Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на С. И. срещу въззивното решение на Софийски окръжен съд по гр. д. №59/20 г. в отхвърлителната му за иска по чл.86 ЗЗД част и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен до размер на 1675,82 лв. и отхвърлен за разликата до пълния заявен размер от 15308,81 лв. предявеният от касатора срещу [община] иск за заплащане на лихви в размер на 15 308,81 лв. за периода 10.05.2008 г. -17.05.17 г., върху вече присъдената от съда с вл. в сила решение по гр. д. №331/17 г. на Костинбродски районен съд главница в размер на 16663,75 лв. С това вл. в сила решение е присъдена и лихва върху главницата в размер на 1000 лв. по частично предявения за лихвата иск.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлижащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Намира, че от значение за спора, но и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото са правните въпроси: 1. До кого следва да бъде адресирано изявлението на длъжника за признаване на вземането, за да е налице прекъсване на давността на осн. чл.116, б.”в” ЗЗД? 2. При предявяване на частичен иск и признание на същия от страна на длъжника в съдебно производство, може ли впоследствие длъжникът да се позове на изтекла давност?

Сочи, че по първия от въпросите е образувано т. д. №4/19 г. на ОСГТК на ВКС, по което към момента няма произнасяне.

По допускане на обжалването ВКС намира следното: За да се произнесе по спора в посочения по –горе смисъл въззивният съд е приел, че предявяването на иск за парично вземане като частичен няма за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от иска. На осн. чл.116, б.”б” ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иска, но само ако искът бъде уважен. При уважаване на иска изтеклият срок на погасителната давност се заличава и започва да тече нова давност, която винаги е петгодишна. Срокът на погасителната давност не тече докато трае съдебният процес относно вземането, което се индивидуализира с посоченото основание и заявения петитум. За непредявената с частичния иск част от вземането давността не спира и не се прекъсва съобразно трайната практика на ВКС и съдилищата и на осн. чл.116а ЗЗД.Стелно давността за процесното сега вземане не е прекъсната с предявяване на частичния иск в размер на 1000 лв. за заплащане на законната лихва върху главницата от 16663,75 лв. С предявяването на частичен иск ищецът въвежда като предмет на делото само част от спорното право и в обективните предели на СПН на решението, с което частичният иск е уважен, се включва вземането само в частта му, за която искът е предявен и уважен. Непредявената част от вземането, която надвишава по размер уважената по частичния иск остава извън пределите на СПН – законът не предвижда прекъсване или спиране на давността за частта от вземането, която не е предмет на влязлото в сила решение. На осн. чл.111,б.”в” ЗЗД погасителната давност за вземането за законна лихва е три години. Процесното вземане за заплащане на законна лихва върху посочената главница е погасено по давност за периода 10.05.2008 г. – 21.05.2016 г., при предявена на 21.05.19 г. искова молба за остатъка от вземането за лихва. Искът е основателен и следва да бъде уважен за периода 21.05.16 – 17.05.17 г. в размер на 1675,82 лв.

Изводите на въззивния съд по втория от въпросите в изложението на касатора съответстват на приложимото за случая ТР №3/22.04.19 г. по т. д. №3/16 г. ОСГТК. В мотивите към т.2 на това ТР е посочено / и цитирано от касатора в изложението/ следното:

„Формираната СПН на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. Правопогасяващите възражения на ответника за останалата част от вземането не се преклудират, тъй като е допустимо за разликата, която не е била предявена с първоначалния иск, вземането да е погасено по давност, чрез плащане, прихващане или по друг начин. Правоотлагащите възражения по отношение на останалата част от вземането също не се преклудират, защото е възможно да се твърдят факти, които отлагат нейната изискуемост. В този аспект, макар и с предявяване на частичния иск за ответника-длъжник да възниква задължението по чл. 131 ГПК с отговора си на исковата молба да изчерпи защитните си възражения, не може да се отрече възможността в новия исков процес за разликата до пълния размер на вземането, той да разполага и с други защитни средства, нерелевирани при разглеждането на частичния иск”.

В случая ответникът е признал частично предявения иск за лихва в размер на 1000 лв. по първото дело – гр. д. №331/17 г. на Костинбродски РС, но по настоящото дело, в новия исков процес е противопоставил правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност за предявената с иска останала част/горницата/ от вземането за лихва. Това възражение е прието за допустимо от въззивния съд / в съответствие с приетото в ТР №3/19 г. ОСГТК/ и основателно по посочените по –горе съображения от съществото на спора. Или по втория от поставените въпроси въззивното решение съответства на формираната задължителна практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на обжалването му по този въпрос.

Първия от въпросите е неотносим към конкретния спор и затова – макар да е предмет на тълкувателно дело, не обосновава общото основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 ГПК, нито основанието по чл.292 ГПК за спиране на производството по делото до приключване на т. д. №4/2019 г. на ОСГТК.

Не са налице основания за допускане на обжалването, поради което ВКС на РБ, трето г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски окръжен съд по гр. д. №59/20 г. от 27.04.20 г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: