Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК, вр. чл.396 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на[Фирма 1], [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 208/21.04.2020 г. по ч. т. д. № 193/2020 г. на АС – Варна, поправено с определение № 220/27.04.2020 г., с което, след отмяна определение № 914 от 24.03.2020 г. по т. д. № 426/2020 г. на ОС - Варна, е допуснато обезпечение на част от иска с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД, предявен от[Фирма 2] срещу[Фирма 1], до размера на сумата 200 000 лв. от целия размер - 613 363.72 лв., представляваща платена без основание сума за количества ел. енергия за конкретни месеци през 2015, 2016 и 2017 г., след достигане на нетното специфично производство за съответната година по преференциални цени, вместо по дължимата цена за излишък на балансирания пазар, определена от ЕСО ЕАД, чрез налагане на запор на всички настоящи и бъдещи вземания на ответника[Фирма 1] от Фонд “Сигурност на електроенергийната система”, представляващи премии по чл.36и ал.4 ЗЕ.

В частната касационна жалба се твърди, че атакуваното определение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорват се изводите на въззивния съд за вероятна основателност на иска и наличието на обезпечителна нужда, поради липса на мотиви; въвеждат се доводи за нищожност и незаконосъобразност на административния акт /решение на КЕВР/, съставляващ част от обстоятелствата по иска; оспорва се и преценката на съда относно годната индивидуализация на вземанията, върху които е наложен запор, като се твърди, че такава липсва, поради което обезпечителната мярка не съответства на изискванията на чл.397 ал.1 т.2 ГПК; твърди се прекомерност на обезпечителните мерки и неоправдано обременяване на правната сфера на ответника, без наличие на убедителни доказателства за допустимост и вероятна основателност на иска и без да бъде определена гаранция по чл.391 ал.1 т.1 и т.2 вр. чл.394 ГПК.

По подробно изложени съображения в посочения смисъл се моли обжалваното определение да бъде отменено като неправилно и молбата за допускане на обезпечение на висящия иск да бъде отхвърлена.

Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното определение е основано на хипотезите на чл.280 ал.1 т.3 и т.1 ГПК и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. В първата от тях са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1/ Необходимо ли е съдът да изложи мотиви въз основа на кои от въведените от ищеца твърдения и подкрепящи ги писмени доказателства е направил преценката си за вероятна основателност на иска съгласно чл.391 ал.1 т.1 ГПК; Кои от представените с исковата молба писмени доказателства могат да се считат за убедителни, за да се счете искът за допустим и вероятно основателен; 2/ Налице ли е “вероятна основателност на иска”, когато за процесния период не съществува административен акт, въз основа на който ищецът обосновава претенцията си за неоснователно обогатяване; 3/ Налице ли е обезпечителна нужда на ищеца при вече допуснати обезпечения на бъдещ иск – възбрана на недвижими имоти и съоръжения и запор на банкови сметки; 4/ Счита ли се наложената обезпечителна мярка “запор на вземания” по договорно правоотношение с трето лице за подходяща, ако вземането и договорното правоотношение не са индивидуализирани с оглед предмета – вятърната електроцентрала, за която се отнася договорът с третото лице; 5/ Само посочването на поисканата обезпечителна мярка – запор на вземания на ответника, достатъчно ли е за индивидуализиране на вземането на ответника и правоотношението с трето лице, след като в исковата молба ищецът е посочил конкретна електроцентрала и договор с ищеца, предмет на претенцията му, а такава индивидуализация на вземането и договора с трето лице не е направена в искането за налагане на запор на вземания; 6/ Счита ли се за индивидуализирано вземането на ответника, след като не е посочен и изрично и индивидуализиран предметът на това вземане и правоотношение – електроцентралата, за която се отнася твърдяното вземане и правоотношение на длъжника - ответник с трето задължено лице; 7/ Правилно ли е допускане на обезпечение на висящ иск върху вземане на длъжника от трето лице само с посочване на твърдяна договорна връзка между длъжника – ответник и трето задължено лице, без да са наведени твърдения за съществуване на такова правоотношение и такова вземане в исковата молба. Във втората хипотеза се твърди противоречие на обжалваното определение с практиката на ВКС /определение по ч. гр. д. № 245/2009 г., III г. о./ по въпроса – 8/ Допустимо ли е налагане на обезпечение по висящ иск, без съдът да изложи мотиви относно установените от него положителни предпоставки по чл.391 ГПК и липсата на пречки по чл.393 ГПК. Също се твърди, че въпроси № 1, № 2 и № 8 са разрешени в противоречие с т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д.№ 1/2000 г. на ОСГК и мотивите на ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като са посочени и решения по чл.290 ГПК в същия смисъл, както и с мотивите на т.5 от ТР № 6/2013 г. от 14.03.2014 г. по тълк. д.№ 6/2013 г. на ОСГТК. На последно място се излагат доводи и за очевидната неправилност на обжалваното определение, синтезирано приповтарящи оплакванията в частната касационна жалба.

