О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2436

гр. София, 30.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и пети юли две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

като разгледа докладваното от съдия Желева ч. т. д. № 743 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба на адвокат П. К., процесуален пълномощник на А. А. Й. и Ф. А. Й., срещу определение № 65 от 11.02.2025 г. по в. т. д. № 416/2024 г. на Пловдивски апелативен съд, 2 търговски състав, с което е отхвърлено искането на частната жалбоподателка по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 425 от 25.11.2024 г. по същото дело в частта за разноските, като бъде осъден ответникът „ЗД „Бул инс“ АД, [населено място] да й заплати допълнително /наред с присъденото с решението адвокатско възнаграждение в размер на 10 123, 20 лв. с включен ДДС/ адвокатско възнаграждение за представителство на ищците Й. пред въззивния съд в размер на 16 396, 80 лв.

В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Твърди се, че въззивният съд правилно е присъдил на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД, но неправилно е определил размера му. Излагат се доводи, че в случая не следва да бъде съобразявано решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, тъй се касае до предоставена безплатна правна помощ на материално затруднено лице, не е налице сключен договор, по силата на който да е уговорено адвокатско възнаграждение, следователно не е налице хипотеза на нарушаване на свободата на договаряне и конкуренцията по смисъла на горепосоченото решение на СЕС. Частната жалбоподателка сочи, че следва да й бъде определено адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер, който съответства на предвиденото в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, понастоящем Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г.). Поддържа, че апелативният съд не е имал правомощия да намалява размера на адвокатския хонорар, без да е налице възражение за прекомерност от страна на застрахователя и искане за прилагане на решение на СЕС по дело C-438/22. Моли обжалваното определение да бъде отменено.

Ответникът по частната жалба „ЗД „Бул инс““ АД изразява становище за неоснователност на жалбата, тъй като делото не се отличава с голяма правна сложност.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, прие следното:

Частната жалба е процесуално допустима – подадена от легитимирана страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

С решението по в. гр. д. № 416/2024 г. на Пловдивски апелативен съд, като е съобразил изхода на спора /потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната част, с която „ЗД „Бул инс““ АД е осъдено да заплати на ищците А. Й. и Ф. Й. обезщетения за неимуществени вреди вследствие смъртта на дъщеря им при ПТП на 20.03.2022 г. в размер на 160 000 лв. за всеки от ищците и исковете са отхвърлени за разликата над уважените до претендираните размери от 200 000 лв., частично от 250 000 лв./ на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗЗД съдът е присъдил в полза на адвокат П. К. адвокатско възнаграждение за безплатно процесуално представителство на ищците във въззивното производство в размер на 10 123 лв. с ДДС.

Отказът на Пловдивски апелативен съд да измени решението си в частта за разноските, обективиран в обжалваното определение, е мотивиран с обстоятелството, че в случая се касае до два субективно съединени иска, налице е голям обжалваем интерес, като въззивното производство е приключило в едно съдебно заседание, без да се е явил представител на страните. Като се е позовал на решение на СЕС по дело C-438/22, съдът е посочил, че при определяне на адвокатското възнаграждение по чл. 38 ЗЗД не е обвързан от размерите, предвидени в Наредба № 1/2004 г., като те могат да бъдат един от ориентирите при определяне на дължимия адвокатски хонорар наред с фактическата и правна сложност на делото, сложността и количеството на извършената работа.

Законосъобразен и обоснован е отказът на Пловдивски апелативен съд да измени решението си в частта за разноските, като увеличи присъденото на адвокат К. възнаграждение от 10 123, 20 лв. с ДДС със сумата от 16 396, 80 лв.

С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, което е задължително за всички съдилища в Р. Б. на основание чл. 633 ГПК, е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

След постановяване на посоченото решение на СЕС е постановено определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о., в което е застъпено становище относно несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗЗД, препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и се приема, че същите не представляват обвързващи съда правила. Изложени са съображения, че посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

С оглед изложеното настоящият състав счита, че отсъства основание да се присъди по-високо от определеното с решението на въззивната инстанция адвокатско възнаграждение за процесуалната защита във въззивното производство на ищците Ф. А. Й. и А. А. Й. – 10 123, 20 лв. с ДДС. Този размер на възнаграждението съответства на фактическата и правна сложност на делото, обусловена от обстоятелството, че са предявени субективно съединени искове по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетения с общ правопораждащ факт, на защитавания интерес, както и на обема на осъществената работа от процесуалния представител на ищците адвокат К. в производството пред Пловдивски апелативен съд по повод насрещната въззивна жалба на ответника срещу първоинстанционното решение за уважаване на исковете за сумите от по 160 000 лв. – депозиране на отговор на насрещната жалба и становище без участие в проведеното едно открито съдебно заседание, в което не са събирани доказателства.

По изложените съображения обжалваното определение като правилно следва да бъде потвърдено.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 65 от 11.02.2025 г. по в. т. д. № 416/2024 г. на Пловдивски апелативен съд, 2 търговски състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.