Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 262621/06.10.2020 г. на етажните собственици в сграда „ГОЛДЪН АЙ РЕЗИДЪНС“ – [населено място], представлявани от управителя Т. И. П., чрез адв.И.М, против въззивно решение № V-143/07.08.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 853/2020 г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 234/18.12.2019 г. по гр. д. № 632/2019 г. на Районен съд – Несебър. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявения от етажните собственици в сграда „ГОЛДЪН АЙ РЕЗИДЪНС“ – [населено място] установителен иск, че „Г. П“ ЕООД - [населено място], дължи на етажната собственост следните суми: 1 601.05 лв. - неплатена такса за дължим членски внос и сумата 61.38 лв. - лихва за забава за периода от 01.10.2018 г. до 15.02.2019 г. за притежавания от дружеството-длъжник недвижим имот – офис № 4, представляващ самостоятелен обект с идентификатор 11538.2.37.2.4; сумата 5 588.28 лв., представляваща неплатена цена за дължим членски внос и сумата 214.22 лв. - лихва за забава за периода от 01.10.2018 г. до 15.02.2019 г. за притежавания от ответното дружество недвижим имот – помещение за обществено хранене, представляващо самостоятелен обект с идентификатор 11538.2.37.3.16., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 15.02.2019 г. - датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение № 131/14.03.2019 г. по ч. гр. д. № 175/2019 г. на Районен съд – Несебър.

В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 2-ро и пр. 3-то ГПК.Онието за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа по въпросите: 1) следва ли въззивният съд да формира изводите си за фактите след обсъждане на всички доказателства в тяхната цялост, както и на всички доводи на страните; длъжен ли е съдът да даде отговор на всички релевирани от ответника доводи и възражения; 2) допустимо ли е да бъде ограничавано доказването с допустими доказателствени средства, когато исканията за събиране на доказателства не са преклудирани, отказани са неоснователно от първоинстанционния съд или са необходими за изясняване на обстоятелствата по делото; следва ли въззивният съд да извърши оглед, да допусне свидетелски показания или да назначи експертиза, когато въпросът относно статута на етажната собственост като комплекс от „затворен тип“ е спорен, респ. спорно е наличието на „други обекти, обслужващи собствениците и обитателите“ по смисъла на пар. 1, т. 3 от ДР на ЗУЕС; 3) следва ли въззивният съд да се произнесе по изрично направени оспорвания относно действителността на противопоставени от ответника договори по чл. 2 ЗУЕС; 4) следва ли ответникът да докаже правоизключващото си възражение относно действието на специален режим на управление на етажната собственост по чл. 2 ЗУЕС, включително чрез представяне на валиден и действащ по отношение на него като етажен собственик договор с инвеститор; 5) изключва ли режимът по чл.2 ЗУЕС компетентността на общото събрание и действието на неговите решения; 6) допустимо ли е въззивният съд да се произнася по валидността, законосъобразността и действието на решение на общото събрание на етажна собственост, когато решението не е било предмет на оспорване пред него по предвидените в специалния закон (ЗУЕС) правила; подлежи ли на изпълнение решението на общото събрание, ако не е било оспорено по реда на ЗУЕС, а в случаите на оспорване – ако липсва постановено от съда спиране на изпълнението. Касаторът сочи практика на ВКС, на която според него въззивното решение противоречи. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа по въпросите: 7) ако етажната собственост е възникнала в жилищен комплекс от „затворен тип“ и една част от етажните собственици са обвързани от договори по чл. 2 ЗУЕС, а друга част – не (поради това че никога не са сключвали или сключените са били прекратени), как следва да се разреши конкуренцията на притезателни права за събиране на вноските за покриване на разходи по договорите и приетите с решение на общото събрание задължения за парични вноски; кои правила се прилагат в този случай по отношение на етажните собственици, които не са обвързани от договори по чл. 2 ЗУЕС – общите правила на закона или други правила и как се определят в посочения случай задълженията на необвързаните с договор етажни собственици за заплащане на непарични вноски по поддръжката на общите части; 8) необходимо ли е в случаите на възникнала етажна собственост жилищен комплекс от „затворен тип“ всички етажни собственици да са сключили договор по чл. 2 ЗУЕС, за да бъде изключено приложението на общите правила, или е допустимо някои от собствениците да не са сключвали договори; 9) следва ли ответникът по иск за изпълнение на решение на общото събрание на етажна собственост за извършване на парични вноски по поддръжка на общите части да е обвързан от валиден и действащ договор по чл. 2 ЗУЕС, за да се приеме за основателно възражението на този ответник за изключване на общите правила на ЗУЕС спрямо него, ако етажната собственост е възникнала в жилищен комплекс от затворен тип или е достатъчен само изводът, че комплексът е такъв от „затворен тип“; 10) императивни или диспозитивни са правилата на чл. 2 ЗУЕС относно начина на управление на общи части в жилищен комплекс от „затворен тип“ и длъжни ли са етажните собственици в такъв комплекс да сключват договори с инвеститор или при липса на сключени договори се прилагат общите правила; 11) обвързано ли е действието на решение на общото събрание на етажна собственост в жилищен комплекс от „затворен тип“, от предварителното прекратяване на сключените по чл. 2 ЗУЕС договори; 12) в случаите на разваляне на договори за управление по чл. 2 ЗУЕС, поради неизпълнение от страна на инвеститора, има ли развалянето обратно действие и от кой момент.

Основанието за вероятна недопустимост на съдебния акт (чл. 280, ал. 2, пр. 2-ро ГПК) се поддържа с аргументи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила от страна на първоинстанционния и въззивния съд. Сочи се, че решението е постановено при наличие на основание за спиране на производството по делото, поради висящ преюдициален спор, както и по нередовна искова молба, в която не е изяснено кои са надлежните страни по спора. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК се поддържа с доводи, че съдът е приложил закона (материален и процесуален) в неговия обратен, противоположен смисъл, при несъобразяване с целта на закона и в условията на явна необоснованост на фактическите и правни констатации на решаващия съд.

Ответника по жалбата – „Г. П“ ЕООД - [населено място], представляван от адв. Ж. И., в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване намира следното:

За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че ответното дружество „ГОЛДЪН ПИК“ ЕООД е собственик на офис № 4, представляващ самостоятелен обект с идентификатор 11538.2.37.2.4 и помещение за обществено хранене, представляващо самостоятелен обект с идентификатор 11538.2.37.3.16 в сграда „Голдън Ай Резидънс“ с адрес [населено място], к-с „З. О. Р“, находяща се в имот с идентификатор. .. В поземлен имот с идентификатор. .., който е с площ от 1952 кв. м. и със собственици физически лица и ответното дружество (притежаващо 7/10 ид. ч.) са построени три сгради - с идентификатори -. ..,. .. и. .., 4 етажа, многофамилни, както и сграда за енергопроизводство. Анализирайки представените по делото доказателства, съдът е приел, че се касае за затворен тип жилищен комплекс по смисъла на чл. 2 и §1, т.3 от ДР на ЗУЕС. Когато обектите са изградени в такъв комплекс, правилата на ЗУЕС за управление на етажната собственост се дерогират от договора по чл. 2 ЗУЕС - договор за управление на общите части с нотариална заверка на подписите между инвеститора и собствениците на самостоятелни обекти. Налице е изключение от общото правило, че при етажна собственост управлението е поверено на предвидените от закона органи, като сключените договори не водят до възникване на друг, непосочен от закона орган на етажната собственост. Съдът е посочил, че видно от представените по делото договори за управление на общите части, сключени с всеки един от собствениците на самостоятелни обекти с инвеститора, с нотариална заверка на подписите и вписани в Службата по вписванията, същите са със срок на действие 5 години, като в чл. 7.1 е предвидено, че след изтичане на срока, страните подписват предложен от управителя нов договор за управление и поддръжка, а ако той не предложи такъв в двуседмичен срок преди изтичане на срока по чл. 7.1 или ако в същия срок никоя от страните не отправи до другата писмено предизвестие за прекратяването му, същият се счита за продължен за нов срок от 5 години. Липсват данни след първоначалното изтичане на 5-годишния срок някоя от страните да е направила изявление за прекратяване на договора, поради което съдът е приел, че договорите са продължили действието си за нови пет години, които не са изтекли. Направен е извод, че към датата на провеждане на общото събрание договорите за управление не са били прекратени и са обвързвали етажните собственици, а взетите на събранието решения не са могли да породят такова действие. Доколкото дължимостта на претендираните за заплащане от ответника суми, представляващи вноски по чл. 50 и чл. 51 ЗУЕС, се основава на решение на общото събрание на етажната собственост по протокол от 17.07.2018 г., взето при действащи и непрекратени договори за управление по чл.2 ЗУЕС, съдът е приел, че предявените искове са неоснователни и следва да се отхвърлят.