Ответникът по частната жалба, чрез процесуалния си пълномощник, с писмен отговор оспорва наличието на предпоставките за допускане на исканото обжалване, както и основателността на жалбата. Претендира разноски по списък.

За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение съобрази следното:

Частната касационна жалба е подадена в законоустановения срок по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирано лице и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен акт, поради което е допустима.

За да постанови обжалвания акт, съставът на въззивния съд е посочил, че споделя извода на ВОС, че висящият иск е допустим и вероятно основателен, както и че има обезпечителна нужда, но не намира за правилни съображенията, които са дали основание на първата инстанция да счете обезпечителната мярка за неподходяща. Поисканата обезпечителна мярка – запор на вземания на ответника – е изрично посочена в чл.397 ал.1 т.2 ГПК, като няма законова забрана за запориране на бъдещи вземания на длъжника. Видно е, че същите са индивидуализирани по основание, намиращо се в разпоредбата на чл.36и ал.4 ЗЕ, като вземанията представляват премии, дължими на ответника от третото лице, в качеството му на производител на ел. енергия. Вземането е индивидуализирано и по размер – до набиране на сумата от 200 000 лв.

Настоящият съдебен състав намира, че касационна проверка на определението на АС – Варна не следва да се допуска, поради следното:

Въпроси с №№ от 2 до 7 не удовлетворяват общото изискване на чл.280 ал.1 ГПК за достъп до касация /изяснено чрез указанията по т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/ – да са правни по естеството си, да са включени в предмета на спора и да са обусловили решаващата воля на съда, но не и правилността й по смисъла на чл.281 т.3 ГПК - последната не подлежи на преценка в производството по селекция на касационните жалби. Липсата на надлежно формулиран правен въпрос, от значение за резултата по делото, е достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване.

Установява се, че по част от посочените по-горе въпроси изобщо липсва произнасяне в обжалваното определение, а останалите изцяло касаят правилността на формираните изводи за това, че обезпечителната мярка е допустима, подходяща и надлежно индивидуализирана, с оглед конкретни обстоятелства, които частният касатор счита за относими към спора. Следва да се отбележи, че с оглед разпоредбата на чл. 508 ГПК и възможността третото лице да не признае съществуването на вземания на длъжника, тези въпроси са и без значение за спорния предмет; отделно от горното, ако обезпечителната мярка не е достатъчно индивидуализирана, то тя няма да може да се изпълни – последица, която е в интерес на длъжника.

Въпроси с №№ 1 и 8 обобщено се свеждат до задължението на съда да изложи мотиви относно установените от него положителни предпоставки по чл.391 ГПК /нормата на чл.393 ГПК не е относима към казуса/. По тях не се установява противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, доколкото по този въпрос въззивният съд е препратил към мотивите на първата инстанция, формирани на база представените към исковата молба писмени доказателства. Поради това, искането за допускане на касационно обжалване в посочената част не удовлетворява допълнителното селективно основание, на което частният касатор се позовава.

На последно място обжалваното определение не може да се квалифицира и като очевидно неправилно, на основание чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, доколкото пряко от съдържанието му не се установява превратно приложение на закона /в неговия обратен смисъл/, прилагане на несъществуващи правни норми /респ. отменени или изменени/, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Доводите в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаят изцяло твърдяната неправилност на съдебния акт по смисъла на чл.281 т.3 ГПК и нямат отношение към очевидната неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК.

По изложените съображения, исканият достъп до касационен контрол следва да бъде отказан.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 208/21.04.2020 г. по ч. т. д. № 193/2020 г. на АС – Варна.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: