация – Национална агенция за приходите и третото лице-помагач на същия Министерство на регионалното развитие и благоустройството – молят за недопускане на касационното обжалване по съображения, изложени съответно в писмен отговор от 01.12.2021 г. – на НАП и в писмен отговор от 07.12.2021 г. – на МРРБ.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено между страните, че: На 04.06.2008 г. между [община] и Министерството на регионалното развитие и благоустройството е сключен договор за безвъзмездна финансова помощ № ВG161РО001/2.1-022007/013 за проект „Ремонт и рехабилитация на общински пътища VAR 1023 /Аксаково – Игнатиево – Припек – Слънчево/ и VAR 1020 /Слънчево – пътен възел за магистрала „Хемус“/; На 03.06.2011 г. между същите страни е сключен и втори договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма: „Регионално развитие“ /2007-2013/ с № BG161Р0001/1.4.-06/2010 г. за финансиране на проект „Изграждане на инфраструктурни съоръжения за предотвратяване на наводнения в рискови зони на територията на [община]; След извършена последваща проверка от ИА „Одит на средствата от ЕС“ е открито нарушение на чл. 70, ал. 1 ЗОП и във връзка с това е извършена финансова корекция в размер на 1 046 406.81 лв. по първия от горепосочените договори; За тази сума е издаден АУЧДВ № 27/05.04.2012 г. на НАП, според който към 23.03.2012 г. Държавата има към [община] изискуемо вземане в размер на 1 016 775.71 лв. главница и 16 954.17 лв. законна лихва за периода 24.01-23.03.2012г.; Дължимата според АУЧДВ сума е редуцирана след извършено прихващане с вземане на [община] по искане за плащане по втория договор, за суми както следва: на 23.01.2012 г. – за 52 504.98 лв., на 08.11.2012 г. – за 64 342.80 лв., на 15.01.2013 г. – за 21 419.11 лв. и на 15.08.2013 г. – за сумата от 283 387.75 лв.; За погасяване на останалата дължима сума по АУЧДВ [община] е извършила три доброволни плащания по сметка на НАП: на 10.12.2013г. – за 400 000 лв., на 17.12.2013 г. – за 200 000 лв. и на 24.01.2014 г. – за 2 509.52 лв.; След тези погасявания по АУЧДВ е останал дължим остатък в размер на 237 269.40 лв.; За същата сума НАП се снабдила със заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, но образуваното по реда на чл. 422 ГПК производство е приключило с влязло в сила решение, с което е прието за установено, че липсва основание за прилагане на финансова корекция по МОФК, респ., че [община] не дължи на Държавата процесното вземане; За първото от посочените по-горе прихващания, извършено на 23.01.2012г. за сумата от 52 504.98 лв., с влязло в сила съдебно решение е прието за установено, че МРРБ не е разполагало с насрещно вземане по посочената финансова корекция, което от своя страна е довело до липса на погасителен ефект на извършеното изявление за прихващане.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от [община] срещу Национална агенция за приходите обективно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 602 509 лв., представляваща извършени без основание доброволни плащания по АУЧДВ № 2705.04.2012 г. на НАП и за сумата 284 714.54 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата, считано от датата на всяко плащане, до датата на исковата молба – 09.08.2018 г., въззивният съд е преценил за неоснователно, на първо място, оплакването за недопустимост на производството поради липса на пасивна процесуалноправна легитимация на ответната агенция. Приел е, че в обстоятелствената част на исковата молба ищецът е изложил твърдения, според които надлежно процесуално легитимиран по предявения иск е именно НАП и в логическо съответствие с тези твърдения с петитума е поискано този ответник да му върне процесната сума като платена без основание. Според мнозинството от съдебния състав, от съдържанието на първоначалната и уточнителната искова молба е видно, че в нито един момент от производството не са поддържани каквито и да е твърдения искът да е предявен против Държавата, т. е. че именно тя се е обогатила неоснователно, а като ответник (не като процесуален представител на Държавата или процесуален субституент) е посочена именно НАП.

На второ място, като неоснователно е преценено и оплакването във въззивната жалба за неправилно приложение на материалния закон – чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Изцяло е споделен изводът на първостепенния съд, че поради характера на процесното вземане на частно държавно вземане, титуляр на същото е Държавата, а не ответникът НАП, тъй като агенцията е овластена от закона (чл. 3, ал. 7, т. 6 ЗНАП) само да събира частните държавни вземания на изпълнителните агенции по предприсъединителните финансови инструменти, управляващите органи на оперативни програми и държавните органи, администриращи средства от европейски фондове за недължимо платените и надплатените суми, какъвто е и настоящият случай. Поради това, че платеното от [община] не е рефлектирало в правната сфера на НАП, а на Държавата, решаващият състав е счел, че агенцията не се е обогатила неоснователно за сметка на ищеца, т. е. че липсва една от задължителните предпоставки от фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, което обосновава отхвърляне на предявения срещу НАП кондикционен иск и обусловения от него акцесорен иск за изтекла лихва.

Въззивното решение е подписано с особено мнение на докладчика по делото, в което подробно е аргументирано становището за недопустимост на въззивното решение поради постановяването му по отношение на ненадлежен ответник. Прието е, че е налице очевидно несъответствие между изложените в исковата молба обстоятелства за извършени от ищеца доброволни плащания на несъществуващи частни държавни вземания и петитума на същата за връщането на недължимите суми да бъде осъдена НАП, а не Държавата, която именно е титуляр на вземанията по процесния АУЧДВ.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато поради вероятността въззивното решение да е процесуално недопустимо, с оглед ненадлежно конституиране на ответника в процеса, в каквато връзка е и поставеният от касатора конкретен въпрос. По отношение на този въпрос е осъществено както общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на делото, така и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 170 от 06.04.2020 г. по т. д. №2506/2018 г. на II т. о., касаещо хипотеза, аналогична на настоящата.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 447 от 15.07.2021 г. по т. д. № 447/2021 г. на Софийски апелативен съд.

УКАЗВА на [община], в едноседмичен срок от съобщението, да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 17 744.47 лв., като при неизпълнение на това указание производството по делото ще бъде прекратено.

След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЧЛЕНОВЕ: