Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Д. Х. Х. против решение 2485 от 11.04.2014 г. по адм. дело 5429 / 2013 г. на Административен съд София - град, с което жалбата му против заповед 3233/ 19.04.2013 г. на директора на А. М., с която на основание чл. 90, ал.1, т. 5 от Закона за държавния служител (ЗДСл) му е наложено дисциплинарно наказание уволнение, е отхвърлена. Жалбоподателят поддържа, че съдебното решение е постановено в противоречие с материалния закон и събраните доказателства, тъй като заповедта е издадена, без да са установени описаните в нея нарушения. Моли решението да бъде отменено и да се постанови нов акт по същество, с който заповедта за налагане на наказание да бъде отменена. Претендира и присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът оспорва касационната жалба. Моли решението на първоинстанционния съд да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави евентуално възражение за прекомерност на заплатеното от другата страна адвокатско възнаграждение.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Като взе предвид изложеното в жалбата и данните по делото настоящият състав на Върховния административен съд, пето отделение, констатира следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от страна, за която решението на съда е неблагоприятно, поради което е допустима.

Разгледана по същество, касационната жалба е основателна по следните съображения:

Решението на Административен съд София - град е постановено в противоречие с материалния закон и събраните доказателства.

Заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е издадена от компетентен орган (съгласно чл. 5, ал.1, т. 5 от Устройствения правилник на А. М. отм. директорът е орган по назначаването на държавните служители в агенцията), но при постановяването й са допуснати съществени нарушения на формата на акта и на материалния закон, които не са констатирани от първоинстанционния съд, но които обосновават нейната отмяна.

В заповедта са описани две отделни нарушения, извършени по различно време, място и обстоятелства. Първото от тях е квалифицирано като неизпълнение на служебните задължения по смисъла на чл. 89, ал. 2, т.1 от ЗДСл. В тази част обаче мотивите на административния орган са противоречиви. От фактическа страна служителят е наказан за това, че при проверка на документите, представени от Лубрика ООД за внос на базово масло, не е констатирал допуснато от дружеството нарушение по чл. 126 от Закона за акцизите и данъчните складове (ЗАДС), тъй като не е представен документ за обезпечаване на дължимия акциз в пълен размер и не е съставил акт за установяване на това административно нарушение. От правна страна е преценено, че поведението на служителя е в противоречие със задължението, предвидено в т.V.4, предл. второ от длъжностната характеристика, според която, митническият служител обработва представените митнически документи и при установяване на несъответствия, грешки или нарушения, ако не може или няма необходимите правомощия да предприеме сам необходимите мерки информира незабавно прекия си ръководител, както и в нарушение на т.V.13 от длъжностна характеристика, според която митническият служител констатира нарушения и съставя актове за установяване на административно нарушение. При тази правна квалификация на деянието не могат да установят конкретните правомощия на служителя в разглеждания случай, а именно дали същият е следвало сам да констатира нарушение и да състави акт или да уведоми прекия си ръководител. Това противоречие опорочава заповедта по т.1 от формална страна, тъй като препятства установяването на допуснатото от служителя нарушение. Освен това в т. 1 от заповедта е прието, че поведението на служителя е в противоречие с чл. 5, ал.1 от Кодекса за поведение на служителите в държавната администрация и съставлява нарушение и по смисъла на чл. 89, ал.2, т. 5 от ЗДСл, но не са изложени никакви съображения за основанията, поради които е направен този извод, а също и такива, обосноваващи възприетата от органа правна квалификация.

По отношение на описаното в т. 2 от заповедта нарушение, изразяващо се в това, че 28.01.2013 г. служителят е удостоверил невярно обстоятелство в протокол за маркиране и не е съставил акт на лицензирания складодържател за нарушение на ЗАДС, заповедта също не отговоря на формалните изисквания на закона. Цитирано е задължението по т. V.3 от длъжностната характеристика, според което митническият служител осъществява контрол на стоки, превозни средства, лица, митнически и придружаващи документи и удостоверява с подпис и личен митнически печат извършените от него контролни действия в съответствие с нормативните и административни изисквания. Този текст обаче не кореспондира с фактическите основания за налагане на наказанието, според които Христов е удостоверил неверни обстоятелства и не е съставил акт за установяване на административно нарушение. Освен това в заповедта не е посочено какво следва да бъде съдържанието на съставения от Христов протокол, на какви изисквания този протокол следва да отговаря, за да се направи извод в какво конкретно се състоят допуснатите от служителя нарушения при изготвянето на документа. Не е посочено и какво е нарушението на дружеството складодържател, което е следвало да бъде установено от Христов. Разпоредбата на чл. 21, ал.1 от ЗДСл също не може да мотивира заповедта от правна страна, тъй като предвижда общо задължение за добросъвестно и безпристрастно изпълнение на служебните задължения в съотвествие с нормативните изисквания, но не и конкретно правило за поведение относимо към фактическите основания за издаване на административния акт. Допуснатите нарушения във формата на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание в частта по т. 2 опорочават административния акт в тази част, тъй като са пречка да се установи в какво точно се изразява второто нарушение, за което служителят е наказан и съответно ограничава правото му на защита.

Освен това при определяне размера на наказанието не са съобразени изискванията на чл. 91, ал.1, т. 1 и т. 4. Разпоредбите на чл. 91, ал.1, т. 2-4 са цитирани формално и не са изложени конкретни съображения относно тежестта на нарушенията и настъпилите от тях вредни последици за държавната служба или за гражданите, както и такива във връзка с цялостното поведение на служителя. Ето защо следва да се приеме, че заповедта и в тази част не съответства на формалните изисквания на закона.

Освен при изброените формални нарушения административният акт е постановен и в противоречие с материалния закон, поради което изводите на първоинстанционния съд в обратния смисъл, не се споделят от настоящата инстанция.

Разпоредбата на чл. 89, ал. 2 от ЗДСл изброява основанията за възникване на дисциплинарна отговорност. За да се реализира такава отговорност, следва да се установи осъществяването на някое от посочените в текста нарушения или в конкретния случай с оглед мотивите на издадената заповед, наказващият орган следва да установи неизпълнение на служебните задължения и неспазване правилата на Кодекса за поведение на служителите в държавната администрация - нарушения по смисъла на чл. 89, ал. 2, т. 1 и т. 5 от закона.

В случая неправилно първоинстанционният съд приема, че описаното в т. 1 от заповедта нарушение е извършено. Служителят е санкциониран за това, че не е установил допуснато от Лубрика ООД нарушение по чл. 126 от ЗАДС. Същевременно представените доказателства установяват, че такова нарушение от страна на дружеството не е извършено, а същото следва да отговаря за нарушение по чл. 123а, ал.1 от ЗАДС, поради необезпечаване на пълния размер на дължимия за внесеното базово масло акциз. В този смисъл е и съставеният против дружеството акт за установяване на административно нарушение 23/ 31.01.2013 г. и издаденото въз основа на него наказателно постановление. След като според представените доказателства дружеството не е допуснало нарушение по чл. 126 от ЗАДС, то Христов не би могъл да установи такова и съответно да състави акт. Ето защо следва да се приеме, че от страна на служителя не е допуснато неизпълнение на служебните задължения и не са налице основания за ангажиране дисциплинарната отговорност на служителя на посоченото в т. 1 от заповедта основание.

