Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Й. М. Е., чрез адв. Л. И., срещу въззивно решение № 309/04.07.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 325/2019 г. по описа на Окръжен съд – В. Т. С обжалваното решение, след частична отмяна и обезсилване на решение № 8/04.02.2019 г. по гр. д. №750/2018 г. на Районен съд – Г. О, е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу С. П. С. иск по чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на сумата 7 698 лв., поради неизпълнение на спогодба от 09.03.2017 г.; уважен е съединеният иск с правно основание чл.30 ЗЗД на С. С. срещу Й. Е. и е унищожена като сключена при заплашване спогодбата между страните от 09.03.2017 г. с нотариална заверка на подписите. Обезсилено е първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен другият съединен иск на С. С. срещу Й. Е. за установяване нищожността на спогодбата на основание чл.26, ал.2, предл.2-ро ЗЗД – поради липса на съгласие.

В касационната жалба са изложени доводи за процесуална и материалноправна незаконосъобразност и необоснованост на решението на въззивния съд.

Ответникът по жалбата С. С., представляван от адв.Л. П., в писмен отговор и в съдебно заседание поддържа становище за неоснователност на касационната жалба.

С определение № 364/30.04.2020 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос, касаещ приложението на нормите по чл.172 и чл.235, ал.2 ГПК и конкретно - могат ли изводите на съда за основателност на иска да се основават само на показанията на свидетел, който е в родствени отношения със страната, без да са обсъдени всички доказателства по делото.

По този въпрос в задължителната и в трайно установената практика на ВКС (вж. - т.2 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013 на ОСГТК, решение № 15/30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/ 2014 г., IV г. о., решение № 66/12.03.2015 г. по гр. д. №5839/2014 г., IV г. о., решение № 228/01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г., I г. о., решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г., II г. о., решение № 131/12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г., IV г. о. на ВКС и др.) е изяснено, че въззивният съд е такъв по съществото на спора и непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Въззивната инстанция (както и първата) трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. В мотивите на решението трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи във връзка с достоверността на тези доказателства, на тези доводи трябва да бъде даден обоснован отговор.

От тази гледна точка, правилото по чл. 172 ГПК за преценка достоверността на гласните доказателства задължава съда да обсъди показанията на свидетелите в съвкупност с всички други данни по делото. Заинтересоваността на един или друг свидетел в полза или във вреда на някоя от страните следва да се отчита, предвид възможната му необективност. Не съществува забрана въз основа на такива показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на всички останали събрани доказателства и да е базирана на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му, още повече в случая, когато за формирането на извода за основателност на иска решаващо се кредитират само показанията на свидетел, който е в близки родствени отношения с посочилата го страна.

Предвид този отговор на правния въпрос, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира касационната жалба за основателна, поради следното:

По делото е установено, че страните са съседи, като къщата на ищеца Е. е по-ниска и е прилепена на калкан до по-високата жилищна сграда на ответника С.. В първоначалната искова молба е посочено, че през зимата на 2015 г., почиствайки сняг от своята сграда, ответникът го изхвърлил върху покрива на къщата на Е., в резултат на което покривът бил увреден - пропаднал и започнал да тече при дъжд. За станалото ищецът подал жалби в прокуратурата и общината, след което на 09.03.2017 г. страните сключили спогодба с нотариална заверка на подписите, в която записали, че покривът е увреден от действията на С.; че последният се задължава в срок до 30.11.2017 г. да отстрани повредите за своя сметка и с труда на св.Д. Д.; а Е. поема задължение да оттегли жалбите и да не подава нови. Ищецът оттеглил жалбите си, но ответникът не изпълнил поетото задължение.

С първоначално предявената претенция по чл.79, ал.1 ЗЗД се иска ответникът С. да бъде осъден да заплати на ищеца Е. обезщетение в размер на сумата 7 698 лева (след приетото увеличение на иска), представляваща стойността на необходимите материали и труд за ремонт на процесния покрив.

В хода на делото (пред първата инстанция) са съединени за общо разглеждане предявените в отделно производство искове на С. срещу Е. – по чл.30 ЗЗД за унищожаемост на спогодбата като сключена при заплашване; и по чл.26, ал.2, предл.2-ро ЗЗД за нищожност поради липса на съгласие. Унищожаването е претендирано с доводи за възбуден у С. основателен страх, че ако не сключи спогодбата, Е. няма да оттегли подадените в прокуратурата и общината жалби; че ще бъде привлечен към наказателна отговорност за увредения покрив и ще бъде „принуден да понесе последствия от органите за строителен надзор“ на [община]. Нищожността поради липса на съгласие е обоснована с отсъствие на воля от страна на С. да сключи сделката.