По възраженията на ответника за нищожност и незаконосъобразност на процесните решения на общото събрание на ЕС, съдът е посочил, че приложими за атакуването им са правилата на ЗС и ЗУЕС, а не основанията за недействителност по ЗЗД. За разлика от нищожността на сделките, на която може да се позове всяка страна и заинтересовано лице безсрочно, контролът за валидността и законосъобразността на решенията на етажната собственост е съдебен, ограничен е със срок за предявяване на иска, който е преклузивен и тече от узнаването на решението, извършено по реда за уведомяването за събранието - чл. 40, ал. 2 ЗУЕС.

При тези решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира, че предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице.

По първия въпрос в изложението, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и наведените от страните доводи и възражения, решението не противоречи на създадената съдебна практика, в т. ч. и сочената от касатора. В тази практика (вж. - ППВС № 1/1953 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г., IV г. о., решение № 164/04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г., III г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о., решение № 83/23.06.2015 г. по т. д. № 1940/2014 г. II т. о., решение № 154/24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г., IV г. о. и др.) се приема, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка фактите и доказателствата, обсъди защитните тези на страните и формира самостоятелни правни изводи по спора, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на въззивна проверка. В съответствие с чл. 236, ал. 2 ГПК съдът следва да изложи мотиви към решението си, които да отразяват осъществената от него, в рамките на правомощията му по чл. 269 ГПК, самостоятелна решаваща дейност на инстанция по съществото на спора. В случая, въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – изложил е собствени решаващи мотиви по спора, след извършен анализ и оценка на събраните по делото доказателства, като е посочил кои от тях и защо кредитира и кои не цени. Несъгласието на касатора с приетото за установено и с крайния резултат по спора, развитите в тази връзка доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт съставляват касационния основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Вторият въпрос в изложението е поставен общо, а не в контекста на конкретни правни изводи на решаващия съд и поради това не може да обуслови селектирането на жалбата.

Въпроси № № 3, 4, 5,11 и 12, обобщени касаят възможността общото събрание на ЕС да приема решения за управлението на етажната собственост при наличие на действащ договор за управление по чл. 2 ЗУЕС. По тези въпроси въззивното решение не противоречи на създадената практика на ВКС. В същата е прието, че разпоредбата на чл. 2 ЗУЕС е специална и предвижда особена форма на управление на общите части на т. нар. жилищни комплекси от „затворен тип“ (§1, т.3 от ДР на ЗУЕС) - управлението на общите части на тези комплекси се урежда с писмен договор, с нотариална заверка на подписите, сключен между инвеститора на комплекса и собствениците на индивидуални обекти в същия. Нормата е приложима единствено за жилищните комплекси от „затворен тип“ и за управлението на общите им части, като само при липса на сключен договор по чл.2 ЗУЕС се прилагат общите правила на закона (вж. - определение № 309/22.07.2020 г. по ч. гр. д. № 1396/2020 г., III г. о., решение № 87/09.03.2012 г. по гр. д. № 1115/2011 г., II г. о. на ВКС). Изводите на въззивния съд, че при наличието на действащ и непрекратен договор за управление по чл. 2 ЗУЕС е изключена компетентността на общото събрание на ЕС да приема решения за управлението на общите части на жилищен комплекс от затворен тип, не са в противоречие, а са в съответствие със закона и установената практика на ВКС. За да може да бъде проведено общо събрание на етажната собственост, на което да бъдат взети решения във връзка с управлението на общите части на жилищен комплекс от затворен тип и да породят решенията желаните правни последици, следва договорите за управление по чл. 2 ЗУЕС да са прекратени.