Дори да се приеме, че нарушението по т. 1 от заповедта е извършено и при регистриране на манифеста служителят е следвало да констатира нарушението по чл. 126 от ЗАДС, тъй като същото е свързано с представянето на документ за обезпечение на акциза, то пак не са налице основания за санкциониране с най-тежкото дисциплинарно наказание, тъй като само нарушението по т. 1 от заповедта не е достатъчно да го обоснове, а нарушението, описано в т. 2 от заповедта не е допуснато. Изводите на дисциплинарно наказващия орган и на първоинстанционния съд, че на 28.01.2013 г. служителят Христов е отразил неверни обстоятелства в протокол за маркиране на горива 50-1/ 28.01.2013 г., съставен при проверка на ДМВ ЕООД в данъчен склад и не е съставил акт за установяване на нарушение по ЗАДС от страна на проверяваното дружество, не могат да бъдат споделени. Съставеният протокол за маркиране отразява коректно датата и часа на проверката, както и направените констатации. В тази насока данните в документа, съставен и подписан от служителя, кореспондират с констатациите в протокола за осъществяване на оперативен контрол на лица, извършили дейности с акцизни стоки, издаден при проверката на същото дружество, извършена от служители от отдел Митническо разузнаване и разследване в ТМУ Русе преди пристигането на Христов. Освен това при липсата на регламентация относно съдържанието на протокола за маркиране и при липсата на доказателства за допуснато нарушение на ЗАДС от страна на складодържателя ДМВ ЕООД, не може да се направи извод, че протоколът удостоверява невярно обстоятелство (в този смисъл са изводите и в постановление от 18.10.2013 г. на Районна прокуратура - Русе по преписка 1860:2013 г.) или съдържанието му е непълно, както и че Христов е следвало да състави акт за установяване на административно нарушение против дружеството, респ., че поведението на служителя представлява неизпълнение на задължението по т. V.3 от длъжностната характеристика. Поради това настоящата инстанция в противоречие с възприетото от състава на Административен съд София - град приема, че от страна на Христов не е извършено описаното в т. 2 от заповедта нарушение, съставляващо неизпълнение на служебните задължения по смисъла на чл. 89, ал.2, т.1 от ЗДСл.

Поради всичко изложено настоящата инстанция приема, че решението на Административен съд София - град е валидно и допустимо, но е постановено в противоречие с материалния закон и събраните доказателства. На това основание и съгласно разпоредбата на чл. 209, т. 3 от АПК съдебният акт следва да бъде отменен. В съответствие с изводите по-горе за издаване на административния акт от компетентния орган, но при съществени нарушения на формата и на материалния закон и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК, следва да се постанови ново решение по същество, с което заповед 3233/19.04.2014 г. на директора на А. М., с която на Д. Х. е наложено дисциплинарно наказание уволнение, да бъде отменена.

С оглед изложеното, направеното искане и доказателствата за действително направени разноски пред двете инстанции, А. М. следва да заплати на Христов направените пред двете инстанции разноски, включващи възнаграждение за един адвокат. Сумата от 19.30 лв., представляваща разходи за преписи от документи не следва да бъде присъждана на страната, тъй като тези разноски не са необходими за воденето на съдебния процес. О. разноски в размер на 1400.00 лв. пред двете съдебни инстанции, представляващи възнаграждение за един адвокат, следва да бъдат присъдени на страната в пълен размер с оглед фактическата и правна сложност на спора и с оглед обстоятелството, че не надвишават значително минималния размер на възнагражденията, предвидени в Наредба 1/ 2004 г. за минималния размер на адвокатските възнаграждения. Ето защо не са налице основания за присъждане на разноски в по-нисък размер съгласно чл. 78, ал. 5 от ГПК вр. чл. 144 от АПК, а направеното в този смисъл възражение от представителя на директора на А. М. е неоснователно.

По тези съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 2 вр. чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение, РЕШИ: ОТМЕНЯ

решение 2485 от 11.04.2014 г. по адм. дело 5429 / 2013 г. на Административен съд София град и вместо него постановява : ОТМЕНЯ

заповед 3233/ 19.04.2013 г. на директора на А. М.. ОСЪЖДА

А. М., гр. С., ул. Г. С. Р. 47 да заплати на Д. Х. Х. от гр. Р. сумата 1400.00 (хиляда и четиристотин) лева разноски по делото пред двете инстанции.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

/п/ А. Д.

секретар:

ЧЛЕНОВЕ:

/п/ И. Д./п/ М. М.

М.М.