Въззивният съд е приел, че по съединените претенции за унищожаемост и нищожност главен е искът по чл.30 ЗЗД, а евентуален – този по чл.26, ал.2, предл.2-ро ЗЗД и се е произнесъл в тази поредност.

Искът по чл.30 ЗЗД е счетен за основателен, като е прието, че спогодбата е сключена под въздействие на упражнена от Е. психическа принуда, осъществена чрез подадените до институциите жалби. Посочено е, че страховата представа у С. била породена от това, че в резултат на проверките по жалбите можело „да му съборят къщата, тъй като процесът по узаконяването й не бил приключил”. Прието е от съда, че независимо от законността на средствата за защита (подаване на жалби до компетентните органи), те са използвани от Е. „с незаконна цел и като средство за психическа принуда” спрямо С. за да се сключи спогодбата. По този начин бил деформиран нормалният процес на волеобразуване на тази страна и е налице основанието по чл.30 ЗЗД за унищожаването й. За да достигне до този извод, съдът е кредитирал изцяло и решаващо показанията на св.Х. С. (брат на ищеца по този иск), според които Ст.С. бил много притеснен от подадените жалби, страхувал се заради неузаконения строеж на къщата си и сключил спогодбата „под натиск”.

При възприетия извод за основателност на иска по чл.30 ЗЗД, претенцията по чл.26, ал.2, пр.2-ро ЗЗД за нищожност на спогодбата е счетено, че не следва да се разглежда (като втора евентуално съединена). Първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която този иск е отхвърлен.

Искът на Й. Е. за заплащане на сумата 7 698 лв., претендирана като обезщетение за неизпълнение на поетите със спогодбата задължения от страна на Ст. С., е отхвърлен като неоснователен. Посочено е, че установената унищожаемост на сделката в хипотезата на чл.30 ЗЗД изключва възможността да се ангажира отговорността за неизпълнение на страната, чиято воля е била опорочена.

Обжалваното въззивно решение е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и необоснованост (касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК). Не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, поради което спорът следва да бъде разгледан по същество от касационната инстанция.

В нарушение на процесуалните правила въззивният съд е приел, че по съединените за разглеждане с първоначалния иск претенции на Ст.С. за недействителност на спогодбата, главен е искът по чл.30 ЗЗД, а евентуален е този по чл. 26, ал. 2, предл. 2-ро ЗЗД, респ. че първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 26, ал. 2, пр. 2-ро ЗЗД следва да се обезсили.

Когато са предявени искове или възражения за недействителност на сделка, начинът на съединяването им не зависи от волята на ищеца (вж. - решение № 198/10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г., IV г. о., определение № 244/16.04.2013 г. по ч. гр. д. № 5990/2014 г., ІV г. о. на ВКС и др.). Каквато и поредност и каквото и съотношение да е посочил ищецът, всички искове и възражения са предявени в условията евентуалност, тъй като никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание, нито е възможно едновременно тя да е нищожна и да подлежи на унищожение, и наред с това да съществува някаква форма на относителна или висяща недействителност. Във всички случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност (по-тежкия порок) и ако приеме, че сделката не е нищожна, той е длъжен след това да разгледа основанията за унищожаемост (по-лекия порок).

Като е приел, че съобразно посоченото от Ст.С. съотношение на претенциите му за недействителност, искът по чл.26, ал.2, пр.2-ро ЗЗД за нищожност на спогодбата е обусловен от изхода на спора по иска по чл.30 ЗЗД за унищожаемост на сделката, съдът неправилно не е разгледал първо основанието за нищожност и после това за унищожаемост. Поради това, въззивното решение в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение по иска по чл.26, ал.2, пр.2-ро ЗЗД, подлежи на отмяна и следва тази претенция да се разгледа от касационния съд.

По фактическата страна на спора, от събраните по делото доказателства се установява, че количеството сняг изхвърлен от С. от неговата сграда върху съседната (на калкан) по-ниска къща на Е. е станал причина покривът й да се увреди – пропаднал е, скъсана е главна греда, протекъл е и течът е засегнал почти всички стаи. Според заключението на съдебно-техническата експертиза процесният покрив е в лошо техническо състояние, не отговаря на предназначението си и ремонтът му е належащ.