Въпрос № 6 е изцяло неотносим, тъй като няма връзка с решаващите мотиви на въззивния съд за отхвърляне на исковете. Освен това, въпросът касае възражения на ответника за нищожност и незаконосъобразност на решенията на общото събрание, които съдът не е разглеждал, съобразявайки неприложимостта на нормите на ЗЗД и уредения в ЗУЕС и ЗС специален ред и срокове за атакуването им (в с. см. - решение № 654/01.10.2009 г. по гр. д. № 1506/2008 г., III г. о., решение № 39/19.02.2013 г. по гр. д. № 657/2012 г., I г. о., решение № 659/20.11.2009 г., по гр. д. № 4357/2008 г., II г. о. и др.).

Въпроси № 7 и 8 са също неотносими, тъй като аргументацията им в едната си част е общо теоретична, а в другата си част предпоставя факти и обстоятелства, които по делото не са установени (и не са били предмет на обсъждане от въззивния съд).

Необуславящ селектирането на жалбата е и въпрос № 9. Съдът е съобразил приетото в практиката на ВКС, че чл. 2 ЗУЕС предвижда особена форма на управление на общите части на т. нар комплекси от „затворен тип“, като при липса на сключен договор за управление с инвеститора са приложими общите разпоредби на закона, т. е. необходимо е наличието на две кумулативни предпоставки - комплексът да е от т. нар. „затворен тип“ и да е сключен договор за управление между собственика на самостоятелен обект и инвеститора. Когато една от тези предпоставки не е налице, приложение намират правилата на ЗУЕС.

По въпрос №10 въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС (напр. - определение № 37/20.01.2021 г. по т. д. № 606/2020 г., I т. о.), в която безпротиворечиво се приема, че разпоредбата на чл. 2, ал. 1 ЗУЕС е с диспозитивен характер и зависи от волята на страните дали ще изберат да сключат договор за управление или да уредят отношенията си по общите правила за управление на общите части в ЗУЕС - законът не създава задължение за сключване на такъв договор. Смисълът на чл. 2 ЗУЕС е правоотношенията във връзка с управлението на общите части в жилищните комлекси от затворен тип да бъдат предмет не на закона, а на договора. Законът предвижда само страните и формата на договора, но не регламентира неговото съдържание. Уредбата има изключителен характер и затова следва да се тълкува ограничително. Приложението на закона не е дефинитивно изключено и спрямо жилищните комплекси от затворен тип, ако по една или друга причина не се стигне до сключване на договор по чл.2 ЗУЕС.

Поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.2, пр.2-ро и пр.3-то ГПК също не се установяват. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при което делото не може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая касаторът сочи, че въззивното решение е недопустимо, защото са били налице предпоставки за спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, поради висящ преюдициален спор по чл.40, ал.1 ЗУЕС, но до постановяване на въззивното решение нито са били налице конкретни данни за такъв спор, нито страната е поддържала и обосновала подобно искане за спиране, поради което твърдяното противоречие с приетото по т.1 от ТР № 1/09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС не е налице. Твърдяната нередовност на исковата молба също не се констатира (вж. - определение № 62/26.01.2012 г. по гр. д. № 713/2011 г., III г. о., определение № 294/24.06.2011 г. по гр. д. № 209/2011 г., I г. о., определение № 314/22.07.2009 г. по гр. д. № 287/2009 г., II г. о. на ВКС), предвид което основанието по чл.280, ал.2, пр.2-ро ГПК не се установява.

По основанието за очевидна неправилност следва да се посочи, че във фазата по селектиране на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, доводите на жалбоподателя не сочат за наличието на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от съдържанието му, а по формулираните въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като същите не обуславят селекцията на жалбата.

Предвид всичко изложено не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол на атакуваното въззивно решение.

Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № V-143 от 07.08.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 853/2020 г. по описа на Окръжен съд – Бургас.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.