Относно причината за увредения покрив няма основание да не се кредитират показанията на св.Д.Д., който не е заинтересовано лице по смисъла на чл.172 ГПК. Обсъдени в съвкупност с останалите доказателства по делото, те са безпротиворечиви, последователни и възпроизвеждат личните възприятия на свидетеля, когото касаторът повикал като техническо лице (строител) да види състоянието на покрива и стаите непосредствено след случилото се. При направения оглед св.Д. констатирал голямо количество нахвърлен по покрива сняг и лед („камари от сняг, които няма откъде да дойдат от друго място”), пропадане на покрива, счупена главна греда, провиснали от теча тавани на стаите. Посочил е, че Е. живее в единствената стая, в която не тече.

При разпита си, св. Х. С. също е заявил, че „знае от брат си” (ответника по жалбата Ст.С. – бел. м.), че вероятно „той е съборил този покрив, като е хвърлял снега”.

В тази връзка следва да се съобрази и направеното от ответника С. изявление в спогодбата, съдържащо признание на неизгодния за него факт, че повредата на покрива е причинена от неговите действия. Това е извънсъдебно признание, чиято материална доказателствена сила (чл.175 ГПК), преценена с оглед на всички установени по делото обстоятелства (в т. ч. - и на обстоятелствата, при които е направено) следва да се зачете.

На следващо място, безспорно е, че срещу действията на ответника, довели до увреждане на имота му, касаторът е подал жалби в прокуратурата и общината. Свидетелят Д.Д. посочва, че на провела се в неговия апартамент среща, на която той е присъствал, С. предложил на Е. да „оправи работата” изцяло за своя сметка – да закупи материалите и да плати труда за ремонта на покрива, а жалбите да бъдат оттеглени. Тези факти се установяват и от съдържанието на сключената спогодба – уговорено е, че ремонтът ще бъде извършен за сметка на С. в срок до 30.11.2017 г., а Е. се задължава да оттегли жалбите си „за увреждането на покрива” и да не подава „нови за същия проблем”. Свидетелят е очевидец на събитията и сочи, че нито в предварителните разговори, нито в деня на подписването на спогодбата пред нотариуса, не са отправяни заплахи от Е. към С., нито е упражняван „натиск“ за уреждане на отношенията по този начин, а напротив - оформянето на споразумението в писмена форма и при тези условия, както и подписването му пред нотариус, е станало по искане на ответника, който е заплатил и нотариалните такси. Показанията на свидетеля - пряк участник в разговорите между страните преди и по време на сключването на спогодбата - в нарушение на процесуалните правила не са обсъдени и не са взети предвид от въззивния съд. Същите са логични, последователни, пресъздават пряко възприети от лицето събития и съдът ги кредитира изцяло.

Не могат да бъдат оценени като достоверни показанията на св.Хр.С., касаещи обстоятелствата около сключването на спогодбата, респ. тези, че волята на С. е формирана под въздействието на заплахи от страна на Е., както неправилно е приел въззивният съд. На първо място, следва да се има предвид заинтересоваността на свидетеля, който е брат на ищеца по иска по чл.30 ЗЗД. При наличие на такива отношения обективността на показанията трябва да може да бъде изведена при преценката им с оглед на всички останали събрани доказателства и със засилена критичност (чл. 172 ГПК), което не е сторено от въззивната инстанция. На второ място, в случая свидетелят не е присъствал на нито един от разговорите между страните и няма преки впечатления нито за съдържанието им, нито за поведението на договарящите преди и по време на сключване на сделката. Той пресъздава споделеното от брат му (че се притеснявал заради „пуснатите жалби”; че се страхувал да не му „съборят къщата, защото не е окончателно узаконен строежът”) и собствените си предположения за развитието на отношенията между страните („…Вероятно брат ми не е искал да подписва въпросния документ, но като го понатиснат…”). Показанията на св.Хр.С. са общи, вътрешно противоречиви и като се има предвид заинтересоваността му, не могат да се кредитират. Извън това, те не съдържат и никакви конкретни данни за упражнени заплахи от Й.Е. спрямо Ст.С..

Ищецът по исковете по чл.26, ал.2, пр.2-ро и чл.30 ЗЗД носи доказателствената тежест за установяване на фактите за липса на съгласие, респ. на заплашването, при сключването на оспорената спогодба.

Трайно в практиката си ВКС е приемал, че липсата на съгласие опорочава сделката, като я прави нищожна, но този порок е налице при т. нар. „съзнавана липса на съгласие“ – волеизявление е извършено, но страната съзнава несъгласието си да бъде обвързана от извършената сделка. „Съзнавана липса на съгласие“ е налице, когато волеизявлението е изтръгнато с насилие или когато волеизявлението е направено без намерение за обвързване - на шега, като учебен пример или по друга подобна причина. По делото не са представени никакви доказателства съгласието на С. да е изтръгнато с насилие, или да е направено без намерение за обвързване - на шега, като учебен пример или по друга подобна причина. От изложението в исковата му молба и от събраните по делото доказателства е видно, че С. е бил наясно с предмета на сделката, съдържанието на насрещните права и задължения, както и с правните последици на сделката. Поради това, предявеният иск по чл.26, ал.2, пр.2-ро ЗЗД за нищожност на спогодбата като сключена при липса на валидно формирано съгласие (воля) е неоснователен и следва да се отхвърли.

Съгласно чл. 30 ЗЗД заплашването води до унищожаемост на договора, когато едната страна е принудена от другата страна или от трети лица да сключи договора чрез възбуждане на основателен страх. При заплашването се въздейства върху волята на лицето, като се използват средства за психическа принуда (или комбинирани с физическа), като страховите представи могат да имат за предмет живота, здравето, честта или имуществените интереси на страната по сделката, или интересите на нейни близки лица. Законът не уточнява начина, по който се предизвикват страховите представи, но в трайно установената съдебна практика и в правната теория се приема, че е необходимо използваните с неправомерна цел средства да могат да възбудят основателен страх. Приема се още, че заплашване няма, ако обективно са налице обстоятелства, които сами по себе си могат да предизвикат страхови представи у страната, която твърди порока по чл.30 ЗЗД.

При установените по делото факти, необосновано и в нарушение на материалния закон е приетото от въззивната инстанция, че спогодбата е сключена при наличие на порок по смисъла на чл.30 ЗЗД във волеизявлението на Ст.С.. Няма данни Й.Е. да е упражнил върху С. психически натиск за изява на волята, съпроводен с възбуждане на основателен страх за живота, здравето му, имуществото му или за тези на семейството му. Не се установява формирането на страхови представи да е в резултат на упражнено непозволено физическо или психическо въздействие от страна на касатора. Напротив, според показанията на св. Д.Д. оспорената спогодба е сключена при вписаните в нея условия по предложение на С..

Необоснован и в нарушение на процесуалните правила (чл.172 ГПК) е направеният от въззивния съд извод, че заплашването се установява от показанията на св.Хр.С. и от съдържанието на спогодбата - конкретно от записаното (по т.1), че Е. поема задължение да оттегли подадените в прокуратурата и общината жалби.

Не могат да представляват заплаха по смисъла на чл.30 ЗЗД действията на лице, което чрез подаването на жалба до компетентните институции цели установяване и защита на своите права и имущество от неправомерно поведение на друго лице. Сезирането на надлежните органи с жалба или сигнал от гражданите е конституционно гарантирано право - чл. 45 от Конституцията на РБ. Упражняването на материално и процесуално право, респ. подаването на сигнал/жалба до компетентен орган е правомерно, дори посочените в жалбата обстоятелства да не бъдат установени, освен ако не се касае за злоупотреба с право – когато правото е упражнено недобросъвестно, извън рамките и целите, за които е предвидено (чл. 57, ал. 2 от Конституцията; чл. 8, ал. 2 ЗЗД). Подобни обстоятелства не само не са установени от страната, чиято е доказателствената тежест, но и се опровергават от събраните по делото доказателства. Доколкото са формирани някакви страхови представи у С., те се дължат на собствените му притеснения за крайния резултат от проверките на сезираните с жалбите органи, респ. за евентуални неблагоприятни наказателни и административно-наказателни последици, в т. ч. за възможни санкции от органите по строителен надзор във връзка с извършено и неузаконено към този момент строителство. Когато обаче обективно са налице обстоятелства, които могат да предизвикат страхови представи у страната, в тези случаи заплашване няма. В случая, добросъвестно упражненото от касатора право на жалба не може да бъде квалифицирано като средство за заплаха, доколкото обективно неблагоприятни последици за насрещната страна по жалбата биха настъпили само, ако се установят (по съответния ред и от компетентния орган) нейни неправомерни действия.

Поради това, предявеният иск за унищожаване на спогодбата е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, а въззивното решение, с което искът по чл.30 ЗЗД е уважен, като неправилно и подлежи на отмяна.

С оглед приетото, че спогодбата валидно обвързва страните и процесният покрив е увреден от действията на ответника С., искът по чл.79, ал.1 ЗЗД е основателен. Съдът намира претенцията за доказана до размера на сумата 2 963 лв., представляваща стойността на разходите за труд и материали за ремонт на покрива, според представеното допълнително заключение на съдебно-техническата експертиза. Съдът не кредитира първоначалната експертиза, в която стойността на ремонта е изчислена на сумата 7 698 лв., тъй като по делото е установено, че къщата на касатора е по отм. а и при разпита си в с. з. вещото лице е посочило, че заключението за състоянието на покривната конструкция и увредите по нея се базира на огледа на обекта в момента, но не е установимо с каква давност са те и не всички констатирани повреди (и в тази степен) биха могли да са резултат от изхвърления върху покрива сняг. При това положение, съдът счита, че претенцията на касатора за разликата над сумата 2 963 лв. и до размера на сумата 7 698 лв. като недоказана следва да се отхвърли. Въззивното решение следва да се отмени в частта, с която искът по чл.79, ал.1 ЗЗД е отхвърлен за сумата 2 963 лв. и да се потвърди в отхвърлителната му част за разликата до предявения размер от 7 698 лв.

При този изход на делото, на касатора се дължат разноски за всички инстанции, които съобразно уважената част на иска, възлизат общо на сумата 497.25 лв. (от общо разходи – 1291.88 лв.). На ответника по жалбата се дължат разноски, съразмерно на отхвърлената част от иска по чл.79, ал.1 ЗЗД и изцяло отхвърлените му искове по чл.26, ал.2, пр.2-ро и чл.30 ЗЗД, общо за трите инстанции в размер на сумата 774.63 лв. (при общо направени – 2 163 лв.).

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 309/04.07.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 325/2019 г. по описа на Окръжен съд – В. Т в частите му, с които: искът по чл.79, ал.1 ЗЗД на Й. М. Е. е отхвърлен до размера на сумата 2 963 лв.; на основание чл.30 ЗЗД е унищожена, като сключена при заплашване, спогодба от 09.03.2017 г. с нотариална заверка на подписите, сключена между Й. М. Е. и С. П. С.; обезсилено е решение № 8 от 04.02.2019 г. по гр. д.№ 750/2018 г. по описа на РС – Г. О в частта, с която е отхвърлен иска по чл.26, ал.2, пр.2-ро ЗЗД за прогласяване нищожността, поради липса на съгласие, на спогодба от 09.03.2017 г. с нотариална заверка на подписите, сключена между Й. М. Е. и С. П. С.; както и в частта за разноските.

ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ като неоснователни исковете на С. П. С., с ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], вх. „А“, срещу Й. М. Е., с ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], по чл.26, ал.2, пр.2-ро ЗЗД - за прогласяване нищожността, поради липса на съгласие; и по чл.30 ЗЗД – за унищожаване като сключена при условията на заплашване, на спогодба между страните от 09.03.2017 г., с нотариална заверка на подписите с рег. № 2737/09.03.2017 г. на нотариус К. Б., рег.№ 295 на НК.

ОСЪЖДА С. П. С., с ЕГН – [ЕГН], на основание чл.79, ал.1 ЗЗД да заплати на Й. М. Е., с ЕГН – [ЕГН], обезщетение за неизпълнение (вместо изпълнение) в размер на сумата 2 963 лв., представляваща разходи за труд и материали за ремонт на покрив, съгласно уговореното по т.2 със спогодба от 09.03.2017 г. с нотариална заверка на подписите.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 309/04.07.2019 г., постановено по възз. гр. д. № 325/2019 г. по описа на Окръжен съд – В. Т, в частта, с която искът по чл.79, ал.1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 2 963 лв. до предявения размер от 7 698 лв.

ОСЪЖДА С. П. С., на основание чл.78, ал.1 ГПК, да заплати на Й. М. Е., съобразно уважената и отхвърлената част от исковете, разноски за трите инстанции общо в размер на сумата 497.25 лева.

ОСЪЖДА Й. М. Е., на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на С. П. С., съобразно отхвърлената част от исковете, общо разноски за трите инстанции в размер на сумата 774.63 лева.